На 15 януари 1992 г. България призна първа независимостта на нашата нова съседка. Това беше акт с решаващо значение за бъдещето на нашата млада съседка. С този акт бе помогнато за неутрализирането на вътрешните противници на независимостта и възможната заплаха от сръбска агресия.

Между София и Скопие е необходим активен и истински диалог, който не е подчинен на пропагандната декларативност и който ще доведе до политически и психологически катарзис в РС Македония, пише проф. Ангел Димитров, председател на Смесената българо-македонска комисия по историческите въпроси и първи посланик на София в Скопие в анализ за БГНЕС.

Напоследък се заговори за „ново начало“ в двустранните отношения между България и РС Македония, което е категорично доказателство за незавидното им състояние. Това обаче означава, че сме свидетели на пълно незачитане на реални начала от последните трийсет години, тоест на един основополагащ акт в двустранните отношения и на решения с междудържавно правно значение.

Трите начала, в обратен хронологически ред, са Договорът за приятелство и добросъседство от 2017 г., Декларацията за добросъседство от 1999 г. и признаването на независимостта на днешната Република Северна Македония, от което днес се навършват 30 години ( 15 януари 1992 г. ). Признаването на независимостта на нашата млада съседка, първо от България, е акт с решаващо значение за нейното държавното бъдеще. По символичен начин, то показа ново отношение между политика и история, защото демонстрира стремеж към преоценка и преодоляване на трайни нагласи, митове и стереотипи от югославско време.

Признаването на държавната независимост на тогава Република Македония бе политически сигнал с няколко значения. Първото е изцяло в двустранен план и е особено важно, защото реално отвори път за международното утвърждаване на страната. (Това бе и акт на подкрепа и защита за промяната, която става в тази част на бивша Югославия.) Българският акт на признаване едновременно повлия за неутрализиране на вътрешните противници на независимостта и на възможната заплаха от външна намеса от страна на югославската армия, т.е. от сръбска агресия. Много важен сигнал в двустранен план беше и смисълът му на опровергаване на антибългарските нагласи.

Второ значение на признаването, вече в български вътрешнополитически контекст, че стана знак за формиране на нова българска политическа идентичност. България даде сигнал, че е освободена от старата външополитическа зависимост от Москва. И че вече е убеден и напълно съзнателен участник в глобалния процес на политическо преустройство в Средна и Западна Европа. Това беше и един знак на категорична преоценка на цялото комунистическо наследство по отношение на темата „Македония“, в нейното широко историческо и политическо измерение.

Третото значение, също е много съществено, е с външнополитически измерения. То прозвуча в отношението към югославския разпад. Докато от Европа и отвъд океана идваха сигнали за изчакване, България изрази ясна и категорична позиция. София предвиди, че разпадането на Югославия е неизбежно. Всъщност такава категорична позиция като България имаха само Германия, Италия и Унгария. В това нямаше нищо реваншистко, а беше свидетелство за доброто познаване на региона и процесите, които са протекли тук. От това време България получи в очите на Европа ролята на един добър познавач на регионалните събития, на носител на добра експертиза, което много ясно пролича по-късно, по време на войната в Косово, когато нейното мнение бе търсено. Всъщност, на 15 януари 1992 г., България демонстрира цялостна позиция към случващото се в Югославия, защото веднага след произнасянето на комисията „Бадентер“, подкрепи категорично започналите промени, признавайки независимостта на всички републики, които искаха да имат самостоятелно бъдеще.

Защо обаче признаването на една реално нова държавност остана далеч и от желаното, и от възможното? Отговорът е лесен: доктрината на македонизма, превърната в държавна политика, охраняваше строго и абсолютно безкомпромисно своите митове и пропагандни стереотипи. Не трябва да забравяме, че въпросът на референдума за независимост имаше опашка, за която сега не се говори. Въпросът бе формулиран така: „Дали сте за независима и самостоятелна македонска държава с право да влезе в съюз със суверенните държави на Югославия?“. Много хора забравят това, но през всичките тези 30 години тази опашка се крие като скрита цел на определени среди, които моделират негативното отношение към България.

Когато прозвуча признаването от страна на България, в Скопие доста се забавиха със съобщаването на тази изключително важна новина. Медиите се ослушваха, дори официозът „Нова Македония“ лансираше негативни оценки за българското признаване. Пишеше се за подмолни български цели, че няма никаква опасност от Сърбия и че признаването е само заради антисръбски настроения. В същото време е достатъчно да се прочетат спомените на първия македонски премиер след промените Никола Клюсев, както и някои изказвания на ген. Арсовски, че има сведения за подготвян отвън вътрешен преврат срещу тогавашното преходно правителство.

Днес, 30 години след признаването, се заговори за ново начало. То е несъпоставимо с тези актове и документи, за които говорим по-горе, но това означава, че нещата са стигнали до едно много ниско равнище.

От есента на 2019 г. в Република Северна Македония се вихри антибългарска пропаганда, която много напомня за началото на 90-те години на миналия век и дори за разюзданата антибългарска кампания през втората половина на 40-те години. Въпреки това диалогът е единственият смислен път за преодоляването на противоречията и напреженията, особено когато става въпрос за нейния стремеж да получи членство в Европейския съюз, за което подкрепата на България е задължителна. Диалогът обаче трябва да бъде активен и реален, а не подчинен на пропагандна декларативност и дублиран с подмолни действия, за осигуряване на външен натиск върху България. Тогава ще стане ясно, че пътят към Брюксел не е препречен. Но по-важно е, че младата ни съседка ще се приближи чрез оздравяващ политически и психологически катарзис към европейските ценности и стандарти. Тъй като съм ангажиран с разговорите в сферата на историята и образованието подчертавам, че този катарзис е неизбежен и за нашите колеги.