Александър Фридман*, Дойче веле

Напоследък името на Никита Хрушчов се споменава рядко в руските медии - въпреки че на 25 февруари се навършиха 70 години от знаковото му обръщение към 20-ия конгрес на КПСС през 1956 година, превърнало се в забележително събитие сред западните експерти по СССР. Навремето речта на Хрушчов даде сериозен повод за размисъл за траекторията на развитие на Съветския съюз и постсъветските страни. Но днес в Русия предпочитат да не говорят за нея.

Подобно отношение към едно от ключовите събития в следвоенната съветска история е свързано както с негативната оценка на политиката и личността на Хрушчов в Кремъл, така и със самото съдържание на речта, която противоречи на възгледите, включително за историята, на сегашното руско ръководство. Преди четири години то започна войната срещу Украйна и пое курс към героизиране на съветското минало – по-специално към оправдаване и възвеличаване на Йосиф Сталин, предшественика на Хрушчов.

Хрушчов и антиукраинската кампания на Кремъл
Мащабната кампания за преосмисляне на ролята на Сталин в съветската история, както и тенденцията за реабилитация на "лидера" като "ефективен мениджър" дадоха плодове в Русия. Броят на руснаците, симпатизиращи на Сталин, непрекъснато нараства. В проучване, проведено от Института за социално-политически изследвания на Руската академия на науките през октомври 2025 (под заглавие "Политически фигури, които носят най-голяма полза на Русия"), Сталин заема "почетно" второ място с 45%, отстъпвайки само на Владимир Путин (65%). "Рейтингът" на Никита Хрушчов е 6% - два пъти по-малко от одобрението за него през 1995 година. Това обаче не е най-ниският резултат: в проучване от 2016, първото подобно проучване след анексирането на Крим и началото на руската агресия срещу Украйна, само 4% от анкетираните са го подкрепяли.

Спадът на и без това ниския "рейтинг" на Хрушчов по всяка вероятност е резултат от антиукраинската кампания в руските медии, където се подчертаваха неговите връзки с Украйна и ролята му в "незаконното" прехвърляне на Крим на Украинската съветска социалистическа република (УССР). Но влияние оказва и критичната (макар и често сдържана) оценка от страна на Путин, който през последните години в Русия често се издига в ранг на своеобразен "корифей на историческата мисъл". Руският президент категорично не одобрява начина, по който Хрушчов преосмисля наследството на Сталин, нито пък упадъка на ролята и престижа на органите за държавна сигурност по време на неговото управление. Същевременно Путин използва Хрушчов, както и неговия наследник Леонид Брежнев, като примери за съветски лидери, чиито биографии са тясно свързани с Украйна, което според неговата логика трябва да потвърди тезата за "историческото единство" на Русия и Украйна.

За разлика от Ленин или Сталин, фигурата на Хрушчов като цяло не предизвиква остри обществени дискусии в Русия. Значителна част от руснаците се отнасят към него по-скоро с безразличие. Ако на Запад противоречивата епоха на Хрушчов се свързва преди всичко с Карибската криза от 1962, "разтопяването на ледовете" и прекратяването на масовите репресии, то в Русия в центъра на вниманието е темата за космоса - изстрелването на първия в света изкуствен спътник на Земята през 1957 и полетът на Юрий Гагарин в космоса през 1961, както показват проучванията на Центъра "Левада". Разкриването от Хрушчов на престъпленията на Сталин остава в периферията на обществения интерес.

Тайната реч на Хрушчов
Докладът на Хрушчов от 25 февруари 1956 е кулминацията на XX конгрес на КПСС. Заседанието е закрито, а обсъждане на речта не е предвидено. Изказването на партийния лидер изненадва делегатите, дори ги шокира, става ясно от спомени на очевидци.

На първо място Хрушчов е целял не толкова да даде тласък на процес на последователна десталинизация, колкото да укрепи собствените си позиции в партията, а с това да си спечели и допълнителна подкрепа в битката му с бившите съратници на Сталин, разразила се след смъртта на "вожда". Именно затова той се съсредоточава върху култа към личността и престъпленията на Сталин, обръщайки специално внимание на репресиите срещу партийните кадри през 1930-те - годините на "чистките" в Светския съюз.

