Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

„Едно време са имали уреди за изтезания.

Сега имат пресата.”

О. Уайлд, „Човешката душа при социализма.”

Преди да емигрирам от най-добрия от световете в бърлогата на класовия враг, съм се въртял кое-що из редакции – не само в София. Имах общо десетина публикации в централния печат и още толкова – в провинциалния. Бяха стихове, с които днес не се гордея, и есета, под които днес не бих се подписал. Не се гордея и не бих ги подписал обаче само като литературно качество, докато като морално отношение и като гражданска позиция се гордея и бих ги преподписал начаса и с двете си ръце. Така или иначе отхвърлените ми ръкописи бяха много повече от публикуваните – една от сериозните причини след двукратното ми изключване от университета и въдворяването ми на местожителство в Силистра да предпочета Свободния пред несвободния свят. Впрочем „да предпочета” е неточно казано – предпочитанието е въпрос на избор, да предпочиташ, значи да избираш. А избор аз нямах никакъв.

Не бе избор – изход бе

Изход, продиктуван от страха, от паническия страх, че един предстоящ ден волята ми ще се огъне, че моралните ми съпротивителни сили ще се изчерпят, че няма да издържа с времето, че накрая ще се предам и ще стана част от ситуацията – и това би било себепредателството, което щеше да ме погуби окончателно: не само психически. Ден след ден, ръкопис след ръкопис – ръкописи, които с времето бяха все по-често отхвърляни и все по-рядко приемани, се заигравах с опасната мисъл да понаправя, както добронамерено ме съветваха редактори и приятели, някой-друг компромис, за да се превърна и аз от пишещ гражданин в писател, да вляза в елитния отбор на институционализираните родни творци. Изкушението бе налице, но не по-малко наличен бе и страхът, че, стане ли веднъж това, ще ме обхване, ще ме овладее и завладее онова чувство, което години по-късно в написаните за водената от мен културна програма на Радио „Свободно Европа“ „Контакти” есета Георги Марков окачестви като себенепоносимост. А след като някакси без да искам станах непоносим за цялата държава, да стана непоносим и на себе си, беше, меко казано, нежелателно. Съвместимостта ми със самия себе си беше последният пристан на утеха – пристан, който ми даваше убежище от многото останали несъвместимости, с които ден след ден ме товареше националното гражданско битие. Бях загубил вече всичко без остатък: и право на публикации, и университет, и столица, и приятели, и любими. Само една себесъвместимост ми беше останала и аз бях решен да я опазя на всяка цена – дори на цената на изгнанието.

Западът ме беше очаровал със свободолюбието си още под слънцето на мира и социализма. А за разочарованията, които впоследствие времето прикачи към очарованията, съм разказвал неведнъж. Сега ще се фокусирам върху един аспект на разочарованията (те не са едно и две), който не съм разисквал публично. Става дума за

несъстоятелността на западноевропееца да разбере източноевропееца

Тази несъстоятелност е частен случай от друга една, по-обща несъстоятелност: несъстоятелността на свободния човек да разбере човека, лишен от свобода. Един от въпросите, който това неразбиране непрекъснато ми задаваше, беше: А кой те цензурираше? Това моите западногермански домакини искаха да знаят винаги, когато се опитвах да обясня защо истината е недопустима в комунистическите медии. Не само политическата истина – истината и за човека, и за света (външен и вътрешен), и за всички съществени елементи на битието. Кой, с други думи, заставя ден след ден медиите, чиято задача е да информират, да дезинформират? Кой пречи на журналистите да казват истината – кой им натрапва идеите, кой ги контролира, кой им брои думите? Макар и потърпевш, отговор аз нямах – знаех защо, но не знаех кой. Да си обсаден отвред от цензура, а да няма и едно цензуриращо лице, е неимоверно. Макар че тъкмо тази неимоверност съдържа отговора: именно защото цензурата е повсеместна, цензуриращо лице няма – няма и защо да има. Всичко това е част от патологията, в която премина студентската ми младост. Ще опитам да обясня – колкото и необяснимо да е на пръв поглед.

Спомням си един романов герой на Иля Илф и Евгений Петров. Унаследил сладкия спомен от високопоставената си чиновническа длъжност в монархическата администрация на царска Русия и заставен да живее в суровия порядък на болшевизма, нашият човек горещо копнее поне веднъж в новите условия да сънува генерал-губернатора. Или някого от придворните поне да засънува. А нощ след нощ все сънува профсъюзи, партийни мероприятия и секретари, ведомствени институции, от които му се повръща, но които не може да избегне – дори и в сънищата си. Ако има нещо общо между сънуващия, сънищата му и действителността, която половин век след романа на Илф и Петров ме прогони, то е

всепроникващият тоталитаризъм – толкова всепроникващ и вездесъщ,

че човек няма как да избяга, няма къде да се скрие от него: ни наяве, ни насън.

