Когато през 2005-2006 г. бях магистър в Централноевропейския университет в Будапеща, си спомням едно забележително понятие, наречено европеизация. Година по-рано Европейският съюз се разшири с 10 нови членове, предимно от Централна и Източна Европа. Това беше голям взрив, който разшири ЕС, и по това време всички бяха много оптимистично настроени за блока и неговия нарастващ потенциал в Европа и извън нея, пише Хамза Карчич.

В основата си европеизацията означава, че процесът на европейска интеграция ще промени социалната система и политиките на страните, които искат да се присъединят към клуба, и ще доведе до по-отворени, либерални и демократични общества. Основната идея беше кандидатите за членство в ЕС да се опитат да приемат стандартите и ценностите на ЕС, като лична свобода, представителна демокрация, равенство, върховенство на закона, зачитане на правата на човека и недопускане на каквато и да е дискриминация.

Смяташе се също така, че политиките на кандидатките за членство и на новите държави-членки ще бъдат много по-морални и цивилизовани, ще се основават на сътрудничество и ще бъдат по-малко националистически. Появиха се дори идеи за по-широка европеизация - стандартите и нормите на ЕС да се разпространят и извън страните, желаещи да се присъединят.

Европеизацията не беше просто идея. Тя се превърна в мантра. През 2013 година към ЕС се присъедини Хърватия и добре си спомням как политици, експерти и учени от моята родна Босна и Херцеговина възхваляваха европеизацията и говореха на висок глас как напредъкът в съседната държава ще бъде от полза и за нашата страна. По онова време малцина се замисляха за реалното въздействие на европеизацията и за това дали процесът е необратим.

Всъщност европеизацията бързо показа, че тя е обратима. Когато миграционната криза удари Европа през 2015 г., старите предразсъдъци се появиха отново. Четирите централноевропейски държави от Вишеградската група (Чешката република, Словакия, Полша и Унгария) се насочиха към политика на нетолерантност. Антиимигрантските настроения станаха широко разпространени в страните, които бяха единствените транзитни маршрути за имигрантите, търсещи светло бъдеще в Западна Европа.

Миграционната криза вдъхна кураж и увереност на националистическите сили. Прояви се ксенофобията и то по начин, който изненада мнозина. Политиците от страните от Вишеградската четворка, където мюсюлманското население е малкочислено, започнаха да правят все повече ислямофобски изказвания. А когато мигрантите започнаха да преминават през тях, някои започнаха да твърдят, че тези страни са основните защитници на културната идентичност на Европа. Вътрешните им политики станаха по-консервативни.

Случилото се в Централна Европа е класически пример за това, за което пише американският журналист Фарид Закария през 1997 г. Той въвежда термина "антилиберални демокрации", за да опише нарастващата тенденция в международната политика. Унгарският министър-председател Виктор Орбан бързо се превърна в олицетворение на антилибералната демокрация, символизирайки всички пороци и недостатъци, които европеизацията трябваше да отстрани. Само десет години след присъединяването на Унгария към ЕС Орбан се утвърди като основен противник на широко рекламирания процес на европеизация.

Ръководената от Унгария Вишеградска група показа, че политическата култура не е станала по-либерална и по-малко националистическа, както обещаваше европеизацията. След присъединяването им към ЕС новите държави-членки вече не изпитваха нужда да реформират и трансформират политическата си култура. Брюксел оказа влияние върху кандидатите, но слабо върху тези, които вече са се присъединили. Например, когато Унгария се стремеше към членство в ЕС, тя постигна значителен напредък в реформите и през 2005 г. попадна в категорията "свободна страна". Но 16 години по-късно тя отново е "частично свободна", както съобщава "Freedom House" в доклада си за 2021 г.

Присъединилите се страни от Централна Европа също отказаха да се съобразят с решенията на ЕС. Чехия, Полша и Унгария нарушиха правото на ЕС, когато в разгара на миграционната криза решиха да не приемат бежанци по квоти.

Не само Централна Европа се отдалечава от европеизацията. Да вземем за пример хърватския президент Зоран Миланович. Хърватия стана член на ЕС през 2013 г., което беше голямо външнополитическо постижение. Мнозина вярваха, че това ще бъде мощен стимул и за други страни от бивша Югославия. Други в региона се надяваха, че след като Хърватия се присъедини, тя ще се преобрази и ще се превърне в модел за европеизация за останалите. Може би най-голяма надежда имаше в Босна и Херцеговина.

Но почти десетилетие след присъединяването си към ЕС хърватският лидер претендира за най-скандален лидер на Балканите. Той почти ежедневно провокира конфликти и напрежение в региона. Нарича Босна "голям проблем", омаловажава геноцида в Сребреница и прави расистки изказвания, като например, че за да стане цивилизована държава, Босна се нуждае първо от сапун, а след това от парфюм.

От месеци насам Миланович активно се намесва във вътрешната политика на Босна. Всъщност той оказва натиск върху босненските политици да променят избирателния закон. Повечето анализатори обаче смятат, че моделът на реформи, насърчаван от Загреб и подкрепян от непримиримия лидер на босненските хървати Драган Чович, само ще изостри етническото разделение в и без това разединената страна. Всъщност пряката хърватска намеса в босненската политика днес е много по-видима, отколкото преди присъединяването на страната към ЕС. С други думи, членството на Хърватия в ЕС не ѝ е помогнало да развие по-конструктивни отношения със съседната държава.

Сърбия е друг пример за страна, в която надеждите за европеизация не се оправдаха. През последното десетилетие тя направи сериозни стъпки към интеграция в ЕС. Сърбия получи статут на страна-кандидатка през 2012 г., а през 2014 г. започна преговори. Но макар да постигна напредък към членство, тя също така изпадна в авторитаризъм.

Сръбският президент Александър Вучич почти напълно укрепи властта си и през 2021 г. "Freedom House" назова Сърбия "частично свободна" страна. Вучич успя да централизира властта както в партията си, така и в държавата, като през последното десетилетие тази централизация достигна степен, каквато страната не е познавала от времето на диктатора Слободан Милошевич. Вучич установи строг контрол върху правителството, сигурността и медиите. Под негово управление започна широко разпространеното отричане на геноцида и възхваляването на осъдени военнопрестъпници. Близките връзки на Вучич с Русия и Китай също пораждат съмнения относно прозападните му стремежи.

Преди десетилетие и половина европеизацията беше светла надежда за бившия комунистически блок, но се оказа безсъдържателен набор от пропагандистки стереотипи. Новите членове на ЕС не само забавиха процеса на европеизация и се отказаха от него, но и много от тях се върнаха към антилибералните си привички.

Възникващите в Централна Европа и на Балканите тенденции показват, че европеизацията е обратим процес. По един или друг начин политическата култура и в двата региона е формирана под въздействието на комунизма и има сериозни съмнения, че членството в ЕС може бързо и съществено да промени това дългогодишно наследство.

Превод: БГНЕС