Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Разказват, че в едно интервю за британската преса Борис ІІІ се жалва колко трудно е да си начело на държава, чийто народ е народ от русофили, чието политици са германофили, чиито министри са англофили и единствено и само той е българофил. Най-несъмненото в тази схема е унаследеното от вековете общонародно българско русофилство. И най-фрапантните исторически факти, които красноречиво говорят, че Русия е изконен враг на националната ни независимост, се оказаха безсилни да отрезвят милионите българи, които ирационално вярваха в мистификации като панславянско единство и православно верско братство – вярват и до днес. Заслепени от тази си вяра, всички те лекомислено забравят, че ние сме дали на руснаците и писменост, и религия; и кирилица, и православен Бог – не те на нас.

Късата ни национална памет

и отсъствието на съзнание за историчност нанасят своите тежки поражения и в наше време. Особено пагубни за страната ни са онези бесепари и неокомунисти, които напук на историческата фактология непоколебимо вярват, че руснаците са не наши двойни поробители, а наши двойни освободители. През втората половина на ХІХ в., следвайки империалистическия си рефлекс, Кремъл все по-упорито търси достъп до проливите, а геополитически България се оказва на пътя му към тях. Така че не нас са освобождавали онези нашественици от север, които много от сънародниците ни и до днес наричат с умиление братушки – те просто са прогонили турските армии, които са се оказали преграда пред ненаситните им имперски амбиции. Конфликтът между две империи е едно – национална независимост – съвсем друго. Пък и нямало е от кого и защо да бъдем освобождавани. Руските дивизии, тръгнали да ни спасяват от едно несъществуващо робство, са съставени от примитивни, безпросветни крепостници, които са далеч по-малко свободни и по-нецивилизовани от българите, които претендират, че освобождават. За това свидетелстват и пътеписите на Достоевски, и фронтовите записки на ген. Тотлебен, и много чуждестранни кореспонденти, проследяващи бойните действия. Живели от рождението си в землянки, превърнати от императори и губернатори в почвеници и подвластни на необразовани помешчици, описани с толкова горчива ирония от Гогол и Толстой, руските мужици са били изумени от нашите китни села и паланки, от благосъстоянието и културата на местното население, което, както разказва Достоевски, ги посреща по-скоро с враждебно недоверие, отколкото със спонтанна възторженост. Население, което руските воини

грабят и плячкосват

попътно на поразия с плебейска алчност. Вероятно това е мужишкото разбиране за свобода.

Още по-фрапираща е дисхармонията между освободители и освобождавани през есента на 1944 г., когато съветската армия нахлува варварски в страната ни. Макар че в онези времена Царство България съвсем не е образец на демократичност, българите са отново несравнимо по-свободни, по-заможни и по-възпитани от освобождаващите ги червеноармейци. Които на българска земя не воюват, защото няма срещу кого. За сметка на това има кого да ограбват и да изнасилват – и го правят из цялата страна. Целта на нашествениците отново е не добруването на българския народ, а империалистическата експанзия – този път още по-брутална, защото е дело на най-деспотичната и тоталитарна държава под слънцето. Тъкмо деспотизъм и тоталитаризъм въдворява червеноармейската агресия на родна земя – при това за цели десетилетия. За цели десетилетия, за почти половин век България съществува на картата само формално – неформално, фактически страната ни е напълно лишена от национална независимост, превърната е

със силата на оръжията в истински придатък на Съветския съюз

без право на своя външна и дори на своя вътрешна политика.

Надеждите, че гибелта на комунизма и настъпилата демокрация ще сложат край на този кошмар, се оказаха пресилени. Едно просъветско правителство може лесно да бъде свалено от власт – един копнеещ по Русия народ, за сметка на това, нито може да бъде свален, нито неговите симпатии могат да бъдат току-така преобърнати, пренасочени от Русия към Европа, към онези фундаментални ценности, които са присъщи на всички проспериращи държави и които ние, българите, така и не последвахме, независимо от ведомственото си приобщаване към Европейския съюз. А не ги последвахме, защото по силата на своята демократичност демокрацията се съобразява с настроенията на масите – дори когато тези настроения са пагубни за националната съдба. България е единствената страна от бившата (дано и бъдеща не се окаже един предстоящ ден) Съветска империя, която и до днес съхрани по градове и села символите и на комунизма, и на съветското нашествие. Единствената страна, в която няколко парламентарно представени политически партии са открито финансирани от Москва. А не е необходимо да си кой знае какъв политически стратег, за да знаеш, че една велика сила не прави

безкористни подаръци

Най-малко Русия, която и след формалното рухване на комунизма (неформално комунизмът и до днес е на дневен ред в Русия) доказа своята властолюбива, империалистическа природа и в Южна Осетия, и в Абхазия, и в Крим, и в Източна Украйна, и къде ли още не, ще тръгне без време да прави жестове по адрес на държавици като България.

