Путинизмът определя за себе си славянофилството именно като антизападничество

Путин проклина Ленин за това, че е дал на републиките право на самоопределение, казва изследователят

The Story of Russia (Руската история), в която думата story е използвана в смисъла „разказ, повествование, наратив“, е новата книга на британския историк и писател Орландо Файджис, известен със своите изследвания на значимите периоди в историята на Русия
Той е автор на книгите „Танцът на Наташа“ (Natasha’s Dance) за културните основи на руското съзнание и „Народната трагедия“ (People’s Tragedy) за революцията и гражданската война в Русия в началото на 20 век. В новата си книга Файджис анализира имперското съзнание на руската власт като основа за войната, която Кремъл започна срещу Украйна.

Интервю на Данила Галперович, The Voice of America 

- В книгата си пишете, че войната против Украйна у тясно свързана с имперското минало на Русия. Доколко това минало е действително минало? Остава ли си империя Русия?

- Да, както пиша в книгата си, Русия се е развивала като империя, разширявала се е чрез колонии и тя продължава да запазва тази тенденция – да се опитва за разширява границите си и да запълва пространството, което завоюва.
Това се случва през цялата руска история, случва се и сега, доколкото прочитът на Путин на руската история е очевидно имперски. 
Той основава своите исторически възгледи на историографията на XIX век, в съответствие с която Украйна не е страна, не е държава, а някаква територия в покрайнините на „великата Русия“, „У-крайна“ (в края, от края), «Малорусия».
Според Путин Великата Рус, Малая и Белая (Малката и Балата – отнася се за Украйна и Беларус-бел. ред. ) са йерархична триединна нация и тази гледна точка има корени далеч в руската история.
Което е още по-важно – Путин вижда Русия като наследница на СССР, а СССР, на свой ред, като наследник на имперска Русия. 
И именно имперската самоидентификация е проблем за Русия. Тя е била империя твърде дълго, не е съумяла да се превърне в национална държава и, както виждаме, не е в състояние да направи този преход към формата на съвременна страна, живееща в мир със съседите си.
Под ръководството на Путин тази имперска идея прави нов завой, защото той започва да гради чрез нея основите на някаква „цивилизационна империя“, която е „прихванал“ от Карл Шмид. Той явно смята, че Русия е „имперска цивилизация“ и е длъжна да контролира това, което той нарича „руски свят“.

- Но твърденията, че Русия просто не може да не бъде велика държава, след Путин това повтаряше и Дмитрий Медведев по време на своето президентство. Как мислите, тази имперска фиксация само особеност лично на Путин ли е или са и подвластни много представители на руската власт?

- Е, думите на Медведев трябва да тълкуваме с ясното съзнание, че те не са нещо независимо от Путин, който винаги го е управлявал. Впрочем, именно в края на първото десетилетие от 21 век и в началото на 2010 е периодът, когато гледната точка на Кремъл към руската история извърши завой към по-силни националистически и имперски възгледи. 
Тогава отново се заговори за това, че „великоросите се възвишават над останалите славянски нации, а Русия е предопределена за особена съдба“.
Славянофилските идеи, които започнаха да се появяват в путинския арсенал в началото на 2000-те, достигнаха нови и истински измерения по-късно и, изглежда, той практически е копирал от книгите на Данилевски и други руски славянофили. И той, редом с тази „особена съдба“, определя за себе си славянофилството именно като антизападничество.
И точно през 2007–2009 година Путин и Медведев започнаха да подчертават своя славянофилско-антизападен възглед за света.
Изобщо, имперските възгледи са традиционни, но това не е нещо непременно в руската история. Ние виждаме как Путин проклина Ленин за това, че е дал на републиките право на самоопределение, достигащо до отделяне и за Путин това е проблемът на 1991 година (Разпадът на СССР и създаването на няколко независими държави на негово място-бел. ред.). 
Той явно смята, че на републиките не е трябвало да се позволява да се отделят и най-вече да не им бъде позволено да напуснат Съюза с цялата си територия.
И Путин, но и Солженицин и други руски националисти смятат, че като минимум, на Украйна не е трябвало да се позволява да напусне СССР заедно с така наречената „Новорусия“. 
Но за имперците от типа на Путин идеята за „Велика Русия“ без Украйна не съществува изобщо.
Без Украйна Русия е незначителна регионална държава и само с Украйна, с достъп до Черното море тя си остава „великата империя“ на евразийския континент.

- И въпреки това имаше в Москва стохилядни митинги в подкрепа на демокрацията, и достатъчно конкурентни избори през 90-те и даже подкрепа от Борис Елцин за Балтийските страни. Не дава ли всичко това основание да се усъмним в извечната имперскост на руското общество?

