Изглежда предсрочните парламентарни избори са панацеята, към която всички, които забъркаха днешната каша, отчаяно се стремят. Такава бе рецептата на БСП, на ДПС и на Атака; такава е впрочем и рецептата на президента, превърнат чрез оставката на праветилството в най-овластената фигура в държавата. И с тази единствена опция в момента: за лечение на болната България чрез незабавни избори, са съгласни и всички политолози; такова е мнението и на външните наблюдатели.

Изборът е логичен – държавата се задъхва

от настъпилата криза на представителството, от липсата на доверие в институциите и недостига на легитимност в политическия елит, идентифициран днес единствено като причинител на всички беди и неволи по време на прехода. Няма как да се промени всичко това по друг начин – освен чрез избори.

Има обаче и един малък проблем: няма какво и кого да се избира. Наличните политически опции вече са опитани – и са оставили върху небцето на избирателите незабравим вкус на провал.

И има един сериозен сблъсък на интереси: една критична маса народ не ще избори. По-точно тази маса, която е на улицата – а по стечение на обстоятелствата тъкмо тя е незаобиколим фактор на днешната политическа сцена.

Тези хора не искат предсрочни избори – въпреки че поискаха да свалят правителството на ГЕРБ – или по-точно бяха употребени за таза цел. Опитните кукловоди се надяваха те да свършат мръсната работа и да се омитат – като отворят перспективата за нова тройна коалиция, ново правителство с размити отговорности и ново ограбване на България. Обаче не се получи. Протестиращите свършиха мръсната работа, само че не пожелаха да се скарат, разпилеят, дезинтересират и ометат.

Днес са на улицата и утре пак ще бъдат там. Не искат избори, а нещо далеч по-неприятно: искат политиците, отхранвани повече от две десетилетия на държавната трапеза, да бъдат така добри да си платят сметката.

Прави са да не искат избори. Защото изборите не решават нищо. Изборите не могат – и няма да променят България. Могат само да възпроизведат политическото статукво. Досегашното – ако спечели ГЕРБ – което е по-малката беля. Или предишното – на триглавата ламя, ако спечели БСП – което е по-голямата. Трета опция няма.

Впрочем не съм прав – има. И дори е най-вероятната. Сергей Дмитриевич вече даде знак за нея – с декларацията, че нямало да става премиер. Това е опцията отпреди много години – реализирана още във Великото народно събрание. Правителството на националното спасение – сиреч програмно правителство – уж предимно от експерти, без ясна политическа идентификация. Спомняте ли си го? Димитър Попов – за бога, братя, не купувайте... И БСП в коалиция със... СДС.

Е, сега няма да бъде чак такова. Но спокойно може да бъде превителство на БСП, ДПС и Атака, плюс Кунева може би. Те ни биха могли да влязат в пряка коалиция, без тяхната съвместност да прозвучи абсурдно. Но пък щом става дума за спасението на отечеството – защо пък не?

Сиреч – правителство на марионетките

С по-размити отговорности и от това на тройната коалиция. И с по-ефективни възможности да бъде използвано като лъжица, с която кукловодите гребат от кацата с меда.

С това се изчерпват опциите за спасение чрез предсрочни избори. Това спасение обаче не е спасението на България. То е спасението на политическата класа, която обяздва страната ни вече трето десетилетие.

И именно затова протестиращите не харесват тази рецепта. И с право смятат, че тя няма да излекува болната България.

Имат ли шансове обаче да я променят? Могат ли да попречат на президента да назначи служебно правителство и да стартира процедурата за предсрочни избори? Могат ли да попречат на наличните политически партии да се явят на тях и да реставрират своето досегашно статукво – в някакви променени съотношения?

Не, не могат. Няма да могат и ако обкръжат парламента. Няма да помогнат и палатковите лагери. Нито пък обичайните форми на гражданско неподчинение. (Революцията може да помогне, но след всяка революция следва диктатура.)

Протестиращите обаче са много. Стотина хиляди обхождат улиците на България, вероятно още три пъти по толкова изпитват същата неприязън към извратения преход и фасадната демокрация. И всички те няма как да не си зададат въпроса: добре, идват избори. А за кого ще гласуваме?

Отговорът е: няма за кого. И не толкова защото и едните, и другите са маскари. А защото самият преход към демокрация се оказа омаскарено дело. Като единственият шанс той да бъде завършен се състои в това да започнепо друг начин – с друг морал и с друго представителство.

Точно това изборите не могат да реализират. Колкото и да ни се иска да ги провидим като пенкилер.

Тогава – имат ли избор протестиращите?

Колкото и да е странно – имат. Само че този избор е труден. Той предполага трансформация на бунтовната енергия в съзидателна. И предполага тези, които ненавиждат партиите, сами да поемат техните отговорности.

Проблемът при тези избори е, че балансът между основните претенденти за властта е на кантар. На едната везна е ГЕРБ, а на другата – БСП, ДПС, Атака, плюс може би Кунева. (Не ме питайте къде е Иван Костов. Той виси, вкопчил се и в двете везни. Но спокойно може и да изпадне.) При силно активизиране на електората вероятно ще имаме пак дясноцентристко правителство. При слабо – ще имаме БСП & Co.

Това е положението. И при една критична маса от хора, които не искат избори и не се чувстват представени от традиционните партии на прехода – от което логично следва, че няма и да гласуват – изборите са всъщностпредрешени. И БСП идва на власт, за да ни отведе до поредната национална катастрофа. (Не, не се шегувам. Спомнете си за Луканов. Спомнете си за Виденов.)

Какво става обаче, ако се появи нов политически субект? Вярно – късно е – но при наличието на толкова обединени от протеста хора не е невъзможно. Същите могат да се организират в движение и да съберат за нула време необходимите подписи, които биха им позволили да имат свое реално политическо представителство в парламента. Вероятно биха оформили парламентарна група от двайсетина депутати.

(Ама ние не искаме – казват те. Хубаво е, че не искат. Само че друг шанс да повлияят върху бъдещето на България нямат. И няма да имат. Това да стане с някакви съвети от техни представители – или пък някой да се реши на антиконституционното искане да определи “квота” за граждани – това са приказки от хиляда и една нощ.)

Ако такава група се появи в бъдещия парламент, с абсолютна сигурност може да се предположи едно: никой няма да може да управлява без нейно участие. Което означава, че именно тя би могла да определя правилата на играта – и интерес на излъчилите я граждани. И да поддържа едно правителство само до тогава, докато бъде честно в отношенията си с избирателите.

Това, разбира се, е възможно – но само доколкото можем да очакваме, че излъченото от протестиращите

политическо представителство няма да се корумпира

на свой ред. Но пък и те биха могли да измислят различни правила за номиниране на своите представители, както и различен нравствен кодекс, регламентиращ техните действия. Освен това минава поне известно време, докато една структура,  създадена от гражданската енергия на хората, се изхаби и се корумпира. Дори и само затова си струва да се опита.

А също и защото ако не бъде направен такъв опит, ще продължаваме както досега. И ще живеем в омерзение – към партиите, към държавата и към самите себе си.