Адв. Иван Груйкин, САЩ

Изказването на турския премиер Ердоган от последната седмица на предизборен митинг в Кешан получи силен отзвук в родните медии, докато официалната реакция беше по традиция обтекаема и направена „от немай къде“. Допълнителен привкус на събитието придаде и една „подгряваща“ тема, която вече няколко месеца постоянно присъства в  публичното  пространство – съдебната акция на Главното мюфтийство за връщане на десетки (засега?)  имоти, главно паметници на културата, със статут на публична държавна или общинска собственост. Предтекстът за претенциите е, че имотите неправилно са отнети от Мюсюлманското изповедание и трябва да бъдат реституирани.

Исковете на мюфтийството са еднотипни, развиват една и съща теза, и се основават на Решение на Софийски градски съд от юни тази година, според което  Мюфтийството (Мюсюлманското изповедание)  е правоприемник на всички местни джамийски настоятелства в страната. Всички искове се облягат на тезата, че имотите, които в миналото (в исковете историческата ретроспекция започва отпреди Освобождението)  са били ползвани от мюсюлманите в България, подлежат на връщане на днешното Мюсюлманско изповедание – независимо от състоянието, статута и начина им на ползване в момента.

За да се види ясно връзката между въпросните съдебни искове и изказването на Ердоган, е наложително да имаме представа за главното, случило се в Мюфтийството  през последните 15-16 години, ролята на Политическа партия „Движение за права и свободи“ (ДПС) в тези процеси, и официалната идеология на неоосманизма, изповядвана от сегашното турско правителство. Безспорен факт днес е пълното подчиняване на Мюсюлманското изповедание на ДПС, започнало чрез неговата централизация и премахването на юридическата самостоятелност на местните мюсюлмански (джамийски) настоятелства. Първият опит за това се прави с приемането на нов устав през 1997 г. Оттогава досега всички проведени национални мюсюлмански конференции са доминирани, организирани и провеждани от ключови фигури на ДПС. Многократно решенията на тези конференции и провежданите на тях избори са атакувани в съда и отменяни като незаконосъобразни, но това по никакъв начин не обърка плановете на Доган и компания. Причината – зависимостите в съдебната система (най-вече на ключови по това време фигури в Софийски градски съд, който извършва регистрациите на вероизповеданията)  и фактическото игнориране на съдебните решения за незаконност на поредната мюсюлманска конференция  чрез регистрирането на следващата – а пък недоволните, ако си нямат работа, да завеждат нови дела. И така – докато се стигне до днешното положение, когато Мюсюлманското изповедание е просто един от силните козове  в политическия покер, невъзмутимо разиграван от ДПС пред очите на все по-обезверената публика.  През 2009 г., именно заради системното нарушаване на Конституцията и използване на религиозна институция за политически цели,  Гражданска инициатива „Справедливост“  поиска от Главния прокурор да предяви

съдебен иск за разпускане на ДПС

на основание чл. 40, ал.1, т.1 и 2 от Закона за политическите партии. Към искането бяха приложени многобройни доказателства за фактическото обсебване на Мюсюлманското изповедание и неговия висш форум от функционерите на партията, и че това е целенасочена и систематична партийна политика. 

