Преходът беше програмиран така, че истинските дисиденти да останат в сянка

Снимах филма за Георги Константинов  12 години, защото спонсори се плашеха, като чуеха името му, каза пред Faktor.bg  известният режисьор

На 2 април в Дома на киното в София беше премиерата на документалния филм "Последната свобода на Георги Константинов". Той разказва за необикновената съдба на един от малцината доказали се противници на комунистическата диктатура, дръзнал да взриви статуята на Сталин до езерото Ариана в София. Авторите на филма са: Тошо Пейков и Росен Елезов - сценаристи,  Константин Цеков – композитор, Росен Елезов - режисьор и оператор.

Интервю на Васил Василев

- Г-н Елезов, как ще коментирате заглавие в БНР, според което най-новият ви филм „Последната свобода“ е  за анархията и защо понятието все още се бърка с „анархизма“? 

- Когато в сайта на БНР са написали „Анархията“, са имали предвид прякора на Георги Константинов сред най-близките му хора в лагерите и затворите. Но по този начин са проявили своето неразбиране и пренебрежително отношение към едно от най-големите имена на 20-ти век у нас. Филмът  не е за Анархията, както бе изведено заглавието на БНР, а е за последната свобода на голям българин и мъченик на деспотичния комунистически режим. Колкото до въпроса ви, разбирам защо за повечето хора анархизмът е проблем. В повечето държави има страх от анархистите. Някой някъде беше казал, че те са ненавиждани от всички, които са на власт, само не и от тези, които искат да я получат. Когато Георги Константинов взривява статуята на Сталин, това е бил съвсем естествен акт на съпротива срещу насилието, символизирано от тази чудовищна персона, която днес отново се обожествява в Русия. А и светът наистина  е бил на ръба на трета световна война. С подобни актове конспиративната група, ръководена от моя герой, се е опитвала да събуди западния свят за действителността у нас и е търсила неговата  реакция. Това е било възможен начин, чрез който страната ни да провокира освобождението си от окупацията на червената армия  и терора, охраняван от дулата на нейните танкове. За мен Георги Константинов, който има тези убеждения на 19 години и на 85 продължава да ги следва, означава последователност, която може да има сериозен основополагащ и дълбоко осмислен, аналитичен и философски фундамент. Когато в емиграция журналисти го попитали защо е взривил статуята на съветския победител във Втората световна война, той им рекъл: "Сталин беше превърнат в полубог от самите жертви на неговото насилие. Тиранията, която упражняваше, не засягаше само СССР, а и България. Всички репресии бяха резултат на неговата терористична визия и политика за смазване на противниците на режима, на мракобесните му идеи. Той символизираше системата и за това трябваше да падне в калта."

- Днес виждаме как се изрисуват паметниците на съветските окупатори. Може ли подобен акт да се сравни с делото на Георги Константинов? 

- Не, разбира се. Сега младите рисуват образи на дисни и комиксови герои върху чугунените истукани, но в демократична среда. Сега никой няма как да пострада сериозно - най-много да отнесе някоя глоба. А и на никого не му хрумва да вдигне във въздуха паметника на окупатора, нали, докато  в онези страшни времена Георги Константинов се е разминал със смъртна присъда, само защото Сталин е умрял два дни по-късно. Разработван е от 217 офицери от Държавна сигурност - 14 генерали, во главе с черния кардинал Григор Шопов . След присъдата за атентата срещу статуята на Сталин, оцелява по чудо цели десет години в най-тежките условия в затворите, лагерите и лудниците на режима. През Югославия успява да избяга в Италия и осемнайсет години е сред лидерите на емиграцията в Париж. Никога не приема френски паспорт и гражданство, защото е сигурен в краха на комунизма. Днес той има много млади последователи, много дейни и активни хора, с различни професии и това не е  учудващо, защото неговата съдба може да предизвиква чувство на гордост, че и у нас е имало действени противници на комунистическата диктатура.  Той би могъл да бъде пример в странното, шизофренично време, в което живеем, тъй като неунищожените тайни служби и днес определят дневния ред на обществото. Все още крият части от досиетата на Георги Константинов, които са десетки томове и хиляди страници и не всичко е предоставено на моя герой. Стоейки в сянка, те си отгледаха удобна опозиция, за да не застрашат дирижирания "мирен" преход на "новата класа" /по Джилас/ в днешна олигархия. Програмирано държаха далеч от реалната власт него и мнозина от преминалите през месомелачката на лагерите и затворите, само защото нямаше как да ги вербуват, манипулират и изнудват. Спомнете си съдбата на Илия Минев, на Стефан Вълков и достойните мъченици от Независимото дружество за защита правата на човека, лежали по затворите не по-малко от Нелсън Мандела. А след това дори и на митинги не ги допускаха да изрекат дори по някоя дума... Западът също носи до голяма степен вина за това. 

