Добромир Гюлев

В последните дни, станахме свидетели на множество международни публикации, които предричат завой в отношенията на Доналд Тръм към Русия. Уолстрийт Джърнъл, например, цитира източници, близки до Донлад Тръмп, които твърдят, че президентът на САЩ сериозно обмисля нов пакет санкции. Самият Тръмп също потвърждава, че „абсолютно“ обмисля подобна мярка заради това, че неговия близък приятел Владимир Путин „убива много хора“. Поводът за тези нови за Тръмп „размисли“ бяха скорошните атаки с дронове срещу Киев, но причината е очевидното нежелание на Путин да се съгласи на каквото и да било прекратяване на огъня в Украйна. 

Много медии също така цитираха немският канцлер Фридрих Мерц, който заяви в понеделник, че САЩ, Германия, Франция и Великобритания планират 

да премахнат рестрикциите за употреба на далекобойни западни оръжия, 

развързвайки ръцете на украинската армия да нанася удари дълбоко на руска територия. САЩ официално отказват коментар по този повод, но източници от американската администрация, цитирани от Киев Пост твърдят, че Тръмп „сериозно обмисля“ и това... Може би е малко рано за този текст, но все пак ми се струва, че е добре да дадем малко исторически контекст на този „обрат“ от последните дни. Взаимоотношенията между САЩ и Русия в последните три десетилетия следват един и същ алгоритъм на действие - всеки новоизбран американски президент встъпва в длъжност с протегната ръка към Русия с надежда, че би могъл да привлече тази огромна и силна държава към цивилизования свят. Неминуемо, обаче, тези усилия се увенчават с неуспех.

 Първият американски президент, чийто мандат започва след края на Студената война, е Бил Клинтън. Веднага след встъпването си в длъжност установи лични приятелски отношения с тогавашния президент на Русия Борис Елцин. По време на седемте години, през които двамата президенти са заедно на власт, те се срещат 18 пъти, което е повече отколкото всички срещи на техните предшественици по време на цялата Студена война. Администрацията на Клинтън предоставя милиарди долари икономическа помощ на Русия в изключително трудните първи години след разпада на СССР. САЩ подписват над 300 търговски и икономически споразумения, всичките целящи да подпомогнат по-бързия преход на Русия към пазарна икономика и интеграцията й в семейството на западните демокрации. Този „меден месец“, обаче, бързо приключва, след като става ясно, че Полша, Унгария и Чехия проявяват желание да скъсат с ролята си на „буфер“ и да станат пълноправни членове на Запада, като се присъединят към НАТО. Още през 1994, след като разбира за тези планове, Елцин заявява, че „времето на НАТО е отминало“ и че Алиансът трябва да се съобразява с интересите на Русия. Скоро след това следват и яростни нападки от Елцин към доскорошния му приятел, който си е позволил да изкаже критики към нечовешкото отношение на руската армия в първата (и в началото на втората) война в Чечня. Дори в десетилетието на 90-те години, след катастрофалната загуба на Студената война и пред лицето на тотален обществен разпад, Русия остава

 въоръжен до зъби хулиган, 

който опитва да хапе, вместо да направи истински опит да се помири и да се присъедини към свободния свят. На Бил Клинтън му трябва цял един мандат и част от втория, докато осъзнае това. Все пак, десетилетието между 1991 и 2000 е периода, в който Русия беше най-близо до това да поеме по пътя към демокрация и пазарна икономика и да скъса с вековната си история на грабежи, убийства и тормоз (най-вече над собствения си народ и над съседите си). 

От 31 януари 1999, откак Владимир Путин пое юздите, външната (а и вътрешната) политика на Русия е насочена единствено към възвръщане на изгубената сила на СССР. Усилията са насочени в окопаване и укрепване на границите с познатия буфер от сателитни държави с подчинени режими и изсмукването на живителни сокове от по-слабите съседи. Взаимоотношенията между Джорд У. Буш, който дойде на власт през 2001, и Владимир Путин започнаха почти аналогично на тези между Клинтън и Елцин. „Погледнах го в очите и усетих, че в сърцето си е директен човек, на когото може да се има доверие.“ Това са думи на Буш за Путин, произнесени през 2001, а само седем години по-късно руските танкове прегазиха границата и навлязоха в Грузия... На Буш младши също му бяха нужни почти цели два мандата, за да измине пътя от задушевната семейна вечеря, организирана през есента на 2001 от Лора Буш специално за Путин и тогавашната му съпруга Людмила в ранчото на семейство Буш в Крофърд, Тексас, до думите „тормозът и заплахите не са приемлив начин да се води външна политика през XXI век“, произнесени от американския президент след инвазията в Грузия. 

