Иво Инджев, ivo.bg

С уговорката, че многократно съм подчертавал дължимото уважение на професията на пожарникаря ( която е направо на пиедестал например в САЩ, особено след трагедията със саможертвата на пожарникарите при спасяването на пострадалите на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк), в България днес се набива на очи метафоричната символика на „пожарникаря” сред пламъците на кризата и бягството от нейното потушаване.

Нещо повече, ако гледаме резултатите от „пожара на бунта” през февруари, май отново ще се окаже, че България си е направо огнеупорна. Защото очакванията за някакво пречистване чрез огъня на народния гняв, явно не се сбъднаха.

Третата вълна на големи улични протести в България в рамките на т.н. преход прилича по своя резултат на първата по много неща. Както тогава, когато опитите да бъде трансформиран комунизмът в управление на неговите приемници с променено име, но със същите лица, така и сега наблюдаваме успешното измъкване на отговорните за сътресенията в държавата не просто като невредими, но и със заявка за нови управленски „подвизи”- точно, както направи БКП преди 22 години.

И не бързайте да казвате, че управляващата партия този път не си е сменила името. Защото истината е, че двете крила на политическия управляващ елит от последните 12 години се допълват все така, както при царското и тройното коалиционно

управление на популизма от царски, социалистически или герберски вид

Онзи ден се казваше БСП, вчера беше ГЕРБ, а утре най-вероятно ще е една от двете в някакъв коалиционен формат.

Разликата в сравнението е по-скоро формална: лидерът на управляващата партия ГЕРБ, взимайки поука от своя духовен ментор Тодор Живков, този път сам „сдаде властта” и то с малко „с кръв”, за да не се пролеела повече кръв, както сам заяви. С кръв я даде, за да има шанс да я вземе пак и така видоизмени прословутия комунистически принцип, според който власт „с кръв се взима и с кръв се дава”.

В голямата суматоха малцина като че ли забелязаха през онази 1989-90-та година, че нямаше кръв и това беше косвено доказателство, че всъщност властта не беше (с)дадена, а само беше преоблечена.Защото едно крило на партията смени друго и двете гвардии нямаха никакво намерение да си пускат кръв, а по-скоро плашеха, че „новите” (т.е. онези, които им се противопоставят), били готови да прибягнат до насилие и по тази причина „здравите сили” трябва да се консолидират.

И се консолидираха толкова здраво, че още са си консолидирани- нищо, че нищо подобно на политическо насилие от антикомунистически позиции не се случи и лъжата за огледалния образ на комунизма като репресия срещу победения така и не беше разпозната от народните маси като една от най-бруталните

манипулации за масова консумация

На Запад нарекоха в началото на 90-те години некомунистите на Изток „консерватори” и в това се съдържа голяма ирония, подчертаваща драматичната разлика в ценностната система на демократичните общества спрямо демократизиращите се.

Поразително е, колко всъщност са консервативни българите – „Чърчил до Чърчила”! В този перверзен смисъл Сергей Станишев много правилно се самоопределя днес като „Чърчил”. Бай Чърчил у нас е консерва, съпротивява се на промяната.

С падането на комунизма консерватизмът на българина работеше за съхраняването на огризките от държавната трапеза, като консерваторите подхранваха митовете за „безплатния” социалистически обяд и с този подход намериха верния път към сърцата на консервативния българин, готов да забрави много бързо годините на оцеляване с домашни консерви от личното стопанство ( този остров на семейния, високоефективен капитализъм насред океана от нискоефективния колективистичен социализъм)- само и само да не му се променя битието и да не му закачат консервативните навици.

Къде в тази чърчилоподона глупавиада са автентично десните и защо те не могат да извлекат „полза” от факта, че наистина извадиха България от кризата след голямата втора вълна на протести през 1997-ма година? Тук са, но са малко на брой, а бройката е определяща в света на бройлерите, които броят единствено еднодневните ползици по това кой какво дава сега и на момента.

Всъщност тежкият грях на автентичната десница беше именно в това: посегна на най-милото на Бай Чърчил, като му промени държавата и дори я подготви да се обърне на Запад с гръб към „течната дружба”, която уж тече по мед и масло от векове. Извърши приватизация, от която се пръкнаха непоносимо много забогатели- мнозина незаконно, но и други, просто забогатели. Изобщо втората вълна от протести се оказа изключението от правилото протестите и вълненията да не променят нищо и това предопредели съдбата на извършителите на това престъпление: десните, за които в задаващите се избори не се очертава на хоризонта да се промени нещо съществено като дял от управлението ( а може и да им се случи електорална екзекуция с прогонване от парламента).

Бай Чърчил не прощава. Той се готви да връчи властта отново на някое от лицата на тройната си коалиция от цар, социалист и генерал, управлявала 12 години на смени. Това му е познато и уютно и любимо като повод за добродушно псуване Но на онези, които си позволиха да му засегнат консерватизма Бай Чърчил не иска да прости, той е готов да им попречи с трупа си. Ако ще да пукне, няма да допусне някой пак да му клати консерватизма с реформи.

Кога ли ще е четвъртата вълна? И трябва ли да дочакаме до деветата, за да излезе най-после духа от консервата на българина?