Доц. д-р Цветозар Томов е завършил журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. През 1984 г. защитава докторантура по социология. От 1991 г. е директор на Центъра за изследване на демокрацията, а от 2002 г. оглавява социологическата агенция “Скала”. Ръководител на катедра “Критическа и приложна социология” в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ до ноември миналата година, когато напуска преподавателското си място заради присъденото звание доктор хонорис кауза на Христо Стоичков.

Интервю на Димитрина Чернева, в. „Култура”

- Твърдите, че факторите, довели до смъртта на СДС и кризата вдясно, са  неполитически, “несвързани със СДС, а свързани преди всичко с новите управляващи”. Разбира се, можем да виним Бойко Борисов за много неща, включително за последното разцепване на СДС, но не можем да му вменим отговорността за дългата агония и постепенното стопяване на т. нар. стара десница. Нека погледнем назад, към самото начало през 1989 г. Как започна това стопяване?

- СДС не възникна като дясна политическа организация, СДС възникна като коалиция на хора и партии, желаещи България да разруши тоталитарния режим и да избере друг път на развитие, да се превърне в демократична страна. Патосът на СДС, същината на синята идея бе в страната да има свобода и демокрация, така че тази партия се разположи не по оста ляво-дясно, а по оста тоталитаризъм-антитоталитаризъм, която тогава бе равнозначна на оста комунизъм-антикомунизъм. Но СДС не беше примитивна антикомунистическа организация. Дори и най-радикалните течения в СДС никога не са подкрепяли бруталната и силова разправа с отговорните за комунистическия режим. Мисля, че драмата на българското общество се зароди още през 1990 г., след като СДС не успя да спечели изборите за Велико народно събрание, и дори още преди тези избори, когато на кръглата маса дейците на СДС се съгласиха изборите да бъдат проведени твърде рано, преди в страната да са настъпили процеси, които да позволят спечелването им от демократичната опозиция.

- Един недалновиден ход?

- Или ход, повлиян от стремежа бързо да се вземе политическата власт. Кръглата маса тогава работеше като институция, която стои над фасадните институции на комунистическия режим – в парламента се гласуваше това, което се реши на кръглата маса. Така че най-важните промени и най-важните демократични реформи можеха да бъдат направени още тогава. Оказа се обаче, че трябва да мине мъчителен период на борба за власт и на връщания назад преди тези промени да бъдат наложени едва в края на десетилетието и страната закъсня ужасно много. Изборите през 1990 г. бяха ключов момент. Това беше пирова победа на БСП. Ако се беше стигнало – както в другите източно-европейски страни – до загуба на бившата комунистическа партия, това щеше да стимулира процесите на вътрешна демокрация в самата БСП. Това беше кризисният момент, който доведе до твърде бавното настъпване на демократичните промени в България. Вторият кризисен момент беше свързан с управлението на СДС.

- Всъщност много скоро след първите избори през 1990 г. СДС пое властта, но не успя да я задържи дълго.

- СДС пое властта реално едва през 1997 г. Спечелването на изборите през 1991 г. беше с изключително малка преднина и фактически тогава за пръв път партията на Ахмед Доган се оказа необходимият посредник в политическия процес. След една година управление ДПС бламира правителството на Филип Димитров и по-късно наложи свой кабинет. България беше в изключително тежко състояние. Реално СДС имаше възможност да осъществи програмата си едва след победата на парламентарните избори през 1997 г., когато страната отново бе в изключително тежко състояние.

- Споменахте, че вторият кризисен момент е свързан с управлението на СДС. Какво по-точноимате предвид?

- Имам предвид управлението на Иван Костов. Филип Димитров нямаше нито време, нито достатъчно политическа подкрепа, за да направи кой знае какво. Не мисля, че правителството на Филип Димитров е отговорно за това, че не успя да направи почти нищо. Правителството на Иван Костов обаче разполагаше с контрол върху всички важни институции на властта. В интерес на истината това беше единственото последователно реформаторско правителство, което сме имали през последните 23 години. Голямата грешка на СДС и на неговия тогавашен лидер беше в това, че се полагаха усилия да се реши само едната от двете задачи, които трябваше да бъдат решени, за да се модернизира страната. За да разрушиш една тоталитарна държава и да изградиш условия за възникване на демократично общество, е необходим комплекс от десни реформи, които да освободят икономическата предприемчивост, да създадат модерни институции, да разделят властите на институционално равнище. И това кабинетът на Костов го правеше. Втората задача обаче – да се създадат механизми за контрол на гражданите върху държавата, тоест да се създадат реални условия за възникване на гражданско общество, не само не беше решена, но и изобщо не беше поставена от кабинета на Костов. Напротив, той наследи тоталитарната машина и я употреби такава, каквато я наследи, за да реши първата от тези две задачи. В резултат СДС придоби имиджа чисто и просто на дясна партия, а ние и досега влачим последиците от това, че българската държава не може да бъде контролирана от своите граждани. Днес виждаме как лека-полека от демокрацията е останала само фасадата и как е възобновен моделът, при който власт и отговорност са разделени. Ако институциите на една държава работят нормално, то точката, в която се вземат властовите решения, е и точката, в която се носи отговорност. В България тези точки не съвпадат. Легалните институции носят отговорност за властови решения, които се взимат на друго място и от други хора, както при тоталитарния модел на управление. По същия начин навремето Окръжният комитет на партията нареждаше на Окръжния народен съвет какво да прави, но ако възникнеше гаф, отговорност носеше Окръжният народен съвет. Така сега Борисов решава кой да стане конституционен съдия, но отговорност носи парламентът. Същото е с тази разлика, че сега е съвсем криминализирано. Това стана възможно поради факта, че в страната не се развиха механизмите за граждански контрол върху властта, в резултат на което държавните институции функционират на тъмно.

