Виолета Радева

Отново е 2 юни.

Отново в 12 часа ще засвирят сирените. Ще ни приканят да спрем в знак на почит към Христо Ботев и на онези, дали живота си, за да я има България. Ще ни приканят поне за няколко скъпоценни мига да забравим за себе си и своето раздуто Его.

Отново кретащи старци, тичащи момичета и момчета, млади майки с малки деца ще продължат по пътя си, все едно са оглушали.

„Нищо ново под слънцето” – е казано в Еклесиаст.

Нищо ново и под българското небе.

Ще продължим да се щураме по суетните си задачки – мъже и жени. Единици ще си помислят мимоходом: „А, то днес е 2 юни”. И ще продължим да вдигаме врява за щяло и нещяло, да се мотаем насам-натам и да си въобразяваме, че светът започва с нас! Други ще се притаят в мъничката си охлювена черупка, та дано общите 

тегоби да не ги застигнат

Така, както са се притаявали в шубрака мъжете от селата Бутан, Борован и Баница, когато край тях минава Ботевата чета. Както вероятно са изпращали с мрачни погледи и проклятия двестате юначни момчета, тръгнали да се бият и да мрат за свободата на сънародниците си. В село Бутан, както разказва Никола Обретенов в спомените си, няколко момчета се пръснали да търсят коне и кола, но селяните се били изпокрили. Тук-там се показвали бабички, които казвали: „Няма мъжете, баба, закараха ги на ангария”. Същото се случва и в село Борован, където освен кучешки лай, нищо друго не издавало признаци на живот. Макар да хлопали по различни къщи, само от една се подала грохнала бабичка с познатото вече: „Мъжете са по къра на работа”. Поискали вода, но и вода не им дали. С колко ли горчивина е произнесъл Ботев упрека си към Н. Обретенов и Георги Апостолов: „Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обятия?”

Но това не е всичко. През нощта на 18 срещу 19 май (по стар стил) войводата Христо Ботев изпраща две писма до Стоян Заимов във Враца с напомняне, че врачани трябва да въстанат. Целият ден на 19 май минава в очакване . Но отговор така и не бил получен. Късно през нощта пратеник на Врачанския революционен комитет съобщава, че около 200 души четници от селата Горна и Долна Кремена чакали на Костелевския мост край Враца. Въпреки опасността да бъде открита от турските потери, Ботевата чета се приближава до посочената местност. Но там, освен рояк светулки, нямало друга жива душа.

Отново е 2 юни

Отново ще започне едно разнопосочно официално надприказване. Ще се намерят публицисти, историци и политици, които да реанимират трафаретните и лъжливи разкази за изпреварилия времето си пророк, поет и революционер Христо Ботев, който едва ли не бил първият български комунист и предрекъл комунистическото бъдеще. Ще произнасят с патос заучени фрази. Ще рисуват идеални образи, почти божества, а не човешки същества. Фабриката за митове ще пусне пара в свирката си.

А истината е много по-обикновена и много по-величава!

Поетът, харамията, публицистът с огнено слово, който громи всички недъзи, изпречили се на пътя му, но който най-силно страда от липсата на свобода в родната си земя, когато разбира, че въстанието в Българско е избухнало, че чета от решени на саможертва момчета чака готова в Румъния, но поканеният за неин войвода Панайот Хитов отказва да я оглави, след кратък размисъл изрича исторически думи: „Аз ще ви стана войвода! Приемате ли ме?”

В тези думи няма патос. Няма поза. Те са скромни, но са казани с пълното съзнание за края на пътя, по който поема. Съдбата му изпраща щастливия случай да даде плът на собствената си молитва:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Нататък започва действие, възкръснало сякаш от древен героичен епос. Поетът-войвода грижливо се подготвя за последния акт на драмата, чиято трагична развръзка настъпва само след няколко дни. Ето го през очите на четника Никола Ив. Кючуков:

„...войводата Ботев, който само в един миг се яви и застана пред нас, приличен на ангел-спасител. Той беше представителен, извънредно красив и бляскав във военно генералското си облекло. Мундиря и панталона му бяха приготвени от тъмносинйо сукно с гусарски вкус. Еполети имаше генералски, през рамо ивица – позлатена паласка. Саблята му беше окачена на сърмен колан, шарф от зелен атлас през рамо спуснат над саблята, а на кръста отдясно револвер с лустрен калъф. Калпака му прличаше на ония от руманската кавалерия с бяло перо, обвито доле с трицветен шнур. Златен ланц и сред челото положен златен лев. Над главата на лева имаше надписано: „Свобода или смърт”. С лустрени чизми бе обут. Очите му изпускаха искри. Лицето му бистро и засмяно, със засукани мустаци и брада с вкус престригана. Такъв бе човекът, такъв бе войводата ни Ботев, който за пръв път се яви официално пред своята вярна дружина”.

