Д-р Мирослав Дърмов, Легсингтън САЩ

Поведението на партиите в предизборна обстановка е индикатор не само на тяхната политическа корекност, но е и отражение на цивилизационното развитие на нацията, защото в политиката следва да се реализира това, което е приемливо за мнозинството. Ако съпоставим това, което се случва в навечерието на 12 май 2013 г. с онова, случило се на предходните избори, като че ли има своеобразна деградация на поведението на всички участници в надпреварата за властта и на подкрепящите ги електорални групи. Никога до този момент в ситуация на наближаващи избори публичното пространство не е блестяло с подобно отсъствие на политическа мисъл, но за това пък изобилства помията на компроматите за това кой, кого и как е подслушвал, кой е престъпник и защо прокуратурата още не го е вкарала в затвора. И ако човек се съсредочи върху медийните изпълнения, може да остане с впечатлението, че Главният прокурор е основното действащо лице в бъдещите избори, а всички останали са бандити и престъпници. И както Лилиан Хелман е озаглавила една от творбите си, като че ли е

дошло времето на мерзавците

В началото бе Сергей Станишев, който отприщи бента на политическите фекалии с представения от него „анонимен“ сигнал за незаконно подслушване. Анонимността на информацията може би е породена от нелегалността на структура на БСП, съставена от бивши и настоящи служители на МВР, която осъществява в интерес на тази партия оперативни мероприятия, включително с използването на разузнавателна техника. За тази структура и нейната дейност не се казва и дума, но за това пък твърде много се говори какво са си хортували подслушваните и какви простаци и бандити са те. Тази пикантност на днешната предизборна ситуация не е следствие на естравагантността на политическия елит, а е функция от своеобразното съзряване на населението, което вече не може да бъде управлявано по максимата, че не е важно народа да живее добре, а е от значение да вярва и мечтае за светлото бъдеще. И след като за 45 години светлото бъдеще беше комунистическо, а в последващите 23 години то беше светло капиталистическо, като обедня достатъчно, българинът разбра, че докато на него са му пробутвали „бъдещето“, вчерашните ръководители са си уредили настоящето. Така цялата пропагандна приказка, осигуряваща покорство, се срути и настъпи криза на системата.  Съществуващите политически партии, независимо от твърдите си зомбирани ядра, са отречени от мнозинството и по-скоро са възприемани като шайка крадливи безделници. Това общо разбиране за българската политическа реалност предопределя избора на пропагандните  аргументи. Всяка политическа партия обявява опонента си за крадец и престъпник,  към което е  насочена и цялата „СРС агитация“. При това никой от политическия елит не казва „Ние не сме крадци“, паралелно с обвиненията в непочтеност към другия. За подобна морална аномалия причината не е само в това, че никой няма да повярва в подобно твърдение, но и изглежда това да не си крадец в политиката в

България не е морална категория! 

Паралелно с омаскаряването на опонента, предизборното пространство е изпълнено с абсурдни лозунги като: “Имаме воля“, но въпросът е - за какво? „Да върнем България!“, само че къде? В азиатския начин на производство? Или към привилегиите, в които са израснали „социалистите“? Или може би към абсурда за европейски заплати в една деиндустриализирана държава? На вниманието на българина е представена плеяда от политически формации -социалистически, консервативни, либерални, националистически, стари и нови, но всички до една менте „made in Bulgaria”. При това те са втръснали до умопомрачение на избирателя. За съжаление, при отсъствието на каквато и да е алтернатива на съществуващата реалност, безизходността на положението е тотално обезкуражаваща. А в подобна ситуация предизборната кампания не може и да бъде друга. 

