Атаките срещу столичното ларго са политическа поръчка, целят да дискредитират Фандъкова

„Къщата с ягодите” е в добро състояние, необходима е класическа реставрация, категоричен е пред Faktor.bg известният архитект

Интервю на Васил Василев

- Проф. Тулешков, успява ли държавата да се справи адекватно със съхраняването и поддръжката на архитектурни си исторически ценности?

- Според мен отговорът тук е категорично не. Има огромни проблеми, които са свързани с това, че средствата, които се отпускат в тази посока са минимални и винаги е било така. Преди време, когато аз самият бях член на Националния съвет за опазване на паметниците на културата, си спомням че бяха отпуснати за година за опазване едва 700 000 лв. Когато стигнахме при разпределянето на средствата до една черква, за която трябваше да се отпуснат 50 лв. за ремонт, станах и си тръгнах. Тази практика продължава по същия начин и до днес. Добре, че се появиха допълнителни фондове, чрез които да се направи нещо малко повече за опазването на архитектурните исторически паметници, тъй като държавата е напълно абдикирала от този проблем, фигуративно казано. Прави се нещо, но то е изключително малко.

- Само пари ли не достигат за опазването на културните паметници или лошо функционират и институциите, отговорни за това?

- Министерството на културата се грижи за тези паметници и от него зависят средствата, които ще се отпуснат за поддръжката или реставрирането им. По начало обаче бюджетът на министерството е толкова малък, че хората се чудят на кого какво и как да дадат. Освен това Националният институт за недвижимо и културно наследство (НИКНК) беше напълно разбит. Бяха съкратени много хора, бяха оставени единствено и само функциите на инспекторат, които бяха свързани с това да се контролира какво е състоянието на мястото и какво се върши, най-грубо казано. Бяха съкратени инспектори, тези, които останаха, бяха прибрани в София, а преди това имаше по места в страната, командировките бяха отрязани и в крайна сметка в голямата си степен тези специалисти останаха на бюро в столицата. Само при извънредни случаи инспекционни комисии ходят до обектите извън София. Т.е., и този надзор не успя да се реализира както трябва, което също е една от причините за състоянието на културните ценности. Огромна причина за това също е и безотговорността на общините, където главните архитекти даваха разрешителни за събаряне и незаконни преустройства, или си затваряха очите, ако имаше такива.

- Посочете примери за общини, които не се грижат за културните си ценности?

- Преди две години правих план за опазване и управление на Созопол и тъй като се оказа, че НИКНК въобще не знаеше какво е положението с културни ценности там, осъществих с екипа си една ревизия на състоянието на сградите, които са културна ценност. По списъци имаше 204 обекта, а се оказа, че за 30-тина години от тях са оцелели едва 112, като при това някои са така преработени от собствениците, че все едно ги няма като част от културното градско наследство. На практика се оказва, че през последните 25 години само в Созопол са унищожени 50% от недвижимите културни ценности заради беззаконие и липсата на пълен контрол за управлението и опазването им. Навремето, когато се правеше т.нар. закон „Чилова”, аз бях в комисията, която осъществи последния преглед на предложенията. Тогава успях да прокарам един текст в закона, който беше подкрепен от останалите участници в комисията, свързан с проблемите, за оставяне на самосрутване на обекти, или пък с пускането на клошари в тях, след което „случайно” изгаряха. А така, след като вече архитектурният паметник го няма, всеки може на неговото място да си построи каквото си иска. Предложих текст, според който на мястото на подобен обект, който е изчезнал, единственото което може да се направи е изграждането по същия образ и подобие на унищожената културна ценност. По този начин тези апетити, че на мястото на 2-етажна къща можеш да вдигнеш 20-етажен блок се обезсмислиха. Какво обаче се оказа? Този текст съществува и е в сила, но повечето от главните архитекти на общините се правят, че въобще не са чули за него. Впрочем част от тях може и наистина да не знаят за него, защото толкова „четат” и „познават” нормативната база. Но същевременно няма и кой да следи за спазването на закона, особено при положение, че доста от кметовете и главните архитекти директно съдействат на свои близки или на напористи „бизнесмени“ в начинанията им да унищожават неудобни за тях недвижими културни ценности. И това не се отнася само за такива, а тотално за строителната деятелност из цялата ни страна.

