Със срива на СССР умира и единственият свят, в който комунистическият вожд би могъл да оцелее посмъртно, казва френската изследователка

Мона Фосколо е френски политолог и изследовател с български корени. Научните й интереси са в областта на сравнителния анализ на тоталитарните режими и на обществените процеси в посттоталитарна Европа. 

Автор е на книгата “Георги Димитров – една критическа биография”. Наскоро тя се появи на българския книжен пазар, а представянето на изследването ще бъде на 28 май, вторник, от 18 часа, във Френския културен център в София. 

Интервю на Мая Стоянова 

- Г-жо Фосколо, какво провокира интереса на една парижанка към биографията на комунистическия вожд Георги Димитров?

- Родена съм край Париж почти век след Георги Димитров. Закърмена съм  както с френска, така и с българска реч от моите родители, които имат и българска жилка. Те са познали ужаса на  затворите на комунистическия режим в България. Едва 14-годишна,чак през 1990 г. аз стъпих за първи път в България, която задочно познавах от разказите в семейството. До приключването на средното си образование не съм проявявала интерес към българската история, още по-малко към личността на Георги Димитров. По време на моето следване в университета „Париж Х – Нантер“ желанието ми да опозная страната, в която са покълнали корените на моя род, несъмнено определиха темата за бакалавърската ми степен: „Завземането на властта от комунистите в България 1944 – 1947“. По-късно, когато готвех магистърската си работа в I.E.P. – Paris, избрах темата  „Образът на врага в България 1948 – 1953“. Именно тогава, докато се ровех в историческата, политологическа и социологическа литература, се сблъсках с постоянното присъствие на Георги Димитров. Това, което ми се стори забележително, бе неговата политическа кариера, която е подчинена на една кауза. От тази гледна точка животът му е рядък образец на един висш комунистически деец, извървял  дълъг, изпълнен с изпитания и превратности политически път. В този смисъл негова биография е ценен принос към по-пълното опознаване на феномена “комунизъм”.

 - Защо избрахте именно този подход за осветяване на личността на Димитров?

- Не крия, че отсъствието на пълна биография на Димитров, според критериите на съвременната историческа социология, ме мотивира силно, за да приема предизвикателството да напиша негова биография. Но и не страдам от илюзията, че съм се домогнала до цялата и единствена истина за личността на този голям партиен функционер. Затова предлагам не “Биография-ТА“, а само „ЕДНА моя критическа биография на Георги Димитров“. Обхващайки обаче цялостно жизнения път на Димитров, анализирайки неговия характер,  действия или бездействия, достойнства или слабости, лично взети или наложени решения, ни позволява да бъдат разбрани по-добре събития, идеологически системи и общества. Фокусирането върху „актьора“ (личността на Георги Димитров – б.р.) действа като филтър за по-пълното осмисляне на дадена историческа епоха. От друга страна, проследявайки задачите и целите, които си поставя, връзките и отношенията на Димитров с другите, неговите позиции и тяхната еволюция, без да пренебрегваме случайността, ни позволява да разкрием противоречията, трагичните, комичните, а понякога и абсурдните измерения на човека, да разберем интелектуалната, идеологическа или просто емоционална логика на една такава личност. Имаше и още един въпрос, чийто отговор търсих – съществува ли за личността в една толкова строга и затворена система, каквато е комунистическата, възможност не да се съпротивлява, а да маневрира и по някакъв начин да й противодейства. 

- С какво най-силно ви впечатли личността на Георги Димитров?

- Когато започнах изследването си, констатирах, че в България Георги Димитров е или обожествяван, или сатанизиран. Вярно е, че някаква сянка на двойственост  броди над неговата личност. Проследявайки жизнения му път, се срещнах с образа на един човек, болнав от детство, но изживял дълга, трескава и изтощителна партийна кариера. Своенравен, сприхав и упорит до фанатизъм, тoй едновременно може да се покаже гъвкав и прагматичен. Виждаме как този по природа бунтар и понякога „еретик“, знае да бъде дисциплиниран и дори конформист до раболепие. Видният антифашист, пламенният борец срещу неправдата и произвола, не само мълчи пред репресиите в своето ведомство – Коминтерна, но, ще насърчи кървавите чистки в България след 9 септември 1944 г. и лично ще организира обесването на опонента си Никола Петков. На първо четене това двойствено поведение може да се определи като лицемерие и нагаждачество. Според мен обаче то се корени по-скоро в същността на самата комунистическата система. 

- Как тази комунистическата система е повлияла на поведението на хората, свързани и зависими от нея?

- Една от главните черти, присъщи на „новия човек“, преродил се в комунизма е, че той е безпределно вярващ. Като такъв Димитров искрено вярва в марксическа догма за историческа предопределеност на победата на световния комунизъм. Към тази догма ленинизмът добавя, а  Сталин утвърждава, и идеята, че истинско и добро е само онова, което е добро и истинско за Партията (...и за нейните вождове). Тази задължителна за всеки вярващ повеля на новия закон оформя мирогледа и ръководи действията на Георги Димитров, определя моралните ценности и нормите на поведението му. Тази вяра не е свойствена само за Димитров, споделяли са я почти век милиони хора по цялото земното кълбо. Издигайки се в йерархията обаче бунтовникът Димитров, който запазва тази фанатична вяра, се превръща в колело на системата, което понякога засича, но е повлечено все по-мощно от механизма на машината. 