Паралелно с пропагандното промиване на мозъците чрез технологията на черния PR, главни актьори в сегашната предизборна обстановка са още страхът и лъжата. Колкото до страха, той има своето разделение на такъв, предназначен за вътрешнопартийно ползване и такъв, ориентиран към нацията като цяло.  Отново в разпространението на вътрешнопартийния  и общонационален страх  БСП е на първо място. Месеци преди изборите, посредством еднозначни и не дотам явни пропагандни рупори на партията, пред насеселението бе разиграна поредната сценка „разцепление на БСП“, но този път във варианта нови лица. Интересно как на българския избирател не му е втръснала тази комедия, представяна вече 23 години. След толкова много изпълнения следва вече да е ясно, че тази партия никога няма да се разцепи. Тя ще се свива електорално, но ще си остане с твърдо ядро, понеже лоялността в нея е свързана с разпределеното имущество,  а не е на политико-идеологическа основа. Вътре в самата партия подобен подход за затягане на редиците е доста ефективен, поради историческата традиция за „врага с партиен билет“. В тази партия личността никога не е имала значение и „изяждането“ на кадрите е нормална практика. Поради тази причина, преди избори затягането на дисциплината е направо задължително. И понеже БСП, поради интелектуалната си недостатъчност няма как да поясни защо с псевдо-леви лозунги провежда крайно дясна политика, лидерът на тази партия, осъзнавайки добре, че резултатите от  изборите ще са трагични, след като отстрани всеки, който би могъл поне да изрази различно мнение, пусна фабриката за компромати. По този начин страхът, породен от пропагандната истерия за подслушванията, бе пренесен в обществото като цяло, но на първо място към потенциалния опонент, показвайки неговата уязвимост. А това е напълно нормално предизборно поведение, защото окопаването на червената номенклатура в механизмите на властта датира десетилетия преди 10 ноември 1989 година и властовите позиции на ГЕРБ, придобити за четирите години в управлението са нищожни в сравнение с тези на БСП. Но въпреки това електоралният потенциал на БСП е далеч под възможностите за самостоятелно управление, а и подобно развитие не е нужно на тази партия. Защото е по-лесно да се оправдае и рационализира провежданата хищническа политика с коалиционна договореност в името на властта. Естественият партньор в евентуално управление на БСП е контролиращото своя електорат със страх и плутократски обещания Движение за права и свободи. Напълно нормално е синът на завеждащия външния отдел на БКП да се коалира със създадената от приятелите и колегите на баща му от ПГУ на ДС партия за контрол над турския електорат. За да бъде ясна подобна връзка, трябва да се знае, че всички сътрудници на този отдел са били офицери от ДС, както и се е случвало началникът на външния отдел на ЦК на БКП да бъде и началник на ПГУ-ДС.  Реализирането на подобна властова комбинация двадесет и три години след началото на така наречените промени наистина е

стряскаща и поражда страх

Именно подобен страх създава във виртуалното пространство група, заявяваща, че ако БСП спечели изборите, хората ще напуснат страната.  За хората това наистина може да се окаже единственото работещо решение за подобряване на живота им, макар че е малко вероятно подобна хипотеза да бъде потвърдена на изборите. По-вероятно е, ако на изборите, въпреки страха от завръщането на БСП във властта, ГЕРБ не спечели мнозинство, да се търси решение за някаква голяма коалиция. Мотивите за подобен ход ще бъдат представени като патриотично отговорна политика, но дефакто ще бъде „голямото плюскане“ и ситуацията в страната ще продължи да бъде трагична. Нещо, което наистина е страшно. А за подобно развитие се направи не малко. Още преди започването на предизборната кампания БСП насади страха, че народният вот ще бъде подменен. Реалната цел на тази кампания беше не профилактирането на евентуални опити за фалшификация, а реално дестабилизиране на структурите, отговорни за провеждане и проверяване на изборните  резултати, за евентуално манипулиране на гласовете и влизането в парламента на организации, подобни на „проекта Кунева“.

На фона на страховата психоза, която съпътства предизборната борба, внимание следва да се обърне и на лъжите, с които са изпълнени предизборните обещания. Преди конкретните примери, някои терминологични разсъждения биха били от полза. В англоезичната култура има две определения за лъжа. Първото е, когато се говорят неистини, и второто, когато се премълчават истини, когато е задължително да бъдат казани. Отнесено към предизборните обещания на партиите, и двете определения са приложими. Обещават се какви ли не прекрасни неща, като на изричащите ги е напълно ясно, че те са непостижими, а колкото до изискването да се каже истината как тези фантастични химери могат да бъдат реализирани, отговорът е

звучна тишина и гробно мълчание 

Извън сферата на политическите обещания внимание заслужават и социологическите изследвания. Практикуващите социолози, нарушавайки всякаква професионална етика, представят доста странни резултати като същевременно се обвиняват в манипулиране на изследванията, вместо да пояснят използваната методика и до колко тя дава възможност за представителност. Но по този въпрос те само мълчат. А колкото до зрителите на тези наукоподобни дебати, полезно ще е да се припомни принципът от „реалния социализъм“ за „партийност в науката“. Което, казано на човешки език, означава повече партийност и по-малко наука. Така че - нищо ново под слънцето. И понеже няма за кого другиго да се гласува, терапията на предсрочните избори е малко вероятно да заработи и да снижи социалното напрежение, породено от кризата на политическата система и разочарованието на хората, прибавени към всеобщата бедност. 

Какво ще се случи след 12 май засега е загадка. Дано само не се повтори развитието на Унгария, която вече много правозащитни организации определят като страна, която не е демократична и призовават Европейския съюз да прекрати мълчанието си и да реагира. Същевременно да не забравяме, че в Унгария жизненият стандарт е по-висок от този в България, а бедността създава наклонности  у населението да бъдат възприети различни форми на тирания.