Стивън Ф. Хейуърд, bulgariaanalytica.org*

Най-големият въпрос, пред който е изправена цяла Европа сега е свързан с проточилото се излизане на Великобритания от Европейския съюз, което оставаше несигурно до края на януари. И така – дали Брекзит ще бъде изолирано, „еднократно” явление или ще представлява повратна точка, след която ЕС ще коригира силата и амбициите си по значим начин, или има вероятност да станем свидетели на началото на пълния му разпад. Критиците на ЕС като Найджъл Фарадж се надяват на последния резултат, но първият вариант също е възможен. Сега, когато сдържаният глас на Великобритания отсъства, по-големите европейски държави, които доминират в ЕС – Франция, Германия и техните западноевропейски спътници, може да решат да увеличат амбициите на ЕС. Това поставя дилеми за по-малките нации в разширената периферия на ЕС, като България.

И днес свободната търговия и по-голямата икономическа интеграция, което е първоначалната и основна цел на Европейската икономическа общност (ЕИО), превърнала се в ЕС, остава стабилна цел за общността. Тъй като през последните години търговските търкания се увеличиха, дори в рамките на отношенията със САЩ, стожера на стабилна свободна търговия, старата логика на взаимните ползи от либерализацията на търговията започна да губи своята тежест. В днешния нестабилен климат на възроден национализъм и неомеркантилизъм, не би било изненадващо да видим ЕС да направи завой и да отхвърли някои от първоначалните си насочващи цели. Без съмнение, отдръпването от либерализацията на пазара би било наречено „планова търговия“ и в интерес на истината, вече има достатъчно остатъчен протекционизъм в Европа (напр., за френските фермери) и това вече се нарича „планова търговия“.

Икономическата интеграция на ЕС и либерализираният вътрешен миграционен режим предлага съществени ползи за България и за другите малки и сравнително по-бедни страни от Източна Европа. В някои отношения България се радва на най-доброто от двата свята, тъй като може да използва плодовете на своята икономическа и социална интеграция в ЕС, като същевременно запазва собствената си валута. (Присъединяването към еврото не помогна на Гърция в дългосрочен план.) Отстъпването от икономическата либерализация би довело до по-големи разходи за по-малките държави в Европа. Въпреки отрезвяващите уроци от Брекзит за опасностите от прекомерния експанзионизъм на ЕС, склонноста към необмислена автокрация е в природата на амбициозните, добронамерени, но леко безотговорни бюрокрации в Съюза. Следователно,

периодът непосредствено след Брекзит е изпълнен с опасности 

Изкушението за ЕС точно сега, след унижението на Брекзит е Съюзът да се заинати и може би дори да „размаха пръст“ на всички държави, които се противопоставят на неговата прекомерна власт. Вече видяхме френския президент Емануел Макрон и германския канцлер Ангела Меркел да отправят резки и заплашителни коментари към критиците на „европейския проект“.

ЕС се опита да затрудни максимално Великобритания при напускането и, заплашвайки със сурови икономически наказания страната с втората най-голяма икономика в ЕС и което е по-важно – страната с търговски дефицит с европейския континент, което означава, че подобни заплахи са срещу икономическите интереси на Европа и поради това прозвучаха някак кухо. Но за по-малките или по-слаби държави, които се стремят към промени в режима на ЕС, случаят ще бъде съвсем различен.

Характерно за усилията за международна икономическа либерализация е, че те винаги стават по-трудни, когато се доближат до основните икономически интереси на отделните нации и когато отделните нации преминават през периодични финансови кризи (като Гърция и Италия), които поставят на изпитание ангажираността им към по-широкия либерализиращ режим. По-нататъшната икономическа либерализация бе забавена още преди Брекзит, но при затруднената икономическата либерализация на ЕС през последните 20 години, акцентът се насочи към ново разширяване на политическото обединение чрез инструменти като Лисабонския договор и укрепването на Европейския парламент и изпълнителната власт на Комисията  в Брюксел.

Подобно на икономическото хармонизиране,

политическото разширяване на проекта на ЕС е нож с две остриета.

Основната му цел – да се предотврати връщането на тежки конфликти и насилие в Европа, както възникналите преди 25 години в бивша Югославия – е винаги основателна, но както и при други видове превишени регулаторни действия, различните наднационални политически структури (различните европейски съдилища, например) постоянно, макар и незабележимо, ерозират националния суверенитет.

Една от сферите, които трябва да се наблюдават по-специално, е усилията на ЕС да набере скорост в политиките, свързани с климатичните промени. Тези усилията отслабват през последните няколко години, през които някои от държавите (най-вече Германия,) достигнаха границите на по-високите разходи за алтернативни енергийни източници. Наблюдаваме как в Съединените щати нараства опозицията срещу развитието на нови доставки и инфраструктура за нефт и природен газ, като тръбопроводи, напр. Източноевропейските страни, които вече са засегнати от руските интриги за контрола на пазара на природен газ с цел национално предимство, трябва да бъдат особено предпазливи по отношение на инициативите на ЕС в областта на енергетиката.

Би било добре по-здравомислещите глави в ЕС да надделеят и да следват съветите, които Уинстън Чърчил се опита да даде на Сталин за Източна Европа по време на конференцията в Ялта през 1945 г.: „Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят и да не го е грижа защо пеят.“ Днес нациите в Източна Европа са притиснати между войнствени орли и от двете страни: „добрият“ ЕС на Запад и лошата Русия на Изток. Въпросът за България и други източноевропейски държави, които са в сходно положение, е как да изработят стратегия за ангажиране с ЕС, която да доведе до засилване на взаимните ползи, като същевременно си запазват достатъчна независимост и пространство, за да изградят бъдещето на нацията си, без наложени от Брюксел окови.

*Стивън Ф. Хейуърд преподава политически науки и право в Унивеситета Бъркли, Калифорния, където е член на Института за правителствени изследвания. Почетен гостуващ професор в програмата на името на Роналд Рейгън в Школата за публични политики на Университета Пепърдин. Г-н Хейуърд е автор на пълната биография на Роналд Рейгън в два тома - "Ерата на Рейгън" и член на международния борд на консултанти BulgariaAnalytica.