Какво се случи с „душата“ на Путин 

през тези седем години? Много просто – САЩ обявиха планове да разширят системата си за противоракетна отбрана (подчертавам - отбрана!) в Европа, което никак не се хареса на Москва. Как така някой ще се опитва да се отбранява от „православните“ ракети? Русия е свикнала да бъде най-големия хулиган в региона и по своя извратен начин вижда агресия във всеки опит на европейските си съседи да подсилят защитата си. 

През 2009 на власт дойде Барак Обама, който веднага потърси 

„презареждане“ (reset) на отношенията с Русия

 Още през юли 2009 Обама посети Русия и заяви, че „Америка иска да вижда силна, мирна и просперираща Русия“ и още как „споделената история между нашите два народа достига отвъд конкуренцията“... Сигурен съм, че ако бях муха на стената в залата в Москва в този момент щях да видя как една случайна сълза на братска любов се търкаля по все още недокоснатата от ботокс буза на Путин и как изпруженото лице на Сергей Лавров се гърчи в неумели опити да разтегли усмивка на умиление... Не след дълго тези първи трепети бяха последвани от взаимни договори за ограничаване на ядрените ракетите с далечен обсег и от силна американска подкрепа за присъединяването на Русия към Световната Търговска Организация, което стана факт през 2012. Междувременно, докато САЩ протягаха  ръка към Москва, Кремъл усилено разработваше хиперзвукови ракети (Кинжал и Циркон) и междуконтиненталната балистична ракета Сармат. 

Крим изведнъж се оказа окупиран от „зелени човечета“

 без опознавателни знаци и за една вечер се превърна от украински в руски. Оръжия потекоха от изток към т. нар. Донецка и Луганска народни републики, а един малайзийски самолет с около 300 човека на борда се „изпари“ в небето благодарение на вещата намеса на руска зенитна ракета „Бук“... През 2015 руски войски се озоваха в Сирия, за да спасят диктатора Башар Асад и едва тогава Обама сякаш започна да проглежда, наричайки руската намеса

 „рецепта за бедствие“...

 Междувременно руските ботове и ферми за тролове работеха на три смени, за да сеят разединение в западните общества и да манипулират в угодна на Кремъл посока всякакви възможни избори, включително тези за президент на САЩ през 2016. Президентството на Барак Обама изглежда беше най-доброто, което се е случвало на режима в Кремъл. Русия се възползва от поредното „пожелателно мислене“ на американската администрация, за да изгради стройна система за хибридна война, с които да сее дестабилизация където пожелае, и в същото време да пълни складовете си с конвенционално оръжие. Всичко това беше финансирано от високите цени на петрола, които през 2011 и 2012 бяха стабилно над $100 за барел. За тези цени Путин би трябвало да благодари на количественото облекчаване (Quantitative Easing) наложено след глобалната финансова криза от 2008. Това „печатане на пари“ свали цената на долара, засили световната икономика и увеличи търсенето на петрол, вдигайки цената му. През 2016, с резервоар пълен с това високооктаново гориво, Путин беше готов да посрещне новата протегната ръка,  която се очакваше от Америка с избора на Доналд Тръмп за 45-и президент на САЩ. Още в края на януари 2017, само седмица след влизането си в Белия Дом, Тръмп проведе едночасов разговор с Путин, в който двамата си обещаха 

нов „рестарт“ в отношенията между САЩ и Русия

 и си уговориха среща „възможно най-скоро“. През май същата година по време на среща в Овалния кабинет Тръмп „изпляска“ сериозно количество класифицирана информация на гостуващите Сергей Лавров и Сергей Кисляк (тогавашния посланик на Русия в САЩ), демонстрирайки, че всеки цент, похарчен от руснаците, за да спомогнат за избирането му си е струвал. А през юни 2018, Тръмп дори поиска Русия да бъде върната в Г7 от където беше извадена след анексирането на Крим през 2014. Неминуемото разочарование от Русия, което идва в края на мандата на всеки американски президент за нещастие не се състоя при първия мандат на Тръмп, защото светът изведнъж беше поставен на пауза от глобалната пандемия от Ковид-19. Така неусетно Тръмп беше заменен от Джо Байдън, който изглежда се оказа 