- След възстановяването по образ и подобие на разрушен архитектурен обект, той има ли отново стойност на културен паметник?

- Това е един въпрос, който има десетилетна давност. Влизайки в Стария Пловдив, ние виждаме едни стари хубави къщи, 50% от които обаче са преизградени – съборени и построени наново. Това беше практика на тогавашния Национален институт за паметниците на културата (НИПК). Те имаха строителни фирми по райони, които трябваше да правят реставрацията на културните ценности. Стандартната „реставрация“ обаче беше: да се заснеме архитектурно обектът, да се събори и да се направи едно лошо копие с тухла четворка и бетон, което да бъде облечено с необходимите атрибути. Някои паметници обаче дори си останаха и необлечени. Спомням си за случай в село Бръшлян, което инициирах по времето на Людмила Живкова, на която дори бях написал доклада, да бъде обявявено за резерват. Това е едно бижу, което бе запазено почти на 100% във вида си от края на 19-и и началото на 20-и век. След това трябваше да се избере една къща, която да бъде база на НИПК. Подбрах тази на попа като най-голяма и в най-добро състояние. Тя имаше нужда от една класическа реставрация и то не много голяма. Отивам по работа след известно време и виждам същата къща срутена, зидовете съборени. В т.нар. дам имаше ръчно дялана колона от странджански дъб, невероятно красива, почерняла и лъсната от животните, които са се търкали в нея. Забелязах някакъв майстор, който с бичкия изрязваше измислена от него къдрава възглавница за дървена колона, която се оказа че ще замени оригиналната. Странджанският дъб е вечен и тук идва въпросът защо не се върне тази страхотна колона, която преди това е била на мястото си, а се бичи някаква измислена? Много просто. Възстановяването на оригинален елемент на място струваше някъде към 250 лв., а направата на копието му, макар че в случая дори не ставаше дума за копие, около 1350 лв тогавашни пари, или в пъти по-скъпо. Какво му е пречило на този човек да избичи една измишльотина за 3 часа и да вземе в пъти повече, вместо да позиционира оригинала на мястото му? Ето така се работеше обикновенно из цялата страна.

- Има ли промяна в начина на работа при реставрацията след падането на социализма?

- Досега ви говорих за 80-те години, но нещата оттогава не са се променили кой знае колко много. По същия начин се прави събаряне и преизграждане, което стои много далеч от оригинала, защото започват да се нанасят поправки, които са удобни на строителите. Например никой няма да се занимава да си играе да чупи тухли четворки на две, където е нужно да се сложат, а ще се сложат цели. Сградите се разширяват или стесняват, както им е по-лесно на изпълнителите на реставрацията, ще се променят отвори, височини и каквото се сещате още. Всичко това превръща копието на обекта само в относително наподобяващо. Ако то е съвършено, пак има някаква стойност, защото все пак дава ясна представа за оригинала на сградата. Когато то обаче е променено в детайлите и в ред други параметри, някой път се стига до парадокса, че това е нещо само далечно наподобяващо оригинала и до там. Тази практика е масова. През 60-те и в началото на 70-те години на миналия век още се работеше с реставрация, свързана с класическото понятие – укрепване на сградата, подмяна на някои елементи, които са наполовина деструктирали и не стават за нищо, сменят се с точни копия на тяхно място. В НИПК имаше 3-4 души, които работеха по този начин. Така работеше арх. Никола Мушанов – невероятен архитект и реставратор, той е цяла школа със съпругата си арх. Златка Кирова. Двамата реставрираха по класически методи и благодарение на това например в много прилично състояние се реставрираха Роженският и Бачковският манастири. След това останаха един-двама негови ученици, сред които също вече покойният арх. Васил Китов се доближаваше до този стил на работа.

- Означава ли това в случая, че вместо оригиналните орнаменти се правят нови само за да бъдат усвоявани повече средства?

