В продължение на десетилетия възстановяването след инсулт следва една логика: терапията се фокусира почти изцяло върху ръката, която е най-тежко засегната. Ново изследване обаче поставя под въпрос този подход и предлага изненадваща алтернатива – тренирането на по-слабо засегнатата ръка може да доведе до по-добро функционално възстановяване в ежедневието.

Проучването е публикувано в престижното научно списание JAMA Neurology и е проведено от изследователи от Пенсилванския държавен университет, цитирани от първоизточника.

Защо „здравата“ ръка всъщност не е напълно здрава
Инсултът възниква, когато притокът на богата на кислород кръв към част от мозъка бъде прекъснат – поради запушване на кръвоносен съд или мозъчен кръвоизлив. Без кислород нервните клетки започват бързо да загиват.

Тъй като всяко полукълбо на мозъка контролира предимно противоположната страна на тялото, инсултът често води до тежки двигателни нарушения от едната страна. Затова рехабилитацията традиционно е насочена именно към тази най-засегната ръка.

Съвременната невронаука обаче показва нещо по-сложно: и двете мозъчни полукълба участват в контрола на движенията на двете ръце, макар и с различни функции. В резултат, увреждането на едната страна на мозъка често води до проблеми и в другата ръка – дори тя да изглежда „запазена“.

Много хора, преживели инсулт, изпитват по-бавни движения, по-слаба координация и намалена сила именно в ръката, на която разчитат за всичко. В сравнение със здрав човек, изпълнението на обикновени дейности може да отнема до три пъти повече време.

В рамките на клинично проучване с над 50 пациенти с хроничен инсулт, учените изследват хора с тежко увреждане на едната ръка – до степен, в която тя е практически неизползваема в ежедневието. Участниците разчитат почти изцяло на другата си ръка за хранене, обличане и битови задачи.

Те са разделени на две групи:

• едната тренира най-засегнатата ръка
• другата – по-слабо засегнатата ръка

И двете групи преминават през петседмична терапия, включваща целенасочени упражнения за ръката, както и задачи във виртуална среда, насочени към подобряване на координацията и времевия контрол на движенията.

Резултатите са изненадващи: участниците, които тренират по-слабо засегнатата ръка, изпълняват ежедневни задачи по-бързо и по-ефективно – като хващане на малки предмети или вдигане на чаша. Още по-важно е, че тези подобрения се запазват поне шест месеца след края на терапията.

Ефектът на „положителната спирала“
Изследователите смятат, че дълготрайният ефект се дължи на естествен механизъм на обратна връзка. Когато ръката започне да работи по-добре, хората я използват повече в реалния живот, което води до още практика, още адаптация на мозъка и допълнително затвърждаване на подобрението.

Това е особено важно за хората, при които пълното възстановяване на най-засегнатата ръка е малко вероятно. В тези случаи качеството на живот зависи именно от функционалността на „по-добрата“ ръка.

Изследването подчертава, че терминът „по-слабо засегната ръка“ не означава „нормална“. Когато тя е единственият инструмент за справяне с ежедневието, дори леки нарушения могат да имат сериозни последици за независимостта и психическото състояние на пациента.

Подобряването на нейната функция може да направи всекидневните дейности по-бързи, по-лесни и по-малко изтощителни, дори години след инсулта, отбелязват авторите.

Следващата стъпка пред учените е да изследват как най-добре да се комбинира този подход с традиционната терапия за по-тежко засегнатата ръка и как резултатите се пренасят в реалната домашна среда.

За много хора възстановяването след инсулт може да не означава връщане към това, което е било загубено – а укрепване на това, което е останало.

Източник: JAMA Neurology / Penn State University