Лийла Джасинто, Foreign Policy

Четири дни след като белгийската полиция арестува в Брюксел организатора на атентатите в Париж Салах Абдеслам, терористите атакуваха белгийската столица. „Ислямска държава“ пое отговорността за поредната атака извършена на европейска земя и всичко започна отначало: сърцераздирателни кадри на бягащи, обхванати от паника хора, ужасяващи сцени на разрушение и убийства, страшни разкази за страдания и загуба, изразяване на солидарност в социалните мрежи и правителствени сгради по целия свят. И отново-мъка, шок и паника.

Но тези терористични атаки – колкото и жестоко да звучи – бяха очаквани. Именно това каза и белгийският премиер Шарл Мишел само няколко часа по-късно: „Ние се страхувахме от терористична атака и тя се случи“.

„Тя се случи“ – това вече не може да бъде уважителна причина за властите. Две години след като граждани на европейски държави на тълпи започнаха да заминават за Сирия, за да участват в „джихада“, а „Ислямска държава“ постоянно призовава да се нанасят удари в държавите на „безбожниците“, чийто брой непрекъснато нараства – ние сме длъжни да бъдем по-добре подготвени.

През последните 15 години миниатюрната Белгия твърде често ставаше жертва на терористични атаки. Още през 2001 година убийците на героя на афганистанската съпротива срещу съветите, а след това и срещу талибаните Ахмад Шах Масуд обикалят Брюксел в търсене на помощ и средства, след което заминават за Афганистан, където убиват Масуд два дни преди терористичните атаки от 11 септември.

Мехди Немуш, който разстреля посетителите в Еврейския музей в Брюксел през май 2014 година, е пребивавал в станалия печално известен вече район на белгийската столица Моленбек.

Когда Амеди Кулибали, френски гражданин, терористът, който уби хората в кашерния магазин в Париж няколко дни след нападението срещу редакцията на „Шарли Ебдо“, трябвало да си купи незаконно оръжие, той веднага се отправил към Брюксел.

И, разбира се, както знаем всички, четиримата извършители на терористичните атаки в Париж на 13 ноември, включително и безжалостният мерзавец, организаторът Абделхамид Абауд, са

родени и живели в Моленбек

Това са свидетелства, че в европейските градове многобройни разклонени, внедрени организации работят едновременно за осъществяването на терористични заговори и човек би могъл да се попита, дали терористите избягваха да атакуват малките европейски държави, заради много добрите условия за „отглеждане“ на джихадисти.

Дълго време Белгия беше „супермаркет“ за продажба на оръжия, особено автоматично, каквото предпочитат терористите като Кулибали и Абдеслам. От конфликтните зони в бивша Югославия и от черния пазар на оръжия от Източна Европа оръжието попада в Белгия, където то може лесно да бъде доставено, достатъчно е да имаш някакви връзки в криминално-джихадистските кръгове. В Белгия и Франция това се знае добре.

В Белгия проблемите с черния пазар на оръжия не се решават, по същата причина, по която страната не може да се справи и с криминално-дихадистката заплаха: властта в страната е децентрализирана, а федералната държава е раздирана от противоречия между франкофонското и фламандското население.

Значителната децентрализация и несъгласуваност в работата на различните структури по отношение на правовия ред и сигурността понякога стига до абсурд. Преди, в Брюксел, който е разделен на 19 района, всеки район имаше собствена полиция имаше полиция и всяка осигуряваше реда в район с население от 20 до 150 хиляди души.

Сега в града действат 6 полиции, което въпреки това е малко за град с население от 1,4 милиона души. Самите белгийци признават, че отсъствието на обмен на информация води до това, че в Белгия има проблем с обработването на данните. Никой не знае колко нелегално оръжие има в страната... Колко са нелегално пребиваващите и колко от тях са радикализирани ислямисти...

Реалността е такава

Споровете за Моленбек, най-неблагополучния район на Брюксел, придобиха ярко изразен политически характер след терористичните атаки в Париж от 13 ноември. Политиците от дясноцентристките партии обвиняват за това положение социалистите, и в частност кмета на Моленбек Филипа Муро, който ръководи района почти 20 години, от 1993 до 2012 година.

В статия, публикувана ден след кървавите атентати в Париж, на 14 ноември в белгийския вестник „Ле Соар“ : „Моленбек: Благодарим ти, Филип!“ сенатор Ален Дестеш, член на консервативно-либералната партия „Реформаторско движение“, обвинява Моро, че той преднамерено си е затварял очите за влошаващата се ситуация в своя избирателен район, като така е получавал подкрепата на ръководителите на общността и подкрепа на изборите.

