Произходът на Луната е бил повод за много научни дебати през годините, но напоследък изглежда сме постигнали консенсус, съобщи Science alert.

Преди милиони години обект с размерите на Марс се е сблъскал със Земята, а отломките са се превърнали в Луната.

Новообразуваната Луна бавно се е отдалечила от Земята през следващите еони. Ново изследване обаче предлага някои изненадващи нюанси в приетaта теория.

Според сегашната теория Луната се е образувала преди около 4,5 милиарда години, малко след раждането на Слънчевата система. Започнало е с масивен сблъсък между ранната Земя и протопланетата с размерите на Марс, наречена Тея.

Ударът е изпратил отломки в орбитата около Земята, които в крайна сметка са се обединили и създали Луната.

Съществуват много доказателства в подкрепа на тази теория, най-вече съставът на земната мантия и лунните скали.

По-голямата част от облака отломки се установяват обратно на Земята, голяма част образуват Луната, но част от тях са изхвърлени от системата Земя-Луна.

В статията, чийто автор е Стивън Леп и екипът му от Университета на Невада, се изследва динамиката на материала, изхвърлен при удара.

Малко след като се е формирала, Луната е обикаляла около Земята на дистанция около 5% от сегашната си стойност (средно разстояние – 384 400 км), но бавно, поради приливните ефекти между Земята и Луната, се е отдалечила до сегашната си височина.

Повърхността ѝ е била предимно разтопена магма, която постепенно се е охладила и втвърдила, формирайки познатите ни кора, мантия и ядро, които виждаме днес.

Тежките взривове са големи тежки поражения върху лунната повърхност, образувайки басейни и кратери, а вулканичната дейност е довела до бавното формиране на лунната мантия.

Орбитата на Луната около Земята е леко елиптична с ексцентрицитет 0,0549. Тя не е идеална окръжност и се движи от 364 397 км до 406 731 км от Земята.

Системата не е била толкова стабилна в началото на съществуването на системата Земя-Луна и частиците в нарастващата Луна са имали по-непостоянни пътувания.

Един от термините, които описват еволюиращите орбити, е нодална прецесия (при която орбиталните пресечни точки бавно се движат при орбитата). Съществуват два вида и първият се отнася до това, че частиците в орбита бавно се прецесират около вектора на ъгловия момент на системата Земя-Луна.

Другата се появява около силно ексцентрични двойни системи, когато наклонът на орбитиращия обект е голям. Частицата се движи по посока на вектора на ексцентрицитета на двойката.

Като се вземат предвид Земята и орбитите на частиците в облака от отломки, когато Луната започна да се формира, така описаните орбити биха били нестабилни.

Екипът показа, че от всички възможни орбити на частиците, тези в полярните орбити са най-стабилни. Те отидоха по-далеч и показаха, че те са съществували около бинарната система Земя-Луна след образуването на Луната.

С бавното увеличаване на разстоянието между Земята и Луната поради приливните взаимодействия регионът от пространството, в който могат да съществуват полярни орбити, намалява.

Днес, когато Луната е на сегашното си разстояние от Земята, не съществуват стабилни полярни орбити, тъй като преобладава процесията на възела, управлявана от Слънцето.

Екипът стига до заключението, че наличието на материал на полярни орбити може да стимулира нарастването на двойна система като Земята и Луната.

Ако значително количество материал е стигнало до полярна орбита, то ексцентрицитетът на системата Земя-Луна би се увеличил./ БГНЕС