- Този шум и хаос, който се създава от някого е на базата на вглеждането на толкова незначителни детайли и липса на всякакво познание на материята, че във хората се създава чувството за посевместна практика. Както във всяка една професия има талантливи и способни хора, които я практикуват, така и такива с ограничени възможности, така е и при реставраторите. За да бъдеш истински реставратор, трябва да си изключително ерудирана личност с определен много богат багаж в областта на науката, за да можеш да правиш правилна и точна оценка на структурата, която виждаш и на начина, по който тя може да бъде реставрирана и социализирана след това. Изключително малко са хората преминали през НИПК, които отговарят на тези изисквания, може би и по-малко от 10%. Това означава, че доста често реставрацията и социализацията попада в ръцете на ниско компетентни хора, а сред тях има и доста безпардонни. По времето на социализма най-страшната ругатня беше „да ти умрат връзките”, която за съжаление важи и до ден днешен. Ще ви дам пример. Страната ни е задръстена с отвратителни произведения на църковната архитектура. Виждайки една черква, вече самият аз си задавам въпроса в кой век живея – дали в 18-и или в 19-и, но в никакъв случай не е и в 21-и. Причината е следната – събира се настоятелството и решава, че ще се прави проект. Някой казва „аз имам познат архитект”, на когото се и дава проектът, а той в същото време не само че никога не е правил черква, ами и дори не е и мислил върху тази типология. „Познатият архитект” започва да чете книжки, поразгледа оттук оттам снимки на кубета и орнаменти, събере ги на едно място, добави и нещо от висотата на своята некомпетентност и ...поредният кич е готов. Навсякъде по света, когато човек има нужда от архитект, който трябва да свърши някаква проектанстска работа, започва да разпитва за качествата му, каква история има, ще поговори, за да прецени колко е багажът му и ще избере този, който има нужните качества според него. В целия наш хаос, където няма нормален пазар на архитектурния труд, виждаме какви са резултатите, виждаме не само каква реставрация, но и каква съвременна архитектурна среда ни заобикаля.

- Може ли да се каже, че по подобен начин се прави и реставрацията на столичното ларго, което разбуни духовете в обществото?

- Воплите по отношение на осъществяваната реставрация в Ларгото на София бяха политическа поръчка. Двамата млади хора, които застанаха зад това деяние, не знам дали са били искрени в действията си, или по-вероятно са били подкокоросани, защото нямаха вид на мошеници. Считам че това беше политическа поръчка, защото от момента, в който тези двама души застанаха пред камера и след това и пред комисията, в която и аз присъствах, светкавично, някак си дори организирано се подде от телевизии и вестници в стройна кампания. А всичко това се случи броени дни преди местните избори. Йорданка Фандъкова и екипът й трябваше да бъдат компрометирани, както Министерството на културата и власт имащите като цяло. Като член на тази комисия за ларгото си направих труда да отида още веднъж и да видя какво е направено. Оказа се, че това, което беше говорено, е абсолютно несъстоятелно. С изключение на два-три зида, които са били много ниски и са вдигнати малко, защото ниски не вършат социализиращата си работа, човек все пак трябва да види нещо, всичко останало беше направено чрез награждане със защитни надзиди с височина до 40-50 см. Това се прави, за да се защити оригиналната структура от атмосферното влияние и да не почне да се разрушава. Тези надзиждания не променят нищо, защото са в духа на оригинала. Също така класически се рави и една фуга за визуално отделяне на новото от старото. В момента когато правех огледа тази маркираща фуга вече беше изработена на места. В конкретния случай двамата непрофесионалисти предизвикали скандал бяха същисани от фугировката на зидовете. А те са градени с обли речни камъни. Някога навремето фугите са били запълнени и за да бъдат стените защитени са покрити с мазилки. Понеже мазилката я няма много отдавна, фугата е разядена от водите и тези камъни ще започват да се ронят и да падат. В случая трябва да се префугират, което е и направено по начина, по който е било преди това. В момента то е още ново и затова хората го виждат в това състояние, нямало е достатъчно време да се патинира. Има методи за изкуствено патиниране на фугите и доколкото знам, за да се охладят страстите, ще се приложи по препоръка на специалистите от комисията, въпреки че е излишно разходване на пари. Вторият проблем, за който се нададе голям вой, беше свързан с по-голямата тухлена постройка в центъра на ларгото.

- Каква е причината именно тази тухлена къща да се превърне в основен проблем?

