Николай Слатински, Facebook

Тези аномалии, които се случват у нас изобщо не са изолирани случаи, не са нелепи случайности, не са пренебрежимо редки случки. Те са крещящи закономерности, те са логични последствия, те са реалността, те са това, което сме ние. Нека не си правим илюзии, нека не допускаме онова обяснение от соца – у нас някъде, понякога се случват някои нередности, но иначе всичко върви по масло и мед и право към светлото бъдеще!

Само ако си дадем сметка, че от огледалото ни се зъби истинското и истеричното, неприветливото и неприятното лице на това, в което се е превърнало нашето юнашко племе, тогава можем и да се опомним. Евентуално, без да има гаранция, че ще се опомним, понеже вече може да е прекалено късно за опомняне.
Нищо не е останало от широката ни душа, от широката ни човещина, от широката ни гостоприемност, от широката ни щедрост. Ние сме се превърнали в тесни егоисти, в тесни мизантропи, в тесни неевропейци, в тесни провинциалисти, в тесни тарикати, в тесни безхаберници по отношение на грозната картинка, в която сме се превърнали.

Говоря "ние", "ние", "ние", "ние", защото и аз съм българин, син съм на юнашкото ни племе. Но честно и без заобикалки ще ви кажа, че в същото време изобщо вече не съм част от това "ние" - това "ние" сте "вие"! Аз заедно с все по-малко такива като мен съм във все по-нищожно малцинство спрямо вашето "вие", скоро ще остана в най-нищожното малцинство - от един човек, от мен, от Аз.

Не, това не е високомерие, това е болка - защото аз с моите ценности и принципи се държа различно от вашето "вие", възпитавам децата си различно от вашето "вие", преподавам на студентите си различно от вашето "вие", обичам България различно от вашето "вие". И правя всичкото това и много повече от това различно, тъй-като нейното, на България, настояще и бъдеще изобщо не са ми безразлични. Но не мога да се преборя с вас и вашето "вие". А съм достатъчно разумен и смирен от възрастта си, че да не се срамувам твърде показно от вас. Предпочитам да го правя без парадиране, насаме със себе си, когато съм с книгите си, които чета и пиша, когато съм със себеподобните си, които постепенно се смаляват като количество и съхраняват като качество.
Но от това срамът ми от вас и вашето "вие" не става по-малък. Напротив - нараства ежедневно...