„Русия – нашата фатална освободителка, покровителка
                                      славянска, братска, християнска и велика Русия, с която
                                      сме една вяра и една кръв! Да бъде проклета оная 
                                      минута, в която е стъпил руски крак в нашата земя,
                                      когато се е произнесла за пръв път думата освободителка
                                      и покровителка!”
   Захари Стоянов  

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Няма лъжа, няма измама – в чест на 140-та годишнина от Руско-турската освободителна война президент Радев ще покани догодина президент Путин да ни гостува. За милионите родни русофили новината сигурно е радостна, за мен обаче не е. Със споделените тук размисли ще се опитам да разкрия генезиса на тази си нерадост. На която имам право – не толкова като писател и публицист, колкото като български гражданин.
Преди всичко за мен тази война е юбилейна, но не е освободителна – империалистическа и завоевателна е. Така че ако някой е решил да чества националното ни освобождение, да си избере друга дата, която е встрани от трети март и от девети септември. Повече от наивно е да вярваме, че една империя ще вдигне цялата си многохилядна армия на поход срещу друга империя, само за да освобождава един народец като нашия. Подобни жестове великите сили не правят към малки и слаби народи. А когато все пак ги правят, зад тях стоят други, скрити зад фасадата на голословни декларации като верско православно братство и кръвна славянска родственост, прагматични мотиви. 

Същинската цел на Кремъл са проливите,

 пътят към тях минава през България и този път трябва да бъде разчистен от османското военно присъствие – това е истината. Дори да решим, че това териториално разчистване е довело до национално освобождаване на страната ни, освобождаването е само страничен, периферен резултат от военния конфликт – не и първоначален замисъл.

Да речем обаче, че с ген. Радев имаме различни виждания за свобода и робство, да речем, че според мен руските империалисти са пренесли на наша земя империализма, примитивизма и крепостническия си манталитет, докато според генерала са довели свободата. Като демократ, аз ще се примиря с тези различия и в името на диалогичността ще се опитам да погледна нещата от президентската камбанария. Дори руснаците наистина да са ни освобождавали преди 140 години, дори догодина ние наистина да честваме не великоруския шовинизъм, а собствената си независимост, подобаващо ли е, допустимо ли е един празник на свободата да бъда празнуван под егидата на един деспот като Путин? И ако в потомствения руски империализъм генералът, за разлика от мен, не вярва, 

в деспотизма на кагебиста Путин съмнение не може да има

 Не само аз – целият цивилизован свят гледа на Путин като на самодържец и деспот, като на враг на всяко свободомислие, като на автократ, потъпкал не само всяка вътрешнополитическа опозиция, а и всички елементарни човешки права и граждански свободи на сънародниците си. Погромите над опозиционно настроените политически сили,  физическата саморазправа с всяко другомислие и атентатите срещу проевропейски настроените, алтернативно мислещи съперници на Путин са в днешна Русия в реда на нещата. Национално освобождение, свобода се чества с демократи – не с деспоти воглаве.
Има и нещо друго: Година след година и Америка, и Европа, към която ние така горещо копнеем да се приобщим, все по-недвусмислено се дистанцират от Русия на Путин. Дистанцират се както политически, така и икономически. Скритият генезис на този процес е обаче от морално естество – политическите му проекции и икономическият бойкот са само следствие, неговите видими белези. Християнската ни цивилизация предполага толерантност, търпимост към всяко другомислие – терорът и насилието над духа, нетърпимостта към гражданското разноезичие, преследването на едни или други неортодоксални възгледи със средствата на физическа принуда не са арсенал на цивилизоваността, а нецивилизоваността няма място в общността на цивилизованите държави. Към които най-малко Русия бихме могли да причислим. На базата на тези дадености се налага държавният ни глава да се себеопредели, да реши дали ще поведе страната ни към духовното и материално благоденствие на Стария континент или към евразийските дебри. За мен няма съмнение, че 

всяко кокетиране с Кремъл ни обрича на национална себеизолираност,

 а най-малко икономически и политически немощна страна като нашата може да оцелее автономно в този непрекъснато глобализиращ се свят – България не е нито Великобритания, нито Швейцария. От векове Русия се е себеразбирала и себеизживявала като сила, враждебна на Европа – приобщим ли се към нея, значи и ние да станем съставна част от тази ѝ враждебност. Това не само ще ни обрече на царуващата в Русия духовна и материална нищета – това ще подкопае и битието ни като нация. Трудно, трудничко ще ни бъде да просъществуваме национално, да оцелеем като държавност с един външнополитически партньор до рамото си, който години, векове наред е потъпквал най-брутално и собствената ни националност, и националността на десетки други близки и далечни народи. А днес потъпква със същата бруталност на собствената си земя всички онези изконни добродетели, които са белязали каменистия и кървав път на очовечаването ни. Ето защо, като Захари Стоянов, и аз считам, че всеки държавник и всеки гражданин, който в името на мистификации като бойната българо-руска дружба (тя не се различава принципно от българо-съветската дружба, която също беше бойна) се противопоставя на европейското ни бъдеще, работи – съзнателно или не – против националния ни интерес. Не отживели времето си легенди като панславянско единство, кръвно родство или православна верска солидарност (както в историческа, и в съвременна Русия православното християнство е не само одържавено, политизирано и поставено в услуга на режима, а и примитивизирано, примесено до неузнаваемост с почвенически езически символи и тотеми) ще ни водят към бъдещите рационалистични и технократични времена. И чрез бушуващите на руска земя издевателства, и чрез народопсихологията си, която е природно противопоставена на ренесансовото начало, на рационалистичния европейски светоглед, Русия се отчуждава ден след ден от световната общност на държавите. Струва ми се дори, че, доколкото е по-непреходен от политическите фактори, доколкото е завладял и дебрите на душевността, руският национален манталитет е неподвластен на времето, склеротизиран и неприспособим към предизвикателствата на този ускорено интернационализиращ и космополитизиращ се свят. И като такъв – особено опасен за бъдещето не само на Русия, а и на всички по-малки народи, имали неблагоразумието да погледнат към Кремъл с упование.

Още щом стана ясно, че президентската кандидатура на ген. Радев е уговаряна в Кремъл, а за негов вице бе поставен един водещ функционер на БСП, който в хода на предизборната кампания непрекъснато го назидаваше, аз разбрах какво мога и какво не мога да очаквам от новия ни държавен глава. Докато, отговаряйки на журналистически въпроси в изборната нощ, генералът внезапно поразсея опасенията ми, заявявайки, че ден и нощ си е рискувал живота за НАТО. Защото много ми се искаше да му повярвам, взех, че му повярвах. Чрез отправената тези дни покана към Путин обаче ген. Радев се себеразкри не като общонароден президент, а като предан 

питомник на една неокомунистическа и антибългарска партия,

 която е както финансирана, така и захранвана идейно от Кремъл – едното предпоставя другото. Цялото му политическо поведение оттогава насам подсказва, че Варшавският пакт е много по-близък до офицерското му сърце от НАТО, че не интегрираща се Европа – самоизолираща се Русия е негов водещ външнополитически ориентир. А, следвани от един държавен глава, външнополитическите ориентири неминуемо се превръщат във вътрешнополитически същности. Понеже като български гражданин съм естествена част от тази политика, чувствам се лично засегнат – при това по един много болезнен начин. Така че на споделените тук размисли може да се погледне и като на средство за обезболяване…