Когато имената на цели президенти на една суверенна страна се договарят и уговарят в една чужда държава, нейната суверенност става съмнителна. Съмненията нарастват неудържимо на фона на обстоятелството, че и министри, и партийни водачи, и цели държавни глави, и правителствени ръководители съгласуват мандат след мандат политическите си стъпки с кремълските господари. Нещо повече: дори партии, считащи себе си за консервативни, че и антикомунистически, се държат все по-компромисно към Москва, проявяват все повече търпимост както към скритите империалистически попълзновения на Русия, така и към ширещите се русофилски тенденции в собствените им редици. Случва се нещо странно и противоестествено: вместо с годините и десетилетията демокрация все по-дълбоко да осъзнаваме и преосъзнаваме негодността на тоталитарния модел, ние като че ли започнахме да недовиждаме пораженията на комунистическото господство, да го идеализираме, да омаловажаваме неговите действителни злодеяния и да превъзнасяме неговите мними социални добродетели. Настъпателното русофилство е попътният вятър на тази деструктивна тенденция, чието начало така и проспахме и чийто край не се вижда на хоризонта. А какво точно сме проспали и какво точно – недовидели, най-ясно формулира познатият и на българския читател Борис Акунин. Коментирайки обстоятелството, че и в днешните модерни и светски времена Русия се управлява по методите на Чингис Хан, писателят добавя:

Русия е „система, в която държавата се оказва най-висша ценност. В тази система не държавата обслужва хората, а хората обслужват държавата. В нея не съществува възглед за личните права – съществува само възглед за личните привилегии, които се предопределят от мястото ти в структурата и от степента на вярност към началството… И накрая – в тази система важно значение има тайната полиция, независимо как ще я наричаме. Тя е дублираща структура на властта, защото в една система, където няма разделение на властите, тя е единственият инструмент, с който Ръководителят може да контролира какво се случва по целия вертикал.”

А в страна като днешна (всъщност тя наподобява всестранно вчерашната) Русия по-важно от този упражняван свише контрол няма. В точния портрет, който Акунин прави на господстващата в руските вътрешнополитически отношения автократичност, разпознаваме грозните черти тъкмо на онези български политически партии и партийки, които са най-преданите слуги и храненици на Кремъл. Те мечтаят да въдворят и на родна земя държавни структури и нрави, които фаворизират личните привилегии и потъпкват личните права, които боготворят началството и копнеят да възстановят всевластието на онази командно-административна система и на онази тайна полиция, от чиито редове произлизат те самите. Става дума за населилите и пренаселили младата ни демокрация

пазители и реставратори на злото,

в което само допреди четвърт век се давеха цели поколения българи. Тези носталгици по комунизма са несъмнено русофили, но не по идеалистични, а по прагматични подбуди – защото като своите предшественици виждат в деспотизма и империализма на Русия надежден международен страж, който бди и над тяхното властолюбие. БСП, АБВ и Атака са социално близки на Кремъл. Сродява ги безскрупулността, която побратимява всички деспоти – от Чингис Хан до кагебиста Путин. Съвременната модификация на това побратимяване аз наричам комунистически интернационализъм. С този интернационализъм в сърцата бесепари и атакисти ходят чинно на поклонение при бащица Путин, с този интернационализъм в сърцата целят те да оглавят българската нация, да я употребят за обезпечаване на онези номенклатурни привилегии, които са принципно, органично несъвместими с парламентарната демокрация. Така че, доколкото съществува, демокрацията съществува в техните програми само като форма – не и като съдържание. Това не бива да учудва – по стара комунистическа традиция за тези формации символите никога не са отразявали и винаги са прикривали същностите. Те обичат не Путин, а путизма; не Живков, а живковизма, сиреч всички онези политически практики, които са готови с лека ръка да пожертват правата и свободите ни в услуга на собственото си властолюбие и сребролюбие. Права и свободи, които изстрадахме многократно като гражданите, които сме. И загубата на които начаса би ни превърнала в поданиците, които не искаме за нищо на света отново да бъдем. Така че има какво да губим. Но и какво да браним има…