- Има ли митове, свързани с Георги Димитров, които успяхте да развенчаете?

- Тук е мястото да уточня, че става дума не за ‘‘критична‘‘ а ‘‘критическа‘‘ биография на Георги Димитров. Затова не бива да се очакват обвинителни протоколи или защитни пледоарии. След  като се запознае със съдържанието, читателят остава свободен да произнесе своята осъдителна или оправдателна присъда, както и да се въздържи. Това не е работа на изследователя, защото той единствено преследва задачата да свали героя от митичния пиедестал, за да го върне в историята в неговите човешки измерения. Трудно ми е обаче да кажа, че съм  развенчавала някакви митове. Но все пак мисля, че съм изложила някои непознати епизоди от живота на моя “герой”. Например, в края на 20-те години на миналия век Георги Димитров едва се спасява да не бъде изключен от ЦК на БКП. Арестът му в Германия преди прословутия Лайпцигски процес със сигурност го спасява от физическото му ликвидиране в мазетата на НКВД в Москва. Малко известен е и фактът, че Цар Борис III не престава да защитава Димитров докато другарите му в БКП го ругаят. Освен това от "Дневника" на Георги Димитров научаваме, че Сталин е имал намерение да се присъедини към Тристранния Пакт, докато самият Димитров безмилостно пише против фашизма. 

- Какъв е вашият прочит на отношенията между Сталин и Димитров?

- Трудно е да се обяснят с едно или няколко изречения. Но най-общият контекст, в който те се проектират, а това се отнася не само за Георги Димитров, но и за и други водачи на комунистическото движение,  е като танц, който се води от Сталин. Ако Сталин се радва – трябва всички да се радват, ако не е доволен – всички трябва да не са доволни, да си мълчат, ако не са в час с нещата и да му се подчиняват безпрекословно. Трябва да му се пишат официални писма, на които Сталин винаги отговаря с конкретна резолюция. Това ни казва “Дневникът” на Димитров, който е изключително ценен и интересен документ. От него научаваме също, че Сталин е бил голям циник, реалист, прагматик. Има едно свидетелство, което разказва за посещение на Димитров с втората му съпруга Роза при Сталин. По време на гостуването Сталин започва да се шегува в типичния за него ироничен стил с Роза. Тя се изчервява, става й неудобно, но Сталин продължава с шегите. Димитров се намесва и го моли да прекрати, но Сталин продължава. Но самият Димитров има също доста силен, тежък характер. Моли го втори път, но без резултат. И на третия път избухва, когато вижда, че съпругата му трепери. Веднага тръгваме, стига, достатъчно..., категоричен е Димитров. Но как така ще си тръгва, такова поведениепри Сталин е недопустимо. Тогава Сталин лично връща Димитров и Роза от вратата, извинява им се и отново ги кани на масата. Отношенията със Сталин всъщност не са приятелски, а другарски. Сталин отлично е знаел кой какви качества има, кой за какво може да му послужи. Като голям прагматик, той си има своя стратегия и идея, които са диктували отношенията му с останалите близки на властта в Москва.

 - Имал ли е Димитров защитен механизъм да противодейства на Сталин?

- Много е трудно да се отговори на този въпрос. Георги Димитров много пъти е имал различна позиция от Сталин по определени въпроси. Той е имал много съмнения по конкретни решения на Сталин и се е опитвал да ги оспори, въпреки, че е нямал голямо влияние. Тоест, опитвал се е да промени нещата, защото много документи свидетелстват, че конкретни действия и решения на Сталин не са се харесвали на Димитров. Но както винаги вярата в комунизма е по-силна, тя е корективът на неговите действия. 

-  Защо Георги Димитров днес не е част от пантеона на великите хора  в историята на човечеството?

- Димитров умира като победител в една обречена битка, при една жалка за историята Пирова победа! Със сриването на СССР, когато комунистическата система слиза от политическата сцена и от идейния дебат, потъва и единственият свят, в който Димитров би могъл да оцелее посмъртно. Нерядко посочват Димитров и като главния виновник за установяването на комунистическия режим и съветизацията на България. Вярно е, че той е мечтаел и ратувал това да стане, но не се е оказал решаващият фактор, а само емблематичният параван на Сталиновата воля. Със или без него България е била обречена да попадне в прегръдката на Москва, със или без него планираните в Кремъл репресии и чистки щяха да бъдат проведени. Онова обаче, за което Димитров носи пряка национална отговорност, е личната му решаваща роля в злополучното Септемврийско въстание от 1923 г. Тогава той и не крие, че прокарва „дълбока кървава бразда“ сред обществото, която никога не ще даде мир на страната. Този завет и до днес звучи актуално и продължава да разделя българския народ.