единственото изключение от правилото

 да започне мандата си носейки на Путин маслинова клонка и подадена ръка с пачка долари... Докато всички бяхме заети с това да броим болните и да спорим колко са ефективни анти-Ковид ваксините, Джо Байдън проспа приготовленията на Путин, чието „учение“ по границата с Украйна, на 24 февруари 2022 официално се превърна в първата широкомащабна война на европейска територия в последните 80 години. Много може да се говори за това дали Джо Байдън реагира адекватно на това обръщане на световната система за сигурност с краката нагоре. Според много анализатори не се справи. Реагира прекалено плахо, прекалено бавно и прекалено предпазливо. Европейските лидери последваха неговия пример, но с още по-голяма плахост. Тази нерешителност и отказа за пълна подкрепа на Украйна от първия момент проточиха нещата дотолкова, че сега се налага мирът в Европа да бъде отново в малките (и в пряк, и в преносен смисъл) ръце на Доналд Тръмп като 47-ми президент на САЩ. 

Всички видяхме как започна втория мандат на Тръмп по отношение на Русия. Толкова раболепно и недостойно сякаш никой американски президент до сега не беше (ре)стартирал отношенията с Русия. Тръмп Втори поднесе на тепсия на Путин всичко, което той, уж, искаше от войната в Украйна: отказ от територии, отказ от членство в НАТО, отказ от репарации, премахване на санкциите... Дори 

главата на Зеленски на сребърен поднос

 му беше предложена. Слава богу в политически, а не в канибалистки смисъл за сега. Към днешна дата Путин не приема тези дарове и продължава с престъпната си агресия. Отстрани може да изглежда, че ходи по ръба, но по-скоро добре познава историята и знае, че промяна в позицията на американския президент ще дойде чак във втората половина на последния му мандат. С две думи има още доста време на разположение и още много дарове могат да се излеят от американския рог на изобилието в пазвите на шайката в Кремъл. Защо да бърза и да получи само Крим официално, а Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие формално? Ако почака още година може да получи и Одеса, а защо не и всичко източно от Днепър... 

До сега американските президенти са били небивало щедри към Москва. Защо и сега да не е така? Ако Доналд Тръмп е наистина такъв „разрушител“ (disruptor), за какъвто неговото МАГА паство го смята, сега е моментът да го покаже. Ако тези „размисли“ на американската администрация, с които започнах, родят малко смелост и малко стратегически поглед в бъдещето, то САЩ биха могли 

да обърнат хода на неизбежния си упадък

 Няколко решителни стъпки от Тръмп в посока на оказване на безпрецедентен натиск над Путин биха постигнали няколко ефекта, които ще имат отзвук за много години напред:

-      Вдигането на ограничението за удари в дълбочина по руски цели ще даде нов импулс на Украйна, която разполага с цяло лято, за да обърне хода на войната. 

-      Въвеждането на широкообхватни санкции, включително на банковия сектор на Русия, ще задуши военната й индустрия. 

-      Атомната опция от въвеждане на 500% мита (равносилни на забрана) на всяка страна, която купува енергийни източници от Русия ще сложи край на военните амбиции на Путин. Войната е скъпо начинание. 

-      Присъствие на Тръмп на срещата на върха на НАТО през юни и категорично потвърждение от САЩ и останалите членове за увеличаване на бюджетите за отбрана на 5% от БВП в кратки срокове, например до 2030 г., ще откаже Русия от каквито и да е планове за подновяване на агресивната си политика срещу съседите си. Тези четири стъпки са повече от достатъчно, за да покажат на Путин, че времето на хулиганските му прояви свърши. Те биха дали като бонус и силен сигнал на Китай, че световната му доминацията за момента се отлага. Всичко това, обаче, е по-желателно мислене. Реалността, по всяка вероятност ще бъде друга. Доналд Тръмп ще запази раболепното си държание с Путин поне до средата на мандата си и междинните избори през 2026. Историята ще направи поредното си раздаване, а ние с вас ще станем свидетели на още един пропилян мандат от президент на САЩ, който за малко можеше да обърне хода на историята, но не събра кураж да го направи.