Румен Леонидов, Фейсбук

Нека днес, без календарен повод, да си спомним за Априлското въстание. То беше Горящият кръст, началото на края на общата ни безсъзнателност, на 500-годишната ни кома. За 5 века не загубихме своя майчин език и бащина вяра, но изтървахме чувството си за общност, усещането за етнородност, еднородност и единство. Като духовна потребност и вроден инстинкт. Като задружност.

Но къде се дяна семето на одухотворените духовници, учители, писари и преписвачи, писачи и ваятели, издатели и списователи, луди глави и хладни мозъци? С какво ни превъзхождат като съзнание ония занаятчии, свещеници, даскали, търговци, книжари, печатари, читалищни дейци и интелектуалци, готови да бръкнат в огъня с голи ръце? Какви са били тези уж хрисими до вчера християни, които по кръстовата си саможертва се равнопоставят до Спасителя? Но те не възкръсват, защото не са богочовеци. Но са човеци с родова чест и българско честолюбие. Къде е днес този елит, духовен и материален, близък по морал на безвластните си братя? Вярно, и тогава въстават само онези, които мрачно мечтаят и възторжено копнеят да си имат своя държава. Останалите хлопват кепенците и чакат ятагана да ги погали.Но 

миналото и бъдещето са еднакво мъртви

ако живеем само в сегашността. Ако не помним миналото няма как да умеем да мечтаем за бъдещето. Народ без национален идеал не заслужава да се самонарича нация. Той не може да се самоуправлява. И да се самоорганизира в модерна държава.

Днес сме по-разединени от всякога, и няма как да има добросъвестен диалог между учени и безпросветни, между будни и заспали, между майстори и некадърници, между средната класа и средните простаци. Защото всички говорим един език, но се разминаваме като мислене. И в критериите за качествата на живота и на смъртта. И в техния скрит и явен смисъл. Затова е казано: „Робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство!“, но дали свободният се бори за своето духовно съвършенство? Или продава гласа си по време на избори, или мълчи, пред страха от свободната пазарна икономика, или трепери пред ужаса да бъде изхвърлен от работа и да остане безпомощен в общество, в което е излишен... Може би друга истина е по-вярна, която прочетох в най-дръзкия текст на Неда Антонова, цитирам по памет: 

„В робството има повече надежда, отколкото в подарената Свобода!“

Защото всички сме свободни, но тази свобода ние подарена. И повечето от нас са със заспали умове, с дремещи души, без дух, без родова памет, без обществено съзнание... Тогава кой трябва да бъде будителят и кой буденият? С какво първите лица на властта са по патриоти от редовите български граждани? И едните, и другите дали живеят с убеждението, че животът на нацията трябва да продължи дори и след края на личното ни битуване?

Днес българинът е анонимен бунтофреник. Българинът като цяло продължава да бъде противен на самия себе си. Той е буден само ако има сметка да е окат. Затова управниците ни са наше копие – шушумиги, тарикати, неграмотници, средна ръка шмекери.

Но не се втренчвайте в жанровия калейдоскоп на поредното ни Пробуждане, а го обърнете като далекоглед срещу себе си. И какво ще видите? Големите неща изглеждат малки, чак жалки. А невидимите доскоро нещица – твърде ръстови. За това ми е дума. Нека да се видим отстрани..

Лично аз вече не мога да се зарадвам. Нещо не е така, не е както трябва, мамка му, свито ми е отвътре, нито ракията ме пали, нито червеното вино ме гали... Нещо иде, но не знам какво... Необяснима е тази убийствена безпричинна печал – наричам я обществена депресия. За пръв път я усетих в началото на 2000-та година – що фойеверки, що пукот и плямпане, че идва новото хилядолетие и новия век... После ни казаха, че пристигането им се отлага за догодина, защото е така било от край време...

Същата пролет се видя, че

сините победители вече са победени 

И че новото Възраждане отново се отлага... Днес продължаваме да се надяваме някой да дойде и да ни възроди – по европейски, по американски, по московски. Не, не става дума за политика. Става дума за нази си, за българята, които тук ще си мрем, за нас става дума – за най-нерешителните и за най-вкоренените в това парче плът на име България.

Отвикнахме поне веднъж-дваж в годината да не сме делнични, след като не щем да сме празнични. Чудя се – кой ни отучи да плачем и да се смеем, как се разучихме да летим в стремежите си. Сякаш нацията ни е уморена. Печална в примирението, че нищо кой знае какво няма да се промени до края на живота...

Не разбирам собствените си предчувствия, но логиката ми е елементарна – 

в България останахме само победените

След толкова години клатене и люшкане, „стана безпощадно ясно” – „изпита чашата, смехът – изсмян”. Бедните – още по-бедни, богатите – малко по-бедни. Ние, редовите българи и българки, не сме толкова бедни, колкото победени. (Армията на победените крачи, беше писала една поетеса!) Но победените нямат армия. Те имат право на нищожна социална помощ, право на последен опит за малко семейно щастие, право за последен, но малко вероятен тото шанс. Ще ми се нашата победена нация да си излекува болното си самочувствие, от недостатъчно якото си достойнство, от окуцялата си духовност. За това ни е нужна 

осветената водата на единението и благословения хляб на личното дело 

но като част от семейното, а семейното като част от общонационално... Боледуваме поотделно, зъзнем в глупавия си завистлизъм и не се сещаме да опрем гърбовете си един о друг.

Всъщност ние сме остаряващи деца, които все чакат нещо да им подскажат. Или за кой ли път – групово да ни накажат. Но не е точно така – Бог помага на победените! След големите страдания идват други дни, в които зее отсъствието на злото, дни с прости радости – цветно камъче, цъфнало дръвче, домашна животинка, птичия концерт, помощ за приятел. Какво се иска от нас – малко внимание към обикновените, но извечните неща в живота – повече добрина, сърдечност, топлина, отзивчивост, повече благост към остатъка от тоя безкраен живот...

Защото Бог помага на победените, ако те вярват в него.