В спомена на капитана на кораба „Радецки” Дагоберт Енглендер Ботев стои с гола сабя в ръка и с пламнали очи, макар видимо да пази спокойствие и да насърчава момчетата, някои още юноши, обрекли себе си на свободата и смъртта. Същите момчета, в чиито чисти и възторжени души е намерил отзвук Ботевият призив от лятото на 1875 г. за „отчаяна революция”. От кораба изпраща две телеграми до вестниците „Journal de Geneve” и „La Republiqe Francaise”, в които сочи каква е мисията на четниците. Изразява и убедеността си, че „европейските образовани народи и правителства” ще протегнат приятелска ръка.

Не е случайно, че толкова успешно всяка година самодейци възпроизвеждат превземането на кораба „Радецки”, изникването пред погледите на смаяните пътници и моряци на въстаниците, стегнати в новите си четнически одежди и обути в цървули с бели навои и черни върви, бляскавата поява на войводата, слизането на козлодуйския бряг, целуването на родната земя и тържествената клетва пред знамето и кръста да умрат за свободата на братята си! Каква ирония има в един детайл, разказан след години от капитан Енглендер. Когато всички слизат на брега, той заповяда на матросите си да им хвърлят останалите дрехи, обуща, муниции и торби. Един от по-първите помощници на войводата се обръща към парахода и извиква: „Сега нямаме вече нужда от този хляб, оставихме го там нарочно. Нашите братя ни чакат вече и ни правят пресен хляб!”

Наистина има нещо театрално в тази закъсняла акция, когато Априлското въстание е зверски потушено, села и градчета отсам и отвъд Балкана са изпепелени, посечени и избесени са хиляди невинни души, а редовна турска войска и башибозук вилнеят на воля. Никой не само не им пече пресен хляб.

Никой не ги и очаква!

Когато се замисля Априлското въстание, за апостол в Трети, Врачански революционен окръг, е определен Стоян Заимов. Той обаче не свършва почти нищо по подготовката. Вместо да привлече нови работници за делото, той прогонва дори тези, които пристигат първоначално като негови помощници. Същият Заимов, който след руско-турската война от 1877-1878 г., разкъсала българите и изконните им земи на пет части, развива бурна, трескава дейност за построяването на стотици, ако не и хиляди паметници, посветени на руснаците, докато за положилите костите си за свободата на събратята си българи рядко някой си спомня. Същият отчаян русофил Заимов, чийто син ген. Владимир Заимов е съветски шпионин и работи срещу България. И човек неволно си спомня за знаменитите думи на появилия се незнайно откъде Гаврил Хлътов, приел името Георги Бенковски, изречени при вида на запалените от неговата Хвърковата чета села и градчета на Подбалкана, че е отворил люта рана в тялото на Османската империя, а сега вече нека Русия да заповяда! Спомня си и за свидетелството на Константин Величков, че докато работи за замисленото въстание, Бенковски се е срещал с граф Игнатиев. За какво са си „хортували” двамата – никой не знае. Величков прави разни предположения, но това са само спекулации на един също ревностен русофил.

Поетът, публицистът Христо Ботев живее и загива бляскаво и театрално, като гениален артист във звездна драма, написана от богинята Клио. Неговата смърт е величественият финал на проиграните надежди и усилия на хиляди български синове, като се започне от дамаскинарите, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, Отец Матей Преображенски, Ангел Кънчев, поп Харитон, Бачо Киро, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Спас Гинев... Величествен финал на делото, за което тихо, всеотдайно, упорито и денонощно няколко години работи Васил Левски. Величествен финал на делото, което така коварно и неотвратимо унищожава авантюристът, човекът от никъде Димитър Общи, натрапен на Дякона за помощник от Любен Каравелов, въпреки неговото несъгласие.

Поколения сме възпитавани чрез високопарни речи и прикриване, дори изопачаване на истината. Инстинктът на българина обаче му подсказва 

фалша и лъжата

Защитава се, като престава да вярва на каквото и да е, а най-малко на превърнати в идоли личности. Но когато по някаква случайност усети уязвимата човешка душа зад иконописвания образ, тогава се изпълва с истинско преклонение и възхита към личността, успяла да надмогне в критичен момент колебанията си, страха си, своята слабост и да получи изправена куршума, търсещ туптящото за България сърце. Като Христо Ботев – харамията, поетът, публицистът, войводата!

Последвайте Faktor.bg в