- Тази тухлена постройка е най-голямата, най-зн ачимата и най-добре запазената като структура там. Нададе се вой, защото вътре има заслоявания, които са направени и то защото са запазени стъпките, което гарантира компонента на връзка с автентичността. Т.е., няма никакъв проблем това да бъде направено, позволява се дори от хартата. При тухлената зидария съм категоричен, че на това ниво на издигане 100% не е имало прозорец, нещо което се доказва и от анализа на римската архитектура като цяло. За да се спази изискването за разлика в материалите, надзиждането е осъществено с друг формат на тухлите. Сега някои хора искат всичко това да бъде срутено, че и кмета го побъркаха да се включи в общия им хор. Но считам, че не само не трябва да се руши, а каменните зидове около тухлената постройка трябва да бъдат вдигнати още малко, за да има постепенен плавен преход към нея и така да се очертае единството на структурите в някогашната градска среда. Всички зидове в тази част от археологията се виждат от хората, които се движат по тротоара на булеварда и от нивото на доопълнителната тераса, която се направи пред ЦУМ. т.е., възприемат се от високо и ако всичко бъде оставено в ниски зидове, чисто и просто от него няма да има никаква социализираща полза. Защото освен опазването на нещо, което е оригинал, то трябва да има и социален смисъл. Когато заведете детето си и то види един ред камъни, вдигнати до 80 см, не може да му обясните как са живели хората преди 2 хил. години. То и вие самите, няма да разберете нищо. Тогава за какво сме вложили тези пари? Социализацията изисква хората да разберат как са живели прадедите им, като застане сред високите зидовете, да си представи пространство на средновековната улица, например. Единственият аргумент е, че ти не знаеш, дали на тази стена е имало прозорец или не, който се използва за цялостно отрицание на направеното от хора, които въобще не разбират от наука. А тя борави с паралели от запазени оригинали, които представляват образци на това, което е било характерно за епохата. През Античноста и Средновековието, в това число и българското никога не е имало ниски прозорци на сградите, просто през такива се прониква лесно от злосторници. До земетресението от 1913 година в Търново са запазени 10-ина средновековни къщи, които тогава са разрушени. Навсякъде на снимките, които са запазени, се вижда, че за защита на дома прозорците са вдигнати на голяма височина.

- Основателни ли са констатациите на критиците по отношение на височината на крепостните стени?

- По отношение на крепостните стени на един археологически обект, то това е просто един дебел дувар. Дали при възстановката те ще бъдат с 20, 200 или и повече см. по-високи, какво значение има, ако е запазен оригиналният образ на структурата, грешка не може да има. Но пък височината често може да бъде определена по научни признаци, или по реално съществуващи съвременни й структури на други места от фортификационниа ареал. Такива например са стълбищата на бойната пътека, които доста точно определят височината на крепостната стена. Те се изнасят като ризалит навътре към двора. Така че Ларгото е социализирано по всички принципи на реставрационната наука. Има редица случаи, при които за щастие за нуждите на реставрационните работи, са оцелели и други оригинални части от съответната постройка. Така например при базиликата в Сандански, чийто външен зид беше паднал, но запазен цялостно. За това, което беше издигнато там, не се отличава от оригинала. Същият е случаят и с Цари Мали град, където се откри паднала по време на земетресение цяла стена от кулата. И в двата случая имаше пълна яснота за това, което е било направено и затова възстановките не са кич както неправилно твърдят някои, а доста точни социализации. Всъщност кич е направеното от същата тази група хора в Перник, Абритус, Нове и пр., но това е друга дълга тема.

- Как трябва да се действа в случая с „Къщата с ягодите”, собственост на бизнесмена Валентин Златев, чиято съдба като паметник на културата не е ясна?

- При случая с „Къщата с ягодите” трябва да се направи класическа реставрация. Там не може да се позволи събаряне и преизграждане. Това се иска от собствениците вероятно, за да се появят след това подземни гаражи, да си вдигнат или си снижат етажите там, където им харесва, за да вкарат повече подпокривно пространство, за да стане по-високо и да го използват и т.н. Т.е. те ще правят каквото си искат с архитектурно-културното наследство, ще му направят едно лошо копие и дори се съмнявам, че оригиналните елементи ще бъдат върнати на място. А сградата е в добро състояние. По някакво стечение на обстоятелствата моята колежка арх. Анни Стойчева преди време осъществи строителен надзор при частично преустройство на подпокривното пространство на сградата. От конструктивната експертиза тогава стана ясно, че къщата е в добро състояние. Няма основание да се мисли, че за тези изминали години от тази експертиза, състоянието на сградата се е променило. Този конструктор, който излиза и говори как тя щяла да падне, не е прав. Впрочем прави впечатление, че някои инжинери, като че ли главно от УАСГ правят някои доста странни „експертизи“, в съзвучие с необходимостите на поръчващите.

