На фона на толкова много „консерватори” Борисов има шанс да остане още на небосклона на България

Старата либерална десница  все още изглежда осъдена на маргиналитет, казва пред Faktor.bg философът

Интервю на Мая Георгиева

 -  Проф. Янакиев, кои събития от отминалата 2018 година  може да наречем знакови?

-  Трудно е да говорим за знакови събития, защото всяка година те ни бомбардират, застигат, ние живеем с тях и в последствие ги забравяме. Но можем да очертаем няколко тенденции в международен план, преди всичко тревожни, които според мен белязаха 2018 година. За първи път осезателно се пропука изграденото след Втората световна война и изглеждало до този момент непоклатимо евроатлантическо единство. Политиката на настоящия американски президент Доналд Тръмп за своеобразно изолиране на Америка предизвика тревожно изостряне на отношенията между САЩ и европейските им партньори. Това единство, довело до спечелването на Студена война, за първи път беше поставено под въпрос. Разменените остри реплики между американския президент и германския канцлер, сложните на моменти отношения между САЩ и Франция, неяснотите около напускането на ЕС от Великобритания – това бе една от тревожните тенденции през изтеклата година, която увеличи тревогите и у нас – източноевропейските страни, преди всичко за нашата сигурност, заради нарастващата агресивност на Путинова Русия от изток.
Втората тенденция е свързана с разрастването на национал-популистките партии и движения най-вече в Централна и Източна Европа, които именуват себе си консервативни или се обозначават като представители на един нов консерватизъм. Може да се каже, че тяхната основна топология са три елементарни стълба, с които национал-популистите облъчват обществата в Източна и Централна Европа. Тези три елементарни топоса са: „брюкселската администрация на обединена Европа представлява паразитна бюрократична система, която цели унищожаването на националните своеобразия на европейските страни и изграждането на някакво космополитно общество“,  на което консерваторите противопоставят неясния концепт за тъй наречената „Европа на отечествата“, който всъщност представлява проект за демонтиране на обединена Европа. Вторият топос на национал-популистите е фобията срещу мигрантите. Макар в последните години и особено през отиващата си 2018 мигрантският поток да намалява, приказките за някакво своеобразно „заливане на Европа“ от инокултурни, иноверни маси продължава да стои като основен фобиен топос за тези движения. И третият топос е свързан със схващането, че отстояването на човешките права бавно и постепенно води до някакво обезчовечаване на човека. Става дума за фобии от вида на джендър идологиите, ЛГБТ движенията и т.н. , в противовес на които национал-популистките партии и движения започнаха да говорят за някаква т.нар. „нелиберална демокрация“, като в същото време се опитват да обосновават авторитарните тенденции в своята политика.

-  В контекста на тези тревожни тенденции можем ли да говорим за криза на политическите елити в Европа?

-  Не, няма криза на елитите в Европа. Това е просто един от топосите на национал-популистите. Изобщо аз не мога да разбера какво се влага под понятието „елити“. Обикновено се говори за „елити“, когато се визират структурите на европейския съюз, но това не са елити, а хора, които са избрани, при това в национално проведени избори и са представители на своите нации. В едно по-старо време под елити се разбираха други неща – големите умове на този свят, големите творци. Сега изглежда под елити започнаха да се разбират съвсем редовно и нормално сменящи се висши политически чиновници, които трудно могат да бъдат наречени „елити“ и аз не виждам защо трябва да говорим за такава криза. В края на краищата популистките водачи не само не са алтернатива, те въобще не са елит. Те са идеократска група политици, които се опитват да наложат своя дневен ред.

-  Както вече посочихте в дневния ред на популистите е и демонтирането на обединена Европа, реалистичен ли е такъв сценарий?