- Един от най-важните моменти в историята на СДС е превръщането на някогашната коалиция в партия и по-късното разцепване на тази партия. Как се отрази на старата десница отцепването на Иван Костов и хората около него и създаването на ДСБ?

- Трудно ми е да кажа дали ако това не се беше случило, СДС щеше да има по-големи шансове да оцелее. Аз мисля, че тези шансове бяха проиграни по време на мандата на СДС. Образуването на ДСБ е до голяма степен политически ход, на който трябва да се гледа като на опит за възстановяване на СДС в една нова политическа черупка. Това обаче доведе до конфликт, който тлееше през всички тези години и реално намали влиянието и на двете организации. Мнозина упрекват Иван Костов – това че Костов е противоречива фигура е извън всякакво съмнение – мисля обаче, че никой сериозен анализатор не би отрекъл заслугите му на държавник и реформатор. Същевременно съществуват сериозни съмнения, че много често личните му амбиции за влияние върху българската политика са надделявали над някои по-принципни виждания за бъдещето на страната. Все пак не бих си позволил да упреквам само един човек – за всяко политическо разцепление са необходими обективни условия. Обективните условия се изразяваха в това, че програмата на СДС за смяна на системата беше изпълнена в този половинчат вариант, за който говорих преди малко, а нова програма, нова дясна кауза, СДС никога не обяви. Нито СДС, нито ДСБ (макар че това важи в по-малка степен за ДСБ, които по-последователно заставаха зад някои десни политически ценности) бяха носители на някаква нова дясна кауза, която да събуди социална и политическа енергия в българското общество. След своя управленски мандат СДС загуби моралното си превъзходство над БСП и повече не го възстанови.  Поради това теренът на дясното се превърна в терен за всевъзможни политически манипулации. От доста време избирателите, които са склонни да мислят себе си като хора с десни политически разбирания, трудно намират политическо представителство.

- Как изглежда теренът на дясното днес – говорим за смъртта на старата десница, която според социолозите няма особени шансове да прескочи 4-процентната бариера и да влезе в следващия парламент, така че най-вероятно единствената политическа сила, която членува в Европейската народна партия и ще влезе в следващия парламент, ще бъде партията на Бойко Борисов.

- Членството в ЕНП не е доказателство, че една партия е дясна. Влизането на ГЕРБ в ЕНП беше резултат от политически комбинации. Не виждам нищо дясно в управляващата партия, нищо, което да ме кара да я възприема сериозно като партия, която би могла да представлява дясномислещите избиратели в България. ГЕРБ е тоталитарна партия. Това е видимо с просто око, ако гледаме непредубедено на политическия процес у нас. Бих казал още нещо – ГЕРБ не е партия, тъй като не отговаря на понятието за партия. ГЕРБ е организирана около своя лидер престъпна група. Това, което движи тази организация, не са политически мотиви, тя се храни с власт и разглежда държавата като плячка. Какво общо има това с идеята за дясно? Идеята за дясно винаги е изправяла индивида срещу държавата. Идеята за дясно е в това, че индивидът е по-ценен от държавата, че държавата е за индивида, а не индивидът за държавата. Ни най малко – ние виждаме, че дори в пропагандата на ГЕРБ основното са комунистическите мантри, приказките за това как градим настоящето и за това как ще изградим светлото бъдеще. „Всички вие днес сте бедни и трябва да стискате зъби, защото аз правя това заради вас”. Това е точно противоположно на идеята за дясното, безкрайно добре описана от Ромен Ролан в класическата фраза, че една революция не струва, колкото сълзата на едно дете. Мисля, че до голяма степен страната стана жертва на политическото лицемерие на ЕНП, която направи този компромис заради няколко евродепутати, и на политическото лицемерие на водачите на ДСБ и СДС.

Защо казвам, че ГЕРБ не е партия, защото в една партия трябва да има и някакво движение отдолу-нагоре, трябва да има някаква възможност членовете на тази партия да оказват влияние върху взимането на политически решения. В ГЕРБ тази възможност е равна на нула и винаги е била нула. В този смисъл БСП е различна – каквото и да говорим за нея, БСП е партия и ръководството й не може да взима решения без да отчита настроенията на партийните организации. Същото важи за СДС. В ГЕРБ обаче това го няма. Всъщност в България има множество силно персонализирани партии, чиито модел на изграждане е сходен с този на ГЕРБ, но не са така мощни.