- Политиката от времето на Елцин в много отношения се стремеше към децентрализация. Реално значимите промени в политиката от 90-те години бяха вътрешноруски промени. Но даже Елцин използва политически чеченския въпрос, за да мобилизира обществото да подкрепи властта в хода на тази първа чеченска война, която имаше за цел покоряването на Чечня. Така че аз не виждам рязко противоречие между държавната политика на Елцин и в първите години на Путин.
Ако преминем на темата за разширяването на НАТО, „цветните революции“ в Украйна и Грузия, то да, идеологията на путинската власт значително се различава от елциновата. Ако Елцин беше продължил политиката от 90-те, той може би дори щеше да намери в ситуацията с Украйна модел за поведение за Русия – ако Украйна е проевропейска, защо и Русия да не стане проевропейска? 
При Путин идеологията на Кремъл вече е съвсем друга, а войната в Украйна и Грузия са явно част от по-широк геополитически конфликт със Запада, в какъвто Елцин никога не би се въвлякъл. 
Аз мисля, че голямото мнозинство от руснаците продължават да мислят същото, което говори Путин, за това, че Украйна и Беларус, а, може би, дори страните от Прибалтика, по същество са сфера на влияние на Русия. Те мислят, че Русия трябва да има право на глас по отношение на тези страни. 
Но независимо от това, че у руската публика някъде на заден план присъстват имперските им навици и попълзновения, не можем да я виним в това, че тя е формирала агресивната и експанзионистка политика-, не, това е плод на действията именно на путинския режим.

- Вие започвате книгата си със сцена от откриването в Москва на паметника на княз Владимир, покръстил Киевска Рус, а завършвате с разказа за изложбата „Русия - моята история“, вдъхновена от църковниците от РПЦ. Според Вас, църквата при путинския режим играе ли ролята на направляваща идеологическа сила или просто обслужва Кремъл и следва неговия форватер?

- Руската православна църква изигра решаваща роля в сегашните стъпки от външната политика на Путин. Аз имам предвид тази идея за „руския свят“, идеята за това, че Русия действително е лидер на цивилизацията, включваща Украйна и Беларус. Тази идея беше основна в кампанията на РПЦ през 90-те, за да си върне контрола над „църковната диаспора“ и православните общини, разделени от разпада на СССР. 
И Путин се зае с това.
Доколкото той говореше за религиозните основи на възсъздаването на една православна империя, църквата играеше във всичко това все по-голяма роля. Патриарх Кирил е един от главните идеолози на войната в Украйна, неговите проповеди гръмко подкрепят участието в тази кампания като в своего рода „свещена война“. 

- Има ли начин Русия да се излекува от своя империализъм?

- В книгата си опитах да обясня именно това – идеите, движещи руската история, преди всичко това, което руснаците си представят като своя история. И ако ние не разберем защо Украйна е толкова важна за руската идентичност, ако не разберем защо руснаците са възприемчиви към антизападната пропаганда, защо те изпитват силна обида към Запада, защо предпочитат да се доверят на Путин, ако не разберем историческите корени на всичко това, няма да постигнем никакъв напредък.
Ако говорим за бъдещето на Русия, то може би, най-добрият път към демокрацията за нея е регионализация на политиката: голяма регионална автономия, местни парламенти и т.н. Но проблемът е там, че тогава ще се образуват големи центробежни сили, които да доведат до разпад на Руската Федерация.
Това противоречие между централизма и регионализма винаги е било фундаментален фактор в руската история.


- Доколко единна, според Вас, ще остане Европа в подкрепата си за Украйна и колко дълго ще продължи това?

- Много се страхувам, че успоредно с поскъпването на живота, а и Русия вероятно още повече ще намали доставките на газ, решимостта на западното общество да продължи да подкрепя Украйна ще отслабне.
Правителствата в европейските страни може да изпаднат в нестабилност и, възможно е, да дойдат на власт крайно десни – в Италия това може да се случи още през септември. Не знам как това може да бъде избегнато в други европейски страни, ако хората наистина изпаднат в отчаяние заради студа и инфлацията, която ще надхвърли 15-20 процента.
Русия е планирала всичко това, аз лично смятам, че всичко това е отдавна планирана от хората от КГБ война.
Икономическият и финансов натиск е също толкова важен за Русия и стремежът и да спечели тази война, колкото и бавната, смилаща окупация на южна и източна Украйна. Те ще продължат да унищожават градовете и да убиват хората. Това, в края на краищата може да доведе до там, че в резултат от отслабващата решимост на Запада върху Украйна да бъде оказан натиск да започне преговори с Русия и да замени територии срещу мир.
Все пак се надявам, че няма да се стигне до там.
Украйна води война за отстояване на западната демокрация и ако на Русия бъде позволено да излезе от тази война с каквато и да било победа, това ще бъде катастрофален прецедент. Това ще подкопае нашите общества, да не говорим, че това ще бъде предателство към украинците, на които дадохме много обещания. Затова сега е точното време Европа и Америка да подкрепят думите с дела и да продължат да помагат на Украйна, най-малкото до момента, в който тя ще може да води преговори от позиция на силата.
Превод: Faktor.bg