-  Трябва да кажа, че и двете тревожни тенденции – кризата в евроатлантическото единство, дължаща се най-вече на политиката на президента на САЩ, и национал-популистките движения аз намирам за кризисни тенденции, но в стратегически план не виждам национал-популистите да могат да спечелят някаква решителна победа. Все пак и евроатлантическото единство, и конструкцията на обединена Европа изглеждат достатъчно дълбоко и здраво фундирани. Освен това те отговорят на реалностите на съвременния свят, който в икономически смисъл е глобален, затова и отговорността за него е глобална. И поради тази причина този своеобразен шум в системата, който отбелязах като тревожни тенденции, аз все пак смятам, че няма да може да доведе до катастрофични последици най-малко през следващата година. Но трябва да направим уговорката, че нищо в този свят не е предопределено, че факторите на човешката свобода, а и на човешката глупост в световната политика никога не трябва да бъдат подценявани.

-  Смятате ли, че европейските избори ще бъдат тест за това накъде ще върви Европа?

-  Да, разбира се. Това, което ни очаква през 2019 година, ще бъде много важно. Аз мисля, че въпреки войнственото настроение, което владее национал-популистките кръгове, те няма да имат осезателен успех през 2019 година на евроизборите. Ние виждаме, че в големите водещи западноевропейски страни моментното надигане на национал-популистите много бързо води до консолидиране на традиционните политически сили и минимизиране на успеха на тези хора. Припомнете си моментният твърде голям успех  на Марин Льо Пен във Франция на първия тур на президентските избори, които на втория тур бяха спечелени буквално със смазващо мнозинство от проевропейски настроения Еманюел Макрон,  а Марин Льо Пен бе маргинализирана. Сега отново се заговори за някакво нарастване на нейния рейтинг, но според мен същото ще се случи и в общоевропейски план. И дори национал-популистите да постигнат някакъв частичен успех, който е възможен, и започнат да ни внушават гръмко, че те едва ли не са променили архитектурата на Европа, посоката на европейското развитие – това няма да отговаря на истината. Затова важно за мен е как ще се развиват отношенията между САЩ и Европа през следващата година. Това е нещото, което аз не мога да предскажа, особено в светлината на най-последните решения на президента Тръмп – да изтегли военните сили от Сирия и Афганистан, което би могло да има травматични последици за ЕС. Например, би могло да доведе до нова бежанска вълна към Европа.

-  Не е ли тревожна тенденцията, че Путин демонстрира все по-агресивна външна политика, последен пример за която е кризата в Азовско море, а Западът сякаш неглижира проблема?

-  2018 година не представлява някакъв пик в агресивното поведение на Путин. Това е една дълговременна, много последователно разгръщана политика, а реакцията на Запада преди време оцених като своеобразно проспиване на тази политика. Тя бавно и постепенно се разраства от 10 години насам. Ако около 2008 Путин успя да внуши на света, че териториите на бившия СССР или така наречената Евразия, са негова територия, в която той може да нарушава суверенитети, да вкарва войски в независими държави, както направи в Грузия, това бавно и постепенно се превърна в основен топос - Евразия е наша. След това нещата се прехвърлиха в опити за изграждане на някакъв алтернативен на европейския Евразийски съюз, за да стигнем до една съвършено откровена, практически неприкрита, наистина хибридна, но все пак война, която от няколко години Русия води с целия западен свят. След като успя да внуши на света, че Евразия е нейна и след като успя да привикне света, че трябва да живее в състояние на хибридна война с Русия, Путин направи опит да се завърне и на моретата. Кризата в Азовско море от преди около месец е чисто и просто стъпка от това настъпление. Присъствието на Русия в Сирия има за основна цел запазване на базата в Латакия и присъствието на Русия в Средиземно море. Поведението на Кремъл в Черноморско-азовския басейн има за цел монополизирането на Черноморието, а непрекъснатите провокации на Путин по Балтийско и Северно море имат пък за цел завръщането на Русия и в този северен край на Европа. Така че случилото се през 2018 година представлява чисто и просто кумулация на агресивната политика на Путин по отношение на Европа, която се разгръща съвършено последователно и много твърдо. За съжаление тя не среща радикален отпор от страна на Запада, действията на Кремъл не се осмислят достатъчно глобално и концептуално от западния свят. Всяка криза в евроатлантическото единство очевидно дава сила в ръцете на руския президент. И по тази причина Путин има своите безспорни шансове. Нещата обаче не бива да бъдат надценявани, защото другият източен играч – Китай, не е в единодушие с Русия по отношения на глобалната политика. Русия настъпва към Европа, но и Китай настъпва от изток, и е в съперничество с Русия, а това силно усложнява нещата.