- Трябва ли монументите на социализма да бъдат разрушавани или преместени от централната част на столицата, като например Паметника на съветската армия?

- Нито „Паметникът на съветската армия”, нито „1300 години България” пред НДК трябва да бъдат рушени или местени. Хората, които дават подобни идеи, нямат познания и чувство за историчност. Когато се осъществяваше огромният проект „1300 години България”, беше изграден не само монументът, а и един цялостен великолепен парк, в пространствено единство с основата на композицията - НДК. За времето си тази скулптура, която сега е хулена, беше толкова авангардна, че я публикуваха в западни списания и влезе в редица наши и чуждестранни изследвания върху монуументалната скулптора. Защото тогава се правеха едни постаменти със скулптори на вождове и заслужили за тяхното настаяще вече мъртви другари, всичко трябваше да бъде ясно, точно и реалистично. Правеха се композиции с пушки, автомати, гранати, а тук за пръв път се появи едно новаторско творческо решение, което представлява една уникална пластика с вградена многовековна история в нея. За съжаление паметникът беше изоставен от общината, защото беше държавна собственост, а държавата на свой ред не си направи труда да го прехвърли към общината, за да се направи нещо за него. Такъв е и случаят със Софийските минерални бани. Не може столицата ни, която е възникнала върху минерални извори, да няма днес нито една действаща минерална баня. Имаме прекрасни сгради в Банкя и в Овча купел. Всичко това обаче беше оставено да се самосрути. Един град е като живо същество. Той непрекъснато расте и добавя по нещо към това, което е бил преди това. Стойността на един град е в цялата тази гама, която създава неговия характер – от най-старите до най-новите сгради, пространства и градоустройствени структури, от паметниците и зелените площи и парковите места в него и малките архитектурни форми. Всичко това, събрано в едно, създава характера на града. Имал съм разговори с много чужденци и мои приятели, които пристигат в София и са омаяни от града ни. Ние не го забелязваме, защото сме свикнали с него, но те твърдят, че столицата ни е прелестна. Не заради това, че някой е съборил или е вдигнал нова сграда, а заради този стар характер, който показва София като един древен град със своите сгради и пространства, които създават облика й. Представете си, ако всичко това се размества конюнктурно, ако се срути, какво ще се случи с визията на столицата? В Скопие след голямото земетресение през 1960 година в стария град където рухнаха огромни части, по нови проекти бяха изградени нови. В резултат много малко от гостите стъпват в тези модерни части. Който и да отиде в Скопие, може да стои с часове все в старата част, чаршията отвъд Камен мост. Там те виждат нещо, което има определена културно-познавателна стойност, един пряк спомен за историята на града и се изгражда в тях различно, на определено положително емоционално настроение. Това, за което говорят рушителите и трансформаторите на паметници у нас, разкрива единственно, че те не разбират нищо от нуждите на своя град, че тяхния хоризонт не стига по-далечче от личното им световъзприятие в момента. Не може по този начин да се подхожда към градската тъкан и връзките й с живота и творчеството на поколения. Това е въпрос на ценности и култура, която за огромно мое съжаление, много малка част от народа ни притежава. Ние нямаме културата, чрез която да намерим душевната връзка между миналото, настоящето и бъдещето си дори подсъзнателно. А българинът по принцип има интерес към историята и културата си. Това означава, че нашият туристически продукт постепенно е бил объркан, защото той не се занимава с тези проблеми, а с отделни елементи извън общия контекст. Напоследък има някакво ново раздвижване, но сме загубили десетилетия в това направление. Тук включвам и необходимостта от социализиращи възстановки, които трябва да се правят, но категорично на базата на задълбочен и доказващ ги научен проект, без да се взираме в 5-те спорни сантиметра.