Най-страшните периоди за отечеството са били тогава, когато Русия и Турция са в добри отношения

Ретро –патриотарска България мрази инстинктивно самата себе си, чувства се губеща от процесите в глобализиращия се свят, но не може да го промени, казва пред Faktor.bg философът и главен редактор на портал Kultura.bg

Интервю на Деница Бояджиева

- Г-н Николов, изборите минаха и ГЕРБ за пореден път спечели, въпреки упорството, с което БСП внушаваше на себе си и на избирателите, че е яхнала победната вълна. Кое тласна хората в този избор, може би се стреснаха от истеричната хиперактивност на Корнелия Нинова, от руската тема, от бомбастичните обещания?

- Едни избори никога не са предизвестени, освен в тоталитарните държави, към които България вече не принадлежи, колкото и това да не се нрави на някои соцносталгици. Истината е, че Корнелия Нинова наистина истеризира тези избори, масово стряскайки различни категории хора, които разбраха какво могат да изгубят. И то в чисто личен план: заради сигурността на банките, в които държат спестяванията си и предвидимостта на кредитите; за да не се изтеглят чужди инвеститори и самите те да изгубят работата си, вследствие на налудничави приказки за национализация; за да не се профукат с лека ръка 1 млрд. от бюджета в два фонда, за които точат зъби  олигарси от БСП. Прибавете към това гръмките приказки как България щяла да наложи на ЕС снемането на санкциите срещу Русия, а Нинова едва ли не да накаже „ония” в Брюксел и картината се нарежда изцяло. В една и без това усложнена международна обстановка всеки гледа да избягва конфронтацията, защото цени и малкото, дето има.  Чувството за реализъм на българина надделя над неокомунистическия популизъм и така Бойко Борисов получи пореден шанс да управлява. 

-  Досамоуби ли се окончателно десницата в България? Три политически формация от този спектър буквално изнасилиха избирателите да разпилеят гласа си и в крайна сметка над 300 000 души останаха непредставени в парламента.

- Силната конфронтация ГЕРБ-БСП допълнително намали шансовете на традиционната стара десница. Такава е логиката на двуполюсния модел. Част от десните избиратели след фразата „демокрацията ни отне всичко”, бяха предизвикани да накажат Нинова на изборите, което даде видим бонус на ГЕРБ. Точно този бонус, който щеше да вкара някоя от трите десници в новия парламент. Ала това в никакъв случай не оневинява лидерите на тази десница, които с разделенията си още отпреди това влязоха в логиката на „разбитите авари” – метафора, с която президентът Петър Стоянов  навремето описа един болезнен синдром на българската демократична общност. В момента ситуацията е болезнена – в парламента не са представени над 300 000 българи, тъкмо най-будната част на обществото. Това няма как да не доведе до политически дисбаланс и ми се струва, че той значително ще скъси живота на 44 НС.   

- А каква е оценката ви за предизборната кампания? Имахме от всичко по много - разсъждения какво ни е взела-дала демограцията, екшъни по границата, шегички за мъченията по лагерите, щипка Русия, щипка Турция...

- Като цяло кампанията беше доста вяла, но тя се случи в едно особено променливо време, което вкара България в зоните на политическата турбулентност - на националпопулизма, на страховете и отчаянието на хората, на несигурността в бъдещето. Това не е характеристика само на нашите избори - вижда се и отвъд Атлантика, и оттатък Ламанша. 
У нас кампанията премина под знака на една апатична тревожност. Хората наистина не знаеха накъде да поемат и това си пролича в отношението им към основните политически сили. 
Имаше рецидиви, които ни върнаха донякъде към Жан Виденов. Разговорът по същество е не какво ни е отнела демокрацията, а какво можем да й отнемем ние. Според БСП излиза, че трябва да национализираме. Играта на Корнелия Нинова е някакъв хард вариант на червеното, в името на което бе впрегнат целият символен ресурс от времето на БКП. Никаква идея за бъдещето . Миналото, уви, е хоризонт на българската политика не само при БСП, но и при други политически сили. Избуява някаква абсолютно превратна идея за българско възраждане, която се задава не от любовта към отечеството, а от битовата патриотарщина. 

- А как да се отърсим от миналото, защо все така не успяваме?