-  А как рефлектираха провокациите на Кремъл върху политическия живот на България, последно ни „дариха”  в навечерието на Рождество Новогодишна елха?

-  Нищо ново не виждам в поведението на българските политически партии. Известно е кои са традиционно русофилски настроените политически формации. Ако трябва обаче да направя една най-обща скица на българското политическо пространство, по-скоро виждам някакво желание сред много голяма част от политическите играчи да клонят към национал-популизма, идващ от Централна Европа. Съвсем наскоро написах статия, с хумористичното заглавие „Я, колко консерватори“, защото все повече започвам да си мисля, че в България не останаха неконсерватори. Кой ли не се обяви за консервативна сила в България. От една страна, има политически формации, създаващи се или опитващи се да се създадат, които искат да ни внушат, че са евроконсервативни, от типа на Орбан и Качински, и от друга – формации, традиционно национал-популистки или откровени русофилски, като „Атака“, дефиниращи се като консервативни. Всички те се струпват в един и същи спектър и се опитват да облъчват българското общество с приблизително едни и също топоси, които споменах в началото на нашия разговор. Лошото е, че и онези традиционно големи партии, които до този момент играеха ролята на лявата и дясната партия в България, до голяма степен са единодушни с политиката на тези „консерватори“. Така, например, управляващата партия ГЕРБ почти по всички кризисни европейски въпроси се солидаризира напоследък с вишеградците, тоест с Орбан. Традиционно тъй наречената лява партия на България – БСП, в лицето на своя лидер Корнелия Нинова, буквално повтаря топосите на така наречените консерватори – никакви бежанци в България, никакви мигранти, никакво следване на брюкселските директиви, фалшиви тревоги, като Истанбулската конвенция и т. н.. Общо взето всички тези формации се струпаха в спектъра на така нареченото „консервативно“, а това формализира политическото съревнование по принцип. Състезанието между ГЕРБ и БСП е фалшиво, защото по стратегическите европейски въпроси двете партии са в удивително единодушие и техните спорове, техните престрелки са все повече и повече театрални. Двете партии, имам усещането, се нуждаят една от друга, за да запазят някакъв идентитет, за да запазят електоратите си.

-  Но БСП се е вживяла в ролята на опозиция, която напоследък все по-често ни натрапва мантрата – да свалим този кабинет, отиваме на предсрочни избори, ние сме носители на новото…

-  Не, това е в спектъра на театралното противопоставяне. БСП нито се готви, нито иска да вземе предсрочно властта. БСП трябва да играе ролята на опозиция и по тази причина трябва гръмогласно и високо да говори за това, че е необходимо да има някаква радикална промяна. По същия начин и ГЕРБ се опитва да плаши дясно ориентираните хора в България – дръжте се здраво за нас, защото ако ние си отидем, социалистите (комунистите) идват отново на власт. Това буквално съхранява двете партии. Тези дни прословутият политически гуру Андрей Райчев в едно интервю говори за края на „епохата ГЕРБ“, за новото лидерство на БСП. Доколкото познавам този човек, той въобще не си вярва. Той просто поддържа огъня на противопоставянето на тези две все по-единодушни по стратегическите въпроси партии, които трябва просто да участват в българското политическо състезание, което все повече се превръща в политически театър. Вие бихте ли могли да изброите определени сериозни икономически визии на БСП, които имат някаква популярност сред населението и биха накарали хората при едни евентуални предсрочни парламентарни избори да гласуват за БСП, а не за ГЕРБ? Какви са въобще визиите – политически и икономически, които ярко и отчетливо да различават тези две партии и освен това да са достатъчно популярни сред българските избиратели - аз не мога да се сетя. Става дума за ежеседмични или поне ежемесечни сблъсъци, много често по някакви измислени и дори глупави въпроси. В това отношение българският президент Радев играе съответната роля.

