Пиер Гросе*, в. „Льо Поан”

Балканите отдавна са смятани за геополитическa линия на разлома. Димитър Бечев в своята работа „Русия и Юго-Източна Европа” разглежда както представлява руската заплаха за юго-източния фланг.

Твърде често специалистите говорят за интереса на Русия към региона. Геополитическият – стремежът на Русия да получи излаз към Средиземно море. Геокултурният – Москва като Третият Рим, братството на славянските и православните народи. Историческите фактори – руската подкрепа за формирането на България през XIX век и Сърбия през 1914 година. Димитър Бечев се съмнява в такава обща интерпретация. Според него отношенията на Русия с европейския Югоизток (включително с Турция) се обяснява с опортюнизма, неприкрит прагматизъм и игра на интереси. Той вижда в това не голяма руска стратегия, а умението на Москва умело да разиграва картите (въпреки че тя има малко козове) и да се възползва от слабостите на Европа – застоя в политиката на разширяване, кризата на либерализма, новите авторитарни тенденции, гръцката криза и напрежението между Турция и ЕС.

По време на войната в бивша Югославия руското ръководство не беше еднозначно на страната на Милошевич, а „руско-сръбското другарство” не трябва да се преувеличава. Все пак по време на косовската криза ръководството се опита да покаже, че Русия може отново да играе ролята на независим полюс на влияние. Но непреклонността на сърбите бе за него препятствие и му се наложи да окаже натиск върху Белград, за да сложи край на натовската операция през 1999 година. Балканските кризи посочиха пределите на руските възможности, но на Москва не й хареса, че неведнъж я поставяха пред свършени факти, по-специално относно независимостта на Косово.

През 2000-те години Русия и Сърбия преосмислиха своите отношения. Сърбия, както и съседите й от бивша Югославия, се опитва да разиграва руската карта срещу европейците и да привлече руски инвестиции, без обаче да връща дълговете си на Москва. Паралелно с това Сърбия и Черна гора се стремят да влязат в Евросъюза, който вече прие Хърватия. През 2017 година Черна гора влезе в НАТО (Хърватия и Албания направиха това още през 2009 година), въпреки противодействието на Русия. Авторът вижда в такава една противоречива политика наследството на Тито, който умело лавираше между Запада и СССР. През 2007 г. Сърбия обяви неутралитет, но откри, че Русия вече не се отнася толкова враждебно към независимостта на Косово, откакто подкрепя независимостта на Абхазия и Южна Осетия след войната в Грузия през 2008 година. Засилването на напрежението след украинската криза през 2014 година изостри дилемите. Сърбия, Македония и Босна отказаха да подкрепя санкциите на ЕС, но Запад се възползва от руската заплаха, за да привлече държавите от региона на своя страна.

В България Русия съумя да се възползва от традиционно добрите отношение към нея, съперничеството в политиката и корумпираността на елита, но все пак се отказа от проекта за газопровод „Южен поток”. Според нея, тя бе направила твърде много отстъпки и скоро разбра ,че София действа като „васал на Запада”. Що се отнася до Румъния, тя отдавна се опасява от руските действия в Молдова. В крайна сметка София и Букурещ са членове на ЕС и НАТО, която се укрепва по бреговете на Черно море.

Накрая Гърция и Кипър се заиграват с Русия от 90-те години не толкова от исторически чувства, колкото заради стратегически и търговски интереси. Русия изглеждаше като източник на подкрепа срещу Турция. Тя направи Гърция партньор в строителството енергийна инфраструктура и помогна за финансирането й в условията на тежестта от дълга и политиката на ЕС. Москва превърна Кипър в непрозрачна финансова площадка. Но макар Атина и Никозия да се обявяват за проруска политика във вътрешноевропейските преговори, Русия изобщо не им помага, когато те се договарят с него европейските партньори.

Въпреки зависимостта на региона от руския газ, Русия не разполага с такива средства за икономическо и финансово влияние като Европейският съюз, и не може да предложи привлекателен модел. И все пак тя умело се възползва от политически проблеми и корупцията благодарение на медиите и множеството местни съучастници във всички области. Руската заплаха е пропорционална на европейската криза.

В работата се подчертава последната от трите интерпретации на руската и съветската външна политика (настъпателната, отбранителната и , опортюнистичната), като „твърдото крило” на Запада и Русия набляга на първите два. Затова безпокойство трябва да предизвиква нашата собствена слабост, която създава условия за руския опортюнизъм, а не разсъжденията за връщането на Студената война.

*Пиер Гроссе е преподавател по международни отношения в Парижкия институт за политически изследвания