- Възраждането е пролетта на българската нация. Това е времето на големи надежди, на модернизация на България, поривът на една държава да утвърди себе си в Европа. Всичко това, което се опитват да постигнат Раковски и Левски, Каравелов и  Ботев... Опитът всички тези нации да се пробудят, да живеят по нов начин в по-малки национални държави, да се свърши с големите империи, които задушават индивидуалността.  То е порив на българина да бъде като другите европейски народи. 
Сега наблюдаваме точно обратното - преобръщане на парадигмата. С идеята за някаква уж патриотичност искаме да потиснем потенциала на българския народ да се развива, бидейки равен на останалите. Любовта към отечество се осмисля чрез омразата към другите. И пак се връщаме към този хоризонт на миналото, но по много осакатен начин, който задава единствените измерения на тази политика. 
Във време на несигурност, човек търси обрат. Виждаме обаче как се проиграва някаква много особена матрица на българската история. От една страна - телени мрежи и граници, от другата - национализации и реприватизации. И ако досега в българската политика се е идвало с лъжи и големи обещания, които така и не се изпълняват, то този път опасенията бяха доста по-различни -   че заявките на Корнелия Нинова могат реално да се случат,  което доведе до вълната срещу БСП.

- А очертаващата се коалиция ГЕРБ- Патриоти-Марешки жизнеспособна ли ви се струва?

- Опасявам се, че компромисите, пред които ще бъдат изправени ГЕРБ с Марешки и Патриотите ще бъдат много големи и ще бъдем свидетели на едно народняшко-популистко управление, което все повече ще обезкървява носителя на коалицията. 
Парадоксално е, че паралелно с политическата криза, страната ни бележи и видим икономически растеж. Ако икономиката бъде оставена сама на себе си, в следващите 4-5 години тя може да дръпне още напред  и това да подобри положението на хората. Въпросът за управлението обаче остава.  

- Русия и Турция - фили и фоби- през цялото време бяха лайтмотивът в тази кампания, не за първи път, разбира се. Но не е ли нелепо, че основната разделителна линия на българското общество е на безусловни подръжици на Москва и "либерали", което най-общо включва подкрепа на всичко, което се прави от Анкара?

- Дебатът на филството и фобството е вектор на българската политика от Освобождението насам. Няма български политически мислител от Захари Стоянов, през  Симеон Радев, та до Константин Гълъбов или Антон Страшимиров, който да не е виждал тези две много сложни осеви линии. В стремежа да се опазим от Освободителката политици като Стамболов дори са смятали, че единствената ни алтернатива е стоплянето на отношенията с другата империя. На това му се казва ходене по твърде тънкия лед на българската политика. То винаги завършва с пропадания - винаги е или едното, или другото. Дори си мисля, че най-страшните периоди за България са били тогава, когато тези две бивши империи са в добри отношения. Когато те са разделени, това се усеща турбулентно в България, но дава възможност за по-гъвкава политическа игра. В момента Москва и Анкара демонстрират известно затопляне и то е част от зоната на повишена турбулентност, в която навлиза България. 

- При такива обвързаности как да се балансира българският интерес?

- Вижте, става дума за два очевидно авторитарни режима. Няма какво да се избира в случая. Очевидно е, че трябва да се поддържат балансирани отношения. Оттам нататък обаче България трябва да намери своето място, достатъчно закътано, каквото ни дава политически проект като Обединена Европа. Особено на фона на задаващото се наше председателстване на ЕС.

- Но и Европа е на кръстопът - изправена  пред дълбоки и неизбежни промени, които като че ли не ни отреждат толкова "уютно" място.

- Така е, но големите европейски страни имат същите проблеми, каквито имаме и ние. Идеята за Европа на две скорости произтича от концепцията за жизнеспособността на европейския проект. ЕС блокира и заради това, че моделът за взимане на решения с консенсус е много труден, особено в такива сфери, като "Обща политика на сигурността", "Отбрана" и т.н. Винаги има страни, които не ги подкрепят, най-често досега това беше Великобритания. След Брекзита тази ситуация, от една страна, се отпушва, защото за Обединеното кралство ЕС бе само един голям пазар с някаква политическа надстройка и нищо повече. 
Проблемът е, че наистина има пропаст между Западната и Източната част. Освен икономическото развитие, има и различни интереси - виждате проруските влияния, включително и в Чехия, поляците, които в момента са в доста специфична позиция, унгарците.  Така че мястото на България в тази поливариантност на европейския проект е много важна. Нашето председателство може би ще е един от ключовите ни политически шансове. Досега сме формулирали единствено искането да продължим да получаваме пари от кохезионните фондове на ЕС, но Европа не е просто една касичка. Трябва да намерим мястото си в геометрията на новите обособяващи се политически кръгове в Европа. Разбира се, всичко зависи и от изборите във Франция и Германия.

- Като дългогодишен журналист, отразявал френската политика, какви са вашите прогнози за решаващата битка за Елисейския дворец? 