- Говорите за липса на дясно представителство. Възможно ли е партията на Меглена Кунева да заеме това празно място – има стремеж профилът на “България на гражданите” да бъде дефиниран като десен и да се правят постъпки за членство на формацията в ЕНП.

- Краткият ми отговор е, че е възможно, но това зависи от развитието на политическия процес в следващите няколко месеца. Безспорно генераторът на политическо влияние, с който тази партия стартира, е самата Меглена Кунева и личната й популярност. Засега тя като че ли привлича хора, които са десни и имат демократични разбирания. Доколко ще запълни обаче празното място на дясното е рано да се каже. Но ако в момента някой има шансове да го направи, това е тя. Разбира се, от значение ще е силата на вълната на негодувание срещу диктатурата на Борисов, която неизбежно ще се породи през следващите месеци, а също възможностите на управляващите да разбият тази вълна с репресивни методи. Ако Кунева издържи и постигне сериозен изборен резултат, нейната организация може да се превърне в основа за възраждането на десницата. Но не бива да го прави сама според мен.

- А с кого?

- Въпросът не е в това да възникне просто партия вдясно. Днес ситуацията е сходна с тази през 1990 г., тоест необходимо е да възникне съпротива срещу реставрацията на тоталитаризма. Това означава да възникне политически субект, който да бъде припознат от всички хора, които биха искали да окажат такава съпротива, а не да се пилеят техните гласове в различни организации.

- Да разбирам ли думите ви така – необходимо е да се търси обединение между изпадналите от някогашната СДС десни отломки и партията на Меглена Кунева? На този етап това звучи доста нереалистично.

- В България много неща първо изглеждат нереалистични, а след това се случват. Например, изглеждаше съвършено нереалистично народът да избере точно такъв карикатурен диктатор, а се случи. Изглеждаше нереалистично отново да започнем да преживяваме кошмара на тоталитарните години, а го правим. Засега все още ми изглежда нереалистично да се стигне до пряк терор и репресии, но вече не изключвам и това. Сега ни изглежда нереалистично утре да изчезнем от Европейския съюз, но и това може да стане реалистично. Нищо не е толкова сигурно в този несигурен свят. Въпросът не е в това да се създават обединения, в които да съчетаят интересите си, да кажем, Кунева, Костов и Мартин Димитров. Въпросът е в това, че тези организации привличат едни и същи избиратели. Те могат да изиграят някаква позитивна роля в странния български политически процес, ако и доколкото са в състояние да дадат на тези избиратели кауза. Дали могат да направят това заедно или поотделно? Мога да кажа само, че поотделно не могат да го направят. Ако дясното е терен за политически боричкания между партии, това само ще намали шансовете за възникване на нова дясна кауза в България. Следователно всички сега съществуващи партии могат единствено да бъдат зародиши за образуването на истинска, силна и цивилизована десница в България.

- Очаквате терор и репресии, определяте управлението на ГЕРБ като диктатура. Това не е ли прекалено, все пак имаме реално функционираща многопартийна система?

- Говоря за диктатура, защото институциите са обезличени. Решенията се взимат в късна и потайна доба от полупияния министър-председател. Говоря за диктатура, защото министър-председателят може да извърши престъпление, упражнявайки търговия с влияние, това да стане широко известно, той да си го признае и прокуратурата да не реагира. На всичкото отгоре е възможно после да се окаже, че свидетелите на това престъпление умират по странен начин. Всичко това става пред очите ни и ще си дадем сметка, че то е доста зловещо, ако само за секунда се отърсим от потока на всекидневието. Имаме очевидния факт, че страната обеднява с плашещи темпове. По последни данни на Евростарт 49 на сто от населението на България е под прага на бедността. Ако сравним медийния образ с това, с което се сблъскваме в реалния живот, ще видим, че живеем в раздвоена действителност. Има насаждане на политически страх в обществото, има огромни злоупотреби с власт и селективно правосъдие. Всичко това го има и ако си отворим очите съвсем непредубедено и не ни е страх да го споделим, би трябвало да го кажем. В какъв смисъл Борисов не е диктатор? Той има класическите качества на всеки диктатор освен две – не е държавник и е напълно безотговорен човек. Всяка диктатура в един момент изчерпва възможностите си да се легитимира по демократичен път. Мисля, че това предстои да се случи в България. Когато това се случва, използването на доктрината за моркова и тоягата от един диктатор винаги е свързано с изтъняване на моркова и удебеляване на тоягата. Поради това очаквам режимът да стане още по-репресивен, очаквам Борисов да се опита да фалшифицира изборите през юли и по всякакъв начин да пречи на образуването на политически легитимни организации, които биха имали някакъв ресурс да съберат наказателния вот срещу него. Затова и смятам, че това, което ГЕРБ ще прави през следващите месеци, след като разби отвътре СДС, е да се опита да осъществи същото с формацията на Меглена Кунева и с оглавяваната от Иван Костов партия ДСБ. Предполагам, че на предстоящите парламентарни избори манипулациите ще бъдат далеч по-страшни, отколкото във всички досегашни случаи. Въпреки това смея да кажа, че само с фалшификации избори не се печелят, поради което очаквам ГЕРБ да ги загуби.