„В продължение на 20 години там действа „заговор на мълчанието“ и всеки, който се опита да го наруши и да привлече вниманието към проблемите там бива наричан „ислямофоб“ или расист“, пише Дестеш.

Естествено, когато белгийската журналистка от марокански произход Хинд Фрайхи публикува тази година книгата си „Под прикритие в малкото Мароко: Зад заключените врати на радикалния ислям“, мюсюлманската общност я нарече предателка, а либералните медии я подложиха на унищожителна критика.

Ляволибералните политици

не обръщат внимание на гласовете от мюсюлманските общности, които предупреждават за опасността от радикализация, като ги наричат „самоненавиждащи се“ араби или мюсюлмани. Доколкото в Европа и САЩ, от устата на политици подобни на Доналд Тръмп риториката по отношение на исляма придобива все по-расистки и ислямофобски характер, тази тенденция принуждава хората, които се опитват да вдигнат тревога в обществото, да замълчат. 

А именно тези игнорирани представители на мюсюлманската общност са в състояние да предупредят, ако забележат нещо нередно.

Истината е, че мнозинството мюсюлмани не приемат идеологията на „Ислямска държава“. Но, за съжаление, в Белгия са много малко представителите на властта, които наистина разбират своите съграждани-мюсюлмани. Мнозинството от тях, а те са между 320 до 450 хиляди души или около 4% от цялото население, са мароканци или турци.

Историята на мюсюлманските общности в Белгия започва едва в периода на следвоенния икономически бум. Пикът на миграцията е през 60-те години, когато в местните въглищни мини и заводи започват да работят нискоквалифицирани работници, дошли от марокански или турски села.

Но ако Европа предоставя на поколението имигранти от 60-те години икономически възможности, за което те са благодарни, децата им не са имали този късмет. В резултат от икономическия спад в края на 70-те започват да се закриват мините и предприятията от тежката промишленост, което води до запустяване на редица градове. Нивото на безработица в Белгия е около 8%, но след младежите тя е над 20%. А сред белгийците от марокански или турски произход тя е два пъти по-висока и достига 40%.

Ако към високото ниво на безработицата прибавим недостатъчно ефективната работа на органите на реда, можем да си представим, каква питателна среда за маргинализация и радикализация се създава.

Миниатюрната Белгия се ползва със съмнителната слава на старана с най-висок брой на глава от населението, на хора, които са се присъединили към сирийските и иракските въоръжени групировки на ИД.

Разбира се, основната част от белгийските мюсюлмани не искат да имат нищо общо с „Ислямска държава“. Но за тези безработни младежи, с почти никакви шансове да си намерят работа, но имат всички възможности да си доставят наркотици и да заработят от търговията с оръжие, райони от типа на Моленбек са дом далеч от родината. И старите, идеализирани норми на поведение, от далечната селска действителност, напусната от родителите им, може да бъдат пренесени и практикувани на почвата

в студеното и мрачно брюкселско гето 

Тук, в Европа, тези правила на поведение, според които гостоприемството и родствените връзки са над закона, свързват хората един с друг и им налагат задължение. Именно тези връзки и задължения позволиха на Абдеслам да се укрива цели четири месеца под носа на белгийските служби за сигурност.

В крайна сметка, именно роднините и приятелите, а не тайните агенти на „Ислямска държава“, помогнаха на най-издирвания и опасен престъпник в Европа да се укрие.

„Абдеслам е използвал цяла мрежа от посредници и помощници от средите на приятелите и роднините си, която му е помогнала да се укрие и, която е съществувала още преди това, занимавайки се с разпространение на наркотици и дребни престъпления. Това е солидарността между роднини и съседи, приятелски общности“, заяви федералният прокурор на Белгия Фредерик Ван Лев в интервю за телевизия RTBF малко след атентатите.

Проблемът е, че се увеличават фактите, които доказват, че в цяла Европа в райони, подобни Моленбек, действат неголеми, отделни терористични клетки. Те ще се обединяват в бъдеще на базата на тези правила на поведение, според които верността и предаността към хората от общността е над всички. И те няма непременно да знаят какъв заговор разработва другата клетка.

Правоохранителните органи нямат друг избор, те са длъжни да се научат да се ориентират и да разбират този манталитет, отношения, тези мрежи, да се постараят да се внедрят в тях.

Времената, когато можеше да се оправдаят, че проблемът е твърде сериозен, а тези сили са трудни за унищожаване, отдавна отминаха.

Превод: Faktor.bg