- Най-големи шансове засега има Еманюел Макрон. Франция най-вероятно ще има центристки президент, нещо което не се е случвало от времето на Валери Жискар Д'Естен. Връщаме се към ситуацията от 70-те години на ХХ век, когато сблъсъкът между Жак Ширак и Митеран даде възможност на тогавашния центристки кандидат. Най-вероятно сблъсъкът между Марин льо Пен и Франсоа Фийон ще доведе до сходен резултат, което предоставя на Макрон предимство на първия тур и шансове за победа на втория тур. Това е много добър вариант, защото победата на един проевропейски, разумен и центристки кандидат ще обърне негативната вълна, от която всички се опасяваме. Крайно време е да се свърши с лошите новини в Европа и тя да излезе от хаоса.  Първите лястовички вече  се появиха в Австрия и Холандия, сега най-важно е да се постигне победа и във Франция, тъй като в Германия не се очакват особени изненади. Новият, по-жизнеспособен проект на ЕС трябва да бъде изграден непременно, и то с участието на всички, включително и на България. Нашето председателство съвпада с периода на Брекзита и с градежа на кръговете на новата променлива геометрия, в която трябва да се впишем.
Това е големият български дебат, но ние не можем да стигнем до него, защото пилеем енергия в абсолютни битовизми и дребнотемия, лашкащи се между нереализираните ни кисели краставички на руския пазар, паленето на гуми по границата и споровете за 10-20 000 гласа от Турция.

- В един свой текст казвате, че историческото ни въображение се изчерпва с кавгите между Бойко Борисов и Корнелия Нинова и интригите между Цола Драгойчева и Тодор Живков. Това ли е културата на българските политически елити, това ли са способни да възпроизведат като сценарий максимум?

- Това е най-лошият вариант, който обаче виждаме разгърнат в днешното телевизионно пространство. Медийните препирни и дрязги не може и не бива да бъдат ядрото на политическите дебати. За съжаление  изобщо не се стига до същностните въпроси. Ето, въпреки топлото време, вълната от мигранти не расте заплашително и може най-накрая трябва да се загърбим страховете си и да се занимаем с по-същественото. 
За жалост се смята, че ритането по кокалчетата и определени закачки са най-адекватната политическа стратегия - един хвърля нещо в сутрешния блок, другият му отговаря малко по-късно в съседна телевизия. И дори политическите опоненти да не се съберат за дискусия, медиите са въвлечени като посредник в играта на въпроси и отговори. Това, естествено, лиши и тази предизборна кампания от всякакви дебати по идеите за бъдещето на България. 
Може би единственото изключение в тази посока е приоритетът, до който след много километри асфалт ГЕРБ най-накрая стигнаха - че трябва да се инвестира в развитието на българското образование. Това е единствената разумна идея, която чух. 
Не може учителската професия да бъде една от най-маргинализираните в страната. Когато непрекъснато говорим за Възраждане, нека се върнем във времената, когато заплащането на даскала е едно от основните пера в бюджета. Ето един пример от английския офицер и дипломат от ХIХ век Джеймс Бейкър, автор на книгата "Европейска Турция" - най-сериозният английски труд за българските земи от онова време, когато в Европа битува схващането, че Османската империя е "болният човек на Европа". Бейкър попада в Румелия и вижда изключително развита система на образование, в която българите се самооблагат, без намесата на властите, за да могат да издържат своите училища, в които се преподава по най-модерната взаимоучителна метода - Бел-Ланкастеровата система, широко прилагана и във Великобритания.
Което е било, не е невъзможно отново да бъде. Нито потенциалът на българите е закърнял, нито те са изключени от света, нито не познават новите технологии, нито училищата са разрушени, има будни деца. Всичко това може да се случи отново. 
Възраждането на един народ не започва от политическите скандали и компромати, а от осъзнаването на това кои сме ние.
В България много често се пита патетично каква е българската цел. Според мен това е да бъдем подготвени да влезем в едно съвършено ново време, което крие своите политически опасности и размествания. През следващите 15-20 години ще изчезнат стотина професии, на тяхно място ще се появят 50 съвсем различни професии. Светът ще бъде на няколко нива по-различен от този, в който живеем в момента. И децата в България трябва да бъдат подготвени за него. 

- Това звучи много хубаво, но и твърде оптимистично. Някои от децата на България са се дислоцирали на границата, за да арестуват мигранти със свински опашки, например. 

- Това са групи от по 20-30 човека в народни носии. Нека не обиждаме никого, но това е простолюден маскарад, който по никакъв начин не разкрива лицето на българския народ. Става дума за спорадични кресливи групички от 20-30 човека.  Виждате, че в Белене бяха 27 души.

- Но и вие виждате какво постигнаха - изгониха отец Паоло Кортези.

- Защото от другата страна има най-вече мълчаливи мнозинства - апатични или по-скоро уплашени хора. Но бихме извратили истината, ако приемем, че тези групички от по 20 души са българското общество.  Те не се ползват с кой знае каква подкрепа, дори да са устойчиви периферии. Има различни Българии: една, която вижда себе си в Европа, и друга, която не знае къде е.  Имаме и различни диаспори в Америка и Европа, които не знаят как да кореспондират с историческото си отечество. Описаната ретро –патриотарска България мрази инстинктивно самата себе си, чувства се губеща от процесите в глобализиращия се свят, но не може да го промени. Може да ругае, да яде кисели краставички, но не може да спре тези процеси.