- Каква е вината на западните страни за прехода в България? 

- Западът легитимира новата партия на комунистите, които за една нощ се преродиха в социалисти. За западните страни те бяха твърде удобни, тъй като добре познатото зло бе по-приемливо от непознатото и плашещо добро. За елитите на запада комунистите се оказаха приемливи, тъй като бяха добре познати, макар и екс-противници, макар и престъпници. И те топло прегръщаха  добре охранените им телеса, целуваха лъснатите им лица, защото бяха предвидими и лесно можеха да бъдат  водени за носа. Докато от истинските противници на режима можеше да се очаква какво ли не. 

- Виждаме Тома Томов, Елена Йончева в парламента, които са деца на хора, участвали в утвърждаването на мракобесните процеси на комунизма. Това ли е лицето на левицата ни днес – на деца на бивши резиденти и агенти в ДС? 

- Парламентът е огледало на България, така че ние няма защо да недоволстваме кой знае колко, защото сами избираме народните представители. Ако има някаква вина, то тя не е абстрактна. Този преход нарочно трябваше да бъде такъв и той така се осъществи. Поради тази причина се появи вакуум и огромна разлика между хората и елитите, които все пак трябва да създават някакви материални блага. Този вакуум създава и усещането за несправедливост, за липсата на лустрация, както и на лостове, които могат да ни върнат към елементарните санкции, за да излекуват болното ни общество. Говорим за хора, които са били готови да продадат пиринския край на Югославия, да ни превърнат в 16-та република на СССР, да сменят имената на турските ни съграждани.  И до днес безнаказано. Партията им не бе забранена, нито санкционирана. Да не говорим за терора след войната и изпотрошените кости в затворите и лагерите… За това се получава така, че децата на управлявалите ни престъпници са на властови позиции, а дори и стават председатели на Европейскитесоциалисти. Елена Йончева е "ясна" на всички нас, които сме в средите на киното и телевизията, но не и на „слепците“ в провинцията.Тя вероятно ще влезе в европейския парламент с техните гласове, но е нонсенс подсъдим със свален имунитет и обвинение в пране на пари да има място сред европейския елит. Освен това тя ще представя антиевропейска и проруска формация, което вече е кошмарно, при положение, че ЕС е в открито противоборство с Москва. С Тома Томов съм работил в предаването „Наблюдател“. Той за мен е непонятен случай. Винаги се е клел, че няма нищо общо с Държавна сигурност и че дори е жертва. Разказвал е как е задържан на летището и са го спасявали Иван Славков и Людмила Живкова. След това се оказа, че е живял в Америка при автора на "Корона от тръни", Стефан Груев, за да го провокира и да пише доноси срещу него пред ДС. 

- Беше ли трудно да убедите Георги Константинов да се върне към кошмарите на комунизма, които е преживял, за да създадете документалния филм за него?

