Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

   „Организираната лъжа, практикувана от тоталитарните режими, не е нещо временно … (тя) ще продължи дори                                     когато концентрационните лагери бъдат закрити и  Държавна сигурност – разтурена.”
                                                                                                           Оруел, „1984”                                                   
   
Страната ни, нацията, всички ние навлизаме в един месец, който е благодат за България. Но и в един месец, който е проклятие за България, навлизаме. Защото септември е побрал най-паметните в цялата ни национална история дати. Тук аз ще ги спомена, без да ги нищя и разнищвам, без да се впускам в историческа фактология, която е достъпна за всеки. И така, става дума за Съединението на страната ни на 6-ти септември, за провъзгласяването на Независимостта на България, станало на 22-ри септември 1908 г. в църквата „Свети четиридесет мъченици” във Велико Търново, и за деветосептемврийския преврат през 1944 г. Към тези светли и злокобни събития, сбрани в един-единствен месец, с чиста съвест можем да прибавим още историческа злокобност: септемврийските бунтове, наречени от партийната идеологическа пропаганда въстание, през 1923 г.
Всички тези дати и свързаните с тях знакови за националната ни съдба събития има защо да бъдат преразглеждани, преосмисляни и преоценявани с нова дата. Комунистическият тоталитаризъм изкриви не само актуалното ни битие, а и националното ни историческо наследство. Доколкото еднопартийното господство впрегна в колесницата си цялата академична сфера, и особено хуманитарните науки, най-малко история и историография направиха изключение от 

повсеместната идеологизирана фалшификация

 В хода на която датата 3-ти март бе в разрез с историческата достоверност надценена и неоснователно провъзгласена за ден на освобождението ни от турско робство – за сметка на подценените, частично или изцяло пренебрегвани десетилетия наред дати като 6-ти септември и 22-ри септември. Не е, съвсем не е ден на националната ни свобода 3-ти март. Преди всичко защото руските войски, които аз бих окачествил по-скоро като нашественици, не е имало от кого да ни освобождават – както и друг път съм казвал, единственото робство, под което ние, българите, сме робували, е съветското. А 3-ти март бележи старта не на възродената българщина, а на превземането, на обсебването на новородената българска държава от ненаситния руски империализъм.
За сметка на това 6-ти септември и 22-ри септември несъмнено има защо да бъдат празнувани. Всяка от тези дати сама по себе си е далеч по-значима и за историческата, и за бъдещата национална съдба на страната ни от 3-ти март. А къде е мястото на възпетия от Гео Милев в цяла поема септември 23-та и на многократно възпявания и превъзпяван от партийността в литературата и изкуството 9-ти септември? Според мен мястото на последните дати е 

в траурните, в най-траурните  и гибелни национални хроники

 Организираните и ръководени от тогавашния генерален секретар на Коминтерна Васил Коларов и от неговия сподвижник, тогава само член на ЦК на БКП, Георги Димитров, бунтове в северозападна България аз бих окачествил като коварно национално предателство. Стратегическата цел е зададена от Кремъл и тя е чрез бунтовете на родна  земя да се дестабилизират Балканите като стъпка към световната революция, която според кроежите на Троцки и Зиновиев (тогава, десетина години преди да бъде разстрелян от собствената си партия, начело на Коминтерна) трябва да премине през Варшава, да обхване Берлин и Германия, а оттам – и цяла Европа. Безумието и обречеността на този гигантомански международен проект са очевидни, но идеологизираното заслепение и болшевишката доктрина за износ на революция вземат връх над всички рационални доводи. Рационализъм в начинанието няма и капка – като цялата политика на КПСС, а впоследствие и на БКП, то протича под знака на ирационализма, за да се превърне в предателство, пожертвало страната ни в интерес на световната комунистическа кауза, олицетворена и въплътена от Москва. Коминтернът е не само финансиран, а и доминиран от СССР. И не само това – Коминтернът е цял-целеничък функция на Кремъл. Срещу т. нар. септемврийско въстание, което се изчерпва с няколко изолирани и зле организирани бунтове в северозападна България, се обявяват дори Димитър Благоев и почти всички ръководители на БКП, която в онзи момент все още не е изцяло съветизирана. Дори свалените само преди броени месеци насилствено от власт и трескаво търсещи реванш земеделци не подкрепят единодушно т. нар. народно въстание. Докато с цената на много жертви полицията и редовната армия потушават един по един бунтовете по места, организаторите на тази кървава баня – Васил Коларов и Георги Димитров – бягат с цял куфар ограбени от български банки пари в Сърбия, а оттам – в коминтерския лукс на Виена.
Ако ме питате дали има някаква полза от тази кървава вакханалия, отговорът ми е положителен. Ползата не е в осмислените исторически уроци – в това отношение българинът е неученолюбив, на него хронически не му достига съзнание за историчност. Хубавото е, че ужасът на септемврийските събития породи септемврийския цикъл на съвсем младия тогава Никола Фурнаджиев, който аз с чиста съвест бих окачествил като литературен гений. Въпреки художествената гениалност обаче, ако можех да избирам, аз хиляди пъти бих предпочел да ги нямаше блестящите строфи на поета, но да го нямаше и това 