Доколкото е органична съставна част от тази тровеща повсеместност, неизбежна бе и партийната цензура. Нейно най-силно оръжие бе анонимността й. Тя не бе персонифицирана, не бе въплътена от конкретен носител на еднопартийната власт, не бе дори държавна институция. Нямаше партийни конгреси и пленуми, посветени на цензурата, тя не бе рисувана по плакати, не бе увековечавана в лозунги, не бе възпявана от поети. Никой не знаеше нейния лик, никой не можеше да посочи нейното физическо местонахождение. В Политбюро, в Държавния съвет или в Цека отдел „Цензура” нямаше, нямаше съответно и завеждащ подобен отдел. Ако беше така, това би опростило нещата за цензурирания. В такъв случай на партийната принципност и на железния обективен регламент той би могъл да противопостави непоследователността и субективността на човешката природа. Цензурираният би могъл, да речем, да се срещне със съответния цензор, да разисква с него границите на допустимото, да поразмести, да поразшири дума по дума тези граници така, че да вместо, да побере някакси авторските си тези в тях. Казано по-простичко, персонализирането на надзора над свободното слово би очовечило системата, би я направило податлива на сантименти, а с това – и по-малко последователна. А когато тази система няма физически носител, тя става неуловима. Със система, ненаселена от човешко присъствие, не можеш да спориш, не можеш да се пазариш, не можеш да влезеш в диалог и да търсиш компромисно решение – обезчовечена и безчовечна, системата става и обезчовечаваща. Тъкмо на това разчиташе режимът – обездушаването, деперсонализирането на регламента го правеше непоклатим. Така, освободен от човешко присъствие, контролът над словото се демонизира, а двубоят с него става практически невъзможен – и най-непримиримият творец може да воюва само със себеподобни, колкото и другомислещи да са те – не и с фантоми, с деперсонализирани, от никого непредставени, лишени от конкретни физически носители принципи и регламенти. Така отсъствието на цензори като длъжностни лица не обезсилваше, а крепеше и укрепваше ведомствената цензура, правеше я още по-боеспособна. Тя започваше не в кабинетите на издателства и редакции – тя започваше

в собствения ни череп

Автоцензурата бе първата и най-твърда стъпка срещу свободомислието. Автоцензурата се справяше с недопустимите, с еретичните идеи, съмнения и въпроси още на личностно равнище – дълго преди да са станали те обществен фактор. Тази първа цедка е сериозен филтър – толкова надежден и безотказен, че до втора най-често изобщо не се стига. В почти всички случаи драмите, предизвикани от господството на партийната доктрина над собствените възгледи, се разгарят само в границите на авторовата личност – изрядко, съвсем, съвсем изрядко свободолюбието, копнежът за героика, суетата да се окичиш със страдалческия ореол на бунтар надделяват над страха от саморазправа на Партията-ръководителка и тогава се стига до онези редки дисидентски изяви, които се налага да бъдат разчиствани с външни, с репресивни мерки. Така стана с „Люти чушки” на Радой Ралин и Борис Димовски, с есеистичния сборник „Тъга и порив на епохата” на Асен Игнатов, с аспирантската дисертация на Желю Желев „Определението на материята и съвременното естествознание” и по-късно с изследването му „Фашизмът”. И това е кажи-речи цяла-целеничка подвластната на метода на социалистическия реализъм санкционирана българска книжнина. Нейната оскъдица прави от една страна безпощадността на режима още по-видима, но заедно с това още по-видим става и гражданският кураж на малцината доблестни творци, поели риска да се себеотстояват творчески.

Психологически погледнато, автоцензурата разчита, при това напълно основателно, на обстоятелството, че

страхът от терора е по-страшен от самия терор

Всичката онази саморазправа, която очаква всяка независима творческа изява, авторът е изживял и изстрадал предварително в представите си в цялата й бруталност. Дори нещо повече: доколкото на страха очите са големи, а отмъщението на силните на деня – непредсказуемо, менталното изживяване надвишава по драматизъм всяка битова реалност. Зная го от собствен опит, който ще споделя: След като в края на 60-те конфискуваха от всички книжарници и обществени библиотеки новоизлезлия му есеистичен сборник „Тъга и порив на епохата”, след като го изхвърлиха от Софийския университет, където преподаваше формална и диалектическа логика, със заканата да бъде и изселен от София, властите така наплашиха Асен Игнатов, че той изгори собственоръчно в пернишката печка на скромната си софийска квартира най-ценното, което беше създал дотогава: книгата си за отчуждението. „Бе като детеубийство” – разказваше ми през сълзи бездетният Асен. За да стигне до това себеунищожение, Асен многократно изживяваше издевателствата, които неминуемо го очакваха, ако ръкописът попаднеше в ръцете на Държавна сигурност. Изживяваше ги и ги преизживяваше ден и нощ както в злите си сънища, така и в кошмарните си представи. Тази инквизиция, продължила цели семестри, приключи наяве чак след като изгори еретичните страници, а в съня му продължи и десетилетия след това през изгнаническите му митарства в Ловен и Кьолн.

Докато демокрациите фаворизират прозрачността в междучовешките отношения, авторитарните, и особено тоталитарните, режими разчитат на мнителността, на шпиономанията и на страха, който те пораждат в милиони граждани. И двете системи залагат на екзистенциални, на извечни потребности и дефицити на човешката природа. Най-великата сила под слънцето – инстинктът за себесъхранение – върши добра работа на партийното властолюбие. Този непобедим инстинкт е скритият двигател на автоцензурата. Която слага началото на цензурата, опасала открай докрай цялата страна. Защото прерастващата в цензура автоцензура е не само медиен проблем, засяга не само свободата на словото, а и всички останали свободи, регламентирайки колкото невидимо, толкова и неумолимо гражданското поведение на милиони хора. За да ги обезправи и превърне в роби, обслужващи тщеславието и номенклатурните привилегии на една самозвана партия.