Няколко думи за самите искове. В много от случаите тези, които представляват ответниците (общини, учреждения)  са част от същия властови картел, по чиято схема се разиграва и пасианса с „мюфтийските“ имоти. А някои от тях са високопоставени партийни членове на истинския ищец по делото. Нека само за миг си представим как би се защитавал от заведения срещу неговата община иск кметът на Кърджали?  Дали в този и други подобни на него случаи няма да сме изправени пред едни напълно камуфлажни и скалъпени процеси, изходът от които  отдавна е решен? Всички искове се позовават на т.нар. „решение за правоприемство“ на Софийски градски съд от юни тази година, според което Мюфтийството е правоприемник на джамийските настоятелства в цялата страна. Основанието за това решение е Параграф 4 от Закона за вероизповеданията, според който едно вероизповедание може да установи правоприемство със „съществували религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица в периода до 1949 г.“.  Смисълът на този законов текст е защита на правата на вярващите в случаите, когато техни организации са били прекратени при влизане в сила на комунистическия Закон за изповеданията през 1949 г. Настоящият случай обаче не е такъв, защото всички местни поделения на Мюсюлманското изповедание са съществували и са имали своята собственост и след 1949 г., включително и към момента на влизане на сега действащия Закон за вероизповеданията в сила (2003 г.). Не намира опора в закона и приетото от съда, че тъй като към вризане в сила на Закона местните джамийски настоятелства (които към този момент са юридически самостоятелни) не са се пререгистрирали в съда, затова те са загубили качеството си на юридическо лице (в кой точно момент, въз основа на каква процедура, извършена ли е ликвидация ...?)  и техен правоприемник е именно Главното Мюфтийство!  Въпреки това решението на СГС постановява, че Мюсюлманското изповедание е правоприемник на всички джамийски настоятелства в страната – едно несъществуващо обстоятелство, който факт подлежи на установяване по специално предвидения за това ред в Гражданския процесуален кодекс.  Отделно от тези дефекти на претенцията на Главното мюфтийство за правоприемство,  повечето от исковете не са подкрепени от никакви доказателства за собственост – като например нотариални актове или други доказателства, които съгласно системата на българското вещно право могат да установят право на собственост върху недвижим имот. 

Този случай има връзка и със събития, случили се и в най-голямото българско вероизповедание – православното – преди няколко години, непосредствено след приемането на Закона за вероизповеданията. Самият закон беше афиширан като начин за разрешаване на т. нар. „разкол“ в Църквата – и той наистина „разреши“ разкола – по начин, за който след това българската държава за пореден път беше осъдена в Страсбург. Със закона БПЦ на практика беше поставена извън действието на българското право – за нея не важат съдебните процедури за регистрации и вписване в регистър на значими обстоятелства. При това положение важно е не дали са спазени процедурите и закона, а кой фактически е признат от властта – и той единствено има право (както се случи и при силовото разбиване на „Алтернативния Синод“ през 2004 г.). Но случилото се след приемането на новия Закон за вероизповеданията както в БПЦ, така и в Мюсюлманското изповедание,  доказва за пореден път истината, че

един лош и поръчков закон

никога не може да е само безобиден или безполезен – той винаги е вреден и опасен. И при положение, че съдебната власт у нас отдавна и трайно е подчинена на политическата - винаги се случва това, което иска властта.

И отново да се върнем на по-широката картина – едно вероизповедание, в което всичко  е напълно централизирано и подчинено на една партийна централа, предявява съдебни искове за имоти на значителна стойност из цялата страна. В много от случаите местните джамийски настоятелства и обикновените вярващи  дори нямат представа, че от тяхно име някой иска да получи имот, който отдавна не се ползва (ако изобщо някога се е ползвал)  от местните мюсюлмани и отдавна има напълно различен статут (музей, галерия, паметник на културата, застроени бивши земеделски имоти  и т.н.). Нещо повече – в много от населените места в страната именно през последните години, често с помощта на държавата и общините, се издигнаха нови джамии дори в места, където преди това никога не е имало. По същия начин, както преди много години  част от претендираните имоти са били предоставени от държавата и общините за ползване от местните мюсюлмани.

Да, ще каже някой, но каква е връзката с Ердоган? Просто в случая интересите на върхушката на ДПС  и на откровено ислямистското турско правителство има допирни точки. Едните си играят тяхната игра и трупат власт, влияние и пари. Другите неотклонно преследват целта си и не жалят усилия и средства за ренесанса на турската и мюсюлманска хегемония в пределите на бившата Османска империя  (нещо, което не знае единствено бившият шеф на ДАНС, настоящ вицепремиер и вътрешен министър). Едно централизирано и поставено под пряк политически контрол мюсюлманско изповедание е перфектният инструмент за това – и този инструмент вече започва да действа. Със съдействието на част от съдебната система, при подозрителна дезинтересираност на службите за сигурност и с мълчаливото съгласие на централната власт.

Остава да разчитаме единствено на кмета на Кърджали.