- Във времето на фалшиви новини, постистини и хибридни войни какъв е компасът на българина? Хората не умеят да разпознават истината ли, или просто не желаят, тъй като така им е по-лесно да понесат и да си обяснят несправедливостта, в която живеят?

- Човекът е същество, което живее с илюзиите си. То не е уседнало само в зоните на истината - ако беше така, щеше да е прекрасно. Лъжите и измамите са съществена част от живота.
Проблемът е, че в новото дигитално надграждане на съвременния свят бълбукат страшно много кошмари и лъжи. Светът не беше подготвен за този тип глобализация, информацията е много повече от онова , което можем да приемем. 
Мнозина историци смятат, че Хитлер е от първото поколение водачи, формирали своята обществено-политическа позиция, четейки предимно вестници. Дотогава не е имало чисто „медийни хора”, а ето че фюрерът е от първите, той изгражда основите на нацистката идеология тъкмо от прочетеното в пресата. Преди това видни умове като Виктор Юго, са смятали, че вестникът за две су е нещо като пропуск за гражданина в неговото демократично развитие.  Оказва се обаче, че тази първа медийна глобализация в света създава чудовища, които избуяват около Първата световна война. Масовата преса от XIX век подготвя и разпалва национални вражди, насъсквайки едни нации срещу други, и самите политици не могат да овладеят този процес. 
Сега изживяваме втората фаза - все пак тогава са били необходими някакви, макар и минимални средства, за да си купиш вестник, сега вече всичко се излива в мрежата. Този потоп от непроверима информация до голяма степен породи феномени като Тръмп или Брекзит. 

- А какво ще произведе у нас?

- У нас наблюдавам положителна тенденция сред някои медии, които започнаха да правят шеговити контрановини. Те играят ролята на противоотрови, които имат за цел да изобличат маниера и стила, по който фалшификаторите се опитват да ни представят една новина като истинска. Хората постепенно започват да ги разпознават. В някои европейски страни стигат по-далеч и дори има медийно обучение на децата, които сами пишат измислени новини, за да могат да отличават едното от другото. В съвременния свят е трудно информацията да се канализира и гражданинът трябва да се научи да не се предоверява. Обикновеният човек  лесно може да бъде манипулиран и тук идва ролята на по-големите медии, които също трябва да осъзнаят отговорността си. Такива са предизвикателства на света, в който живеем. 

- Като философ, няма как да не ви помоля да разкодирате посланията зад високия наратив, с който колегата ви д-р Доган сегиз-тогиз ни обстрелва. Някои придворни анализатори се опитват да ни внушат, че зад морфичните резонанси и екзистенциалните темпоралности се крият някакви стратегически умозрения?

- Ако говорим за последното му "отворено писмо", сещам се, че френският историк Ернест Ренан е казал, че най-вече се опасява да не би патриотизмът да се окаже последното убежище на мерзостта. Най-нормалното е да обичаш отечеството си, но най-страшното е да спекулираш с  тази любов. Винаги чета писанията на д-р Доган с чувство за хумор. Ако приемем последните му патриотични наративи за факт, то трябва приемем, че ДПС не означава нищо друго, освен "Държавен патриотичен съюз". Ала на всички е ясно, че не такава беше идеята за възникване на Движението за права и свободи. Онова, което правят ДПС и съответно т.нар. Патриоти, е обвързано на принципа на скачените съдове. Щом падат процентите на едните, другите се активизират. Например - Волен Сидеров прави няколко провокации , след което ДПС пак се сдобива с пълна подкрепа в отделни райони, в Лудогорието или Кърджалийско, тъй като хората там започват да се страхуват от реанимирането на заплахите за нов Възродителен процес. В мига, в който патриотарската вълна тръгне да спада, винаги лидери на ДПС и най-често Ахмед Доган пускат в обръщение фрази за преразпределянето на порциите или за обръчите. Като братя-близнаци са тези две сили в политическия ни живот, невъзможни са един без друг. Най-парадоксално е, когато влязат в някаква извратена коалиция, както по времето на кабинета "Орешарски", когато златен пръст стана Волен Сидеров.  Не ми се мисли за римейк на тази практика в новия български парламент.
Това са неща, които трябва да накарат хората в България да се замислят над автентичния патриотизъм и над истинските права и свободи на човека. ДПС не е никакъв гарант на правата на малцинствата, както впрочем не е и никаква либерална формация. И в никаква „заедност” не гарантира тези ценности.