-  Каква всъщност роля игра през последната година Румен Радев и можем ли да очакваме изненади от него в бъдеще?

-  Аз съм човек, който не е склонен да надценява Румен Радев. За мен Радев е скучен политик, може направо да се каже политик аналфабет, който се ползва от експертизата на определени свои съветници, но общо взето нищо кой знае колко оригинално или впечатляващо той не произвежда за българската публика. Президентът е чисто и просто участник в българския политически театър - прави определени изказвания от време на време, които предизвикват ръкопляскания от страна на БСП и остри реакции от страна на ГЕРБ. Нищо обаче на се променя, а просто поддържа театралния огън между двете големи партии. Съмнявам се, че Румен Радев вече е в кондиция да създаде някакъв нов политически проект или нова партия. По-скоро съм убеден, че през 2019 година той бавно и постепенно ще се банализира, тъй като по начало е банален човек, няма никаква политическа харизма, движи се в ореола на няколко свои предиката, които са простонародно популярни – летец, сравнително косноезичен, с общо взето мъжкарско излъчване. Това са неща, които първоначално може да се харесат, но не може дълго време да го движат напред. Мисля, че Румен Радев е на старта на своето политическо изтощение.

-  Има ли шанс кабинетът „Борисов 3“ да изкара пълен мандат?

-  В българското общество през тази година бяха опитани и то с успех няколко политико-психологически експеримента – пускането на буквално казано няколко иделогическо-фобийни вируса, които да възбудят най-низките страсти и фобии в българското общество. Типичен пример за това беше Истанбулската конвенция. Никой не си направи труда да прочете тази конвенция. Нея обаче много бързо и много успешно успяха да стилизират като документ, който заплашва нашето базисно антропологично здраве, опитвайки се да ни „зарази“ с перверзия. Оказва се, че такъв един вирус работи изключително лесно и много бързо. Именно национал-популистите са майстори на пускането на такива вируси, а Борисов не може да работи добре с тях. Той не може нито да се възползва от тях, нито може да им противодейства. Борисов е популист, тъй да се каже, „от вчера“ – от изживелия времето си тип, да речем, на Берлускони. Те са всеоръжието на национал-популистите. 
От друга страна, поради претъпкването на политическото ни пространство с така наречените „консерватори“, на мен не ми  е съвсем ясно как точно те биха си разделили публиката. Скараният с Волен Сидеров Валери Симеонов, който щял да създава някакъв нов политически проект с Петър Москов и отломки от старата десница, от друга страна Сидеров с неговия русофилски консерватизъм, от трета Красимир Каракачанов, за когото съществува голямата неизвестност накъде точно ще отиде. В същото време някакви  отличници от елитни гимназии, голобради младежи също създават свои „консервативни“ формации. И накрая консервативните напъни на другарката от БСП Корнелия Нинова… В този смисъл Борисов има шанс да остане още на небосклона на България.

-  При тази политическа конфигурация  какви са шансовете на старата градска десница да се съвземе и върне в политическата игра?

-  На този въпрос е много трудно да се отговори, тъй като тъй наречената стара десница или онова, което е останало от нея, според мен, няма куража да се обяви за либерална партия в България, каквато тя всъщност изглежда е. И поради тази причина не е ясно в политическия спектър каква е. Освен това, трудно е в този момент тя да се заяви като либерална формация – това означава да влезе във война с всички останали „консервативни“ сили. Тя не може в настоящата си кондиция да воюва и с ГЕРБ, и с БСП. При развихрилия се в България политически театър, при който непрекъснато ни внушават – дръжте се за ГЕРБ, за да не дойдат на власт социалистите или гласувайте за социалистите, за да махнем най-сетне ГЕРБ, искам да бъда реалист - тази малка сила, каквато уви вече представлява, старата либерална десница в България, все още изглежда осъдена на маргиналитет, макар лично аз да й симпатизирам.