кошмарно нашествие на страданието и смъртта

 в родния северозапад.
С нашествие на страданието и смъртта, но вече в общонароден мащаб, продължава националната ни съдба и с друга черна, според мен най-злокобната в цялата ни хилядолетна история дата – 9-ти септември. Докато дотогава цяла България с държавния ѝ апарат воглаве бе просмукана от дълбоко законспирирана съветска агентура, тук вече става дума за открита чуждестранна агресия, похитила страната ни и морално, и икономически, и политически. Казвам агресия, защото през септември 1944 г. червената армия нямаше никакво юридическо основание да пресече Дунава – за основание морално пък и дума не може да става. Макар и да не е образец на демократичност, в онези времена Царство България е суверенна държава и нашествието в нея не е и не може да бъде третирано като част от войната срещу хитлеризма и фашизма. Като изключим отделни маргинални фашизирани младежки групички без всякакво влияние в националната ни политика, фашизъм в Царство България няма – още по-малко нацизъм. Нахлуването в страната ни не е нищо друго, освен марш на унаследения още от монархическото руско минало империализъм, който болшевиките само разшириха и ожесточиха. Както вече споменах, от този империализъм ние, българите, вече си бяхме изпатили на 3-ти март, последвалите деветосептемврийски издевателства обаче нямат равни на себе си – не само на родна земя. Отново ще се въздържа да цитирам цифри и факти, които са общодостъпни и които всеки българин би трябвало да знае – не ги знаят само онези немалко сънародници, които не искат да ги знаят, които в услуга на една кауза, която опустоши отечеството духовно и икономически за почти половин век, свенливо си 

затварят очите пред историческата истина

 А тази истина говори недвусмислен език: десетки хиляди убити без съд и присъда непосредствено след 9-ти септември, убити и погубени впоследствие по следствените килии на Държавна сигурност, по затворите и наказателните лагери от народния съд, който е не съд, а тържество на беззаконието и саморазправа с цял един народ. С падналите за националната ни свобода горяни, със застреляните по държавните ни граница бежанци, със загиналите по лагерите и затворите жертвите на репресивния комунистически режим за полувековното му господство са може би стотици хиляди.
Казано по-откровено, на 9-ти септември 1944 г. бе ограбена и похитена не само свободата, а и националността на България. От независимата и относително свободна държава, която, въпреки всички условности, бяхме като Царство България, НР България се превърна не само в царство на насилието, на безправието и на терора, а и в марионетка на Кремъл – една държава без държавност, побрала една нация без националност, една симулирана, една фасадна псевдодържава, интегрирала безгласно и безкритично и вътрешната, и външната политика на СССР. И когато днес неокомунистически партийни лидери и цели министри честват ритуално 9-ти септември като ден на победата над несъществуващия български фашизъм, когато ходят на поклонение в Кремъл, за да уговарят там държавните ни глави и политики, и когато полагат ритуални венци пред паметника на собствените ни поробители не само в центъра на столицата, нека си припомнят всичко това. За да не се налага отново и отново да им го припомня хода на историята. Който кърви.