- Георги Константинов е човек с хладно аналитичен ум. Идеята беше филмът да покаже едно ужасяващо минало, в което да се възкресят десетките големи имена, с които е бил в затворите и лагерите. Парадоксалното е, че не са допускали младите затворници до министрите и генералите в  наказателните отделения, където е лежал и  Атанас Буров, Коста Лулчев и др., за да не бъдат „покварявани“. Георги Константинов обаче е бил 20-сет годишен и го сложили при "бившите хора", защото не са хранели никакви илюзии за него, като непримирим враг и нямало как да го превърнат в  комформист. Бил е непреклонен и не е издал никого по време на процеса и така от неговата група само 9 души са получили ефективни присъди. В тази конспирация са участвали над 100 души, на които той буквално спасява живота, прикривайки ги по време на следствието, като поема цялата  вина върху себе си. Този филм е втора част на „Последната свобода“, в който героите са четирима. Трима от тях вече са покойници, но техните съдби остават в историята. Става въпрос за най-младия, осъден на смърт след войната – Георги Саръиванов, за Никола Милков, също 19-сет годишен, осъден за създаване на нелегална организация и Стефан Вълков, който лежи във всевъзможни лагери и затвори повече от 21 години. Четвъртият, Николай Галев излежава 12-сет години в Старозагорския затвор. Вторият филм , "Последната свобода на Георги Константинов" , имаше премиера наскоро и  се надявам повече млади хора да успеят да го видят, за да разберат, че носталгията по онзи режим е само една целенасочено фалшифицирана, лабораторна дейност, инспирирана от кукловодите на прехода, опитващи се да накарат безпросветната част от обществото да страда по дивашко-вулгарното управление на сатрапа Тодор Живков. 

-

Режисьорът и главният герой по време на снимките на филма

- Къде може да бъде гледан филмът? 

- Филмът е нов и все още никъде не може да бъде видян. Ще го предложим със съсценариста Тошо Пейков  на Българската национална телевизия. 

- Вие казвате, че много от документите липсват. Къде са досиетата, за които говорите? 

- Много от досиетата и документите са унищожени със заповед на тогавашния министър на МВР Атанас Семерджиев. Явно по нареждане най-вероятно от Москва са унищожени много от документите на ДС. Други най-вероятно са изнесени по нареждане на Русия. Тъй като всяко едно поделение на Държавна сигурност е имало свой началник от КГБ, във всеки един кабинет е имало телефон с герба на СССР, който е бил директен с Лубянка. Най-малкото, там има копия от тези документи, които съм сигурен, че никога няма да ни бъдат дадени, както няма да ни върнат и отнесения архив след войната. По този начин много тайни ще останат погребани и няма да покажат истинското лице на режима. Не трябва обаче да се примиряваме със ситуацията в страната и винаги трябва да знаем, че след нощта идва денят. 

- Кое ви впечатли от срещата с тези хора, които са преживели ада на социализма? 

- За мен най-силното впечатление е, че хората, които са дръзнали да се изправят срещу месомелачката на комунизма, не таят никаква злоба и ненавист. Те са се извисили над болката, над мъката и страданието. Говорим за благородни личности. Във филма Георги Константинов говори с невероятно чувство за хумор и ирония. Това е присъщо само на дълбоко нравствените и интелектуални личности. Обичам тези омайни хора, които нямат нищо общо с онази простащина, която е заставала срещу тях. Самият Константинов е разработван от над 120 души. Един от тях е Боян Велинов, който от лейтенант стига до генералска длъжност.Той чупи зъб на Константинов с пистолет, докато го е разпитвал. Този човек цял живот се е занимавал с него и е изписал томове с досиета. В надгробното си слово Димитър Иванов, известен като Митьо – Гестапото, казва „отиде си последният от великите“. 

- Успяхте ли да получите държавни средства за филма си? 

- Правихме го с много малко средства, благодарение на Тошо Пейков и неговата организация и на мои колеги. Поради тази причина филмът беше сниман 12 години. Не успяхме да намерим средства, защото явно името на Георги Константинов беше стряскащо. Самият факт, че от връщането му през 1991 г. в България, той попада в тотално затъмнение. Имаше страх да не вземе да се появи на политическата сцена. Президентът Петър Стоянов го предложи за член на Комисията по досиетата, но от страх не беше допуснат, защото като математик и като човек с брилянтен аналитичен ум, можеше да извади страшни за някои хора неща. За това не бе допуснат. Един от големите проблеми е, че нищо от този период не се изучава в училище. За това и витае тази ужасяваща носталгия по мрачните времена на социализма. Децата ни не знаят, че сме живели в държава, в която има лагери. Че да отидеш в съседна държава, трябва да чакаш една година, да пишеш хиляди документи, защото някакъв чиновник стои с пагони и не ти дава изходна виза. Днес отиват на аерогарата, купуват си билети и пътуват докъдето си искат. Георги Марков е написал библията на познанието за този мракобесен строй -„Задочните репортажи за задочна България“, които незнайно защо не се преподават в училищата.