Хрушчов засяга и депортациите на народи, обвинени в симпатии към нацистите или в колаборация с тях - чеченци, ингушети, балкарци и други. Не подминава също и политическата кампания на късния сталинизъм, станала известна като "Заговорът на лекарите" от 1952 година. Към тази част от доклада умишлено е подходено избирателно: за да отговори на политическата целесъобразност на времето, Хрушчов, докато изброява депортираните народи, пропуска руските германци и кримските татари, а също така премълчава антисемитския характер на "Заговора на лекарите".

Подобна тенденция може да се наблюдава и по отношение на престъпленията, в които самият Хрушчов е бил замесен през годините, в които е ръководил партийните организации в Москва и Украйна: те или са били пропуснати, или ролята му в тях е била омаловажена. Трагедията на Гладомора в Украйна в началото на 1930-те години е умишлено пропусната, за да не се хвърля сянка върху колективизацията на селското стопанство и да се усложняват отношенията на Украйна с Москва. Хрушчов обаче не успява напълно да избегне украинския въпрос: той обвинява Сталин в подготовката на депортацията на украинци, за които е било предвидено да последват съдбата на другите депортирани народи. Както обаче отбелязва първият секретар, това така и не се случва, защото "те са твърде много и няма къде да бъдат изпратени".

Антиукраинските настроения на Сталин са добре известни, но тезата за плановете му за депортиране на украинци остава спорна и не е подкрепена от надеждни източници. Гладоморът и изказванията на Хрушчов впоследствие бяха използвани за подхранване на обвинения в дискриминация срещу украинците в СССР, които украинската диаспора на Запад редовно отправяше срещу Кремъл. Настоящата война, в която Москва се стреми да установи (по-скоро дори да възстанови) контрол над Украйна, често се разглежда като продължение на тази политика. Именно това е допълнителната, а може би и основната причина, поради която широката дискусия относно секретния доклад на Хрушчов не е от полза за Кремъл.

Реакции на доклада на Никита Хрушчов
Докладът на Никита Хрушчов обаче не остава тайна за дълго. В СССР текстът не е публикуван до 1989, но още през пролетта на 1956 той е бил четен на партийни събрания в заводи, фабрики и учебни заведения. Според спомените на очевидци, реакциите са били противоречиви – от надежда и облекчение до гняв и отричане. Речта на Хрушчов бележи началото на "топенето на ледовете" и допринася за окончателното разграждане на сталинската система ГУЛАГ.

Още през 1956 съдържанието на доклада става известно на Запад. Важна роля тогава изиграва полският журналист Виктор Граевски, който предал текста, с който разполагал, на израелски дипломати във Варшава. Един от първите западни лидери, запознали се с речта, тогава е израелският министър-председател Давид Бен-Гурион, на когото се приписва изречението: "Ако това не е фалшификат и не е специално подхвърлена дезинформация, повярвайте ми, след двайсет години Съветският съюз няма да съществува".

Прогнозата му не се сбъдва, но от гледна точка на последващите събития става ясно, че изказването на Хрушчов и "топенето на ледовете" от втората половина на 1950-те и началото на 1960-те години значително отслабват идеологическите основи на изградената от Сталин съветска система.

За да функционира тя успешно, е било нужно "затъване, всичко да е доведено до крайност". Така описва в дневника си писателят Федор Абрамов, завеждащ катедрата по съветска литература в Ленинградския държавен университет, реакцията на присъстващите на доклада на Хрушчов, който той изнася на 7 март 1956 в актовата зала на университета. Те седели "като убити", нямало нито викове, нито възмущение. Докладът бил приет за сведение.

Именно на това "затъване" е залагал Сталин. На същото изглежда разчитат и сегашните руски власти, които предпочитат да мълчат за речта на Хрушчов, от която изминаха 70 години.

* Александър Фридман е историк, преподава съвременна история и история на страните от Източна Европа в университета "Хайнрих Хайне" в Дюселдорф и в университета в Заарланд.