За  Цветан Томчев бият камбаните! Не е за вярване, но една година измина от неканената смърт на Цецо.

Една година пред БНР е тихо и спокойно, а руската пропаганда продължава да се лее и без Волгин от държавния ефир.

Но срещу Радиото остана една поляна, която в съзнанието на всеки борец срещу руското робство и подтисничество ще носи името „Томчева поляна“.

Паметта на приятелите е като гласа на камбаните – Цецо няма да бъде забравен!

Излъчваше ведрост дори, когато изглеждаше най–самотен и недооценен

Люба Кулезич

От време на време изключвам и забравям, че Цецо Томчев си замина навръх Рождество преди година. Направи го така внезапно, че възприех новината като фалшива, хибридна и злобна. Все едно я бяха съчинили Волгин и компания, за да му отмъстят, че с месеци протестира пред БНР срещу пропагандното им пропутинско отровителство и комуноидните им истерии. Бранеха ги като право на друга гледна точка за агресията на Русия в Украйна. Така окончателно превърнаха свободата на словото в компаньонка на повикване. А общественото радио набутаха в нелепата роля на сводник, покровителстван от президента Радев с неговите московски обвързаности и от приближените му лелки, спуснати за медийни надзорнички, но негодни да отличат истината от измамата, жертвата от агресора. 

Отначало Цецо беше сам в протеста си срещу цялата тази провокация, въздигаща Волгин в рупор на борец срещу цензурата докато усърдно прокарва патриотарско–кремълските агентурни фиксации в национален ефир. Не се боеше от обидните епитети по свой адрес, от страхливото мълчание на колегията не само в радиото, от неразбирането, от подмятанията, че заради небезопасна кауза жертва репутацията си на известен фотожурналист и преподавател. После на поляната срещу БНР започнаха да идват и други хора, колеги от трудно оцеляващите алтернативни медии, обществени фигури с опозиционни  нагласи. Протестът, започнат от Цецо, ставаше популярен, набираше скорост. И тъкмо човек да се зарадва, че съпротивителните сили срещу псевдопатриотарското нахалство на обърканото ни общество се пробуждат, Цецо си отиде набързо, като в някаква странна горчива ирония. И за да се вгорчи тя още повече, малко след това Волгин бе изстрелян за евродепутат от проруската партия „Възраждане“. С което една от целите на Томчевия протест всъщност се оказа постигната, макар и по парадоксално заобиколен и аморален начин:

пропагандният и дотеглив радиоглас на Волгин спря

 Като си спомня каква ведрост излъчваше Цецо дори, когато изглеждаше най–самотен и недооценен, представям си с какво чувство за хумор и непобедим оптимизъм щеше да коментира този каприз на българската политическа орисия: „Де факто, копейките уволниха Волгин, като го изритаха в омразния им Брюксел. Защото в уж демократична България победите често приличат на поражения. Затова май ще трябва да почерпя!“

В такъв случай, наздраве, приятелю, където и да си сред звездите по Рождество!   

Наскърбен съм – такива хора не се срещат всеки ден

Светлозар Раянов

С Цветан Томчев ни свърза борбата с руската хибридна война срещу България, която никога не бе спирала, но в последните години придоби заплашителни мащаби. На всички нива се активизира руската агентура с цел да бъде разбита държавността, да бъде предизвикана политическа и финансова криза и да бъде поставена под съмнение евроатлантическата ни принадлежност. И едно от остриетата на пропагандната война срещу страната ни бе Петър Волгин – явен безродник, сменил бащината си фамилия Георгиев с руския псевдоним „Волгин”, с което недвусмислено да покаже своята принадлежност. Безсрамието на този родоотстъпник стигна до там, че започна да оневинява „народния” съд. Тогава Цветан Томчев застанал сам само с един мегафон в ръка на поляната до БНР започна да разобличава публично Волгин. Скоро инициативата му намери множество последователи се превърна в редовно събитие всяка събота. Там и се запознахме. На Цецотомчева поляна.

Цветан беше от хората, с които не ти е нужно много време за да се опознаете. След няколко разменени изречения, с един непринуден жест или след една усмивка веднага разбираш, че това е „твоят човек”. Сродна душа. И причината за бързо сближаване беше неговата

прямота, честност и откритост

 Цветан не таеше задни мисли, не правеше скрити планове, в действията му нямаше корист. Беше просто неподправен, истински.

И затова съм толкова наскърбен, че приятелството ни продължи по-малко от година заради ранната му кончина. И защото такива хора не се срещат всеки ден. Огорчен съм и заради това, че смъртта му остана загадъчна. Беше толкова енергичен, кипеше от идеи, нямаше някакви сериозни заболявания, беше скоро започнал шестдесетте и изведнъж... инфаркт! Може и да е съдба, но загубата си остава загуба!

Почивай в мир, приятелю! 

 

Негова мисия бе Истината, което значи – и Свободата

Калин Манолов

Трудно е да се поберат в думи спомените, които Цецо остави след себе си. Може би защото цял живот работеше с образи, защото виждаше света в светлини и сенки. Но винаги търсеше истината зад тях! В снимките си запечатваше и душите на хората, и смисъла на събитията.

Цецо говореше това, което мисли. Представяше фактите точно и говореше прямо. Непредубедено оценяваше хората и събитията. Поемаше лична отговорност за действията си и не прехвърляше вината другиму. Предаваше познанието, което бе придобил, и истината, до която бе стигнал, и на останалите. Така намаляваше невежеството в обществото. 

Накратко - живееше осъзнато. Това живеене има своята цена. Изправя те пред болезнени реалности. Изисква полагането на усилия. Много усилия. Той не ги жалеше. Обществото, за което се бореше, приличаше на самия него – смело, честно и безкомпромисно. Искаше да пренареди системата му от „ценности“, защото смяташе, че са опорочени, изхабени и превърнати в своята противоположност. Не успя, но остави неизличима следа.

Цецо  беше естествен лидер

Всекидневно изграждаше и своя характер, и характера на другите. Така вдъхнвяваше уменията, които му даваха енергия да следва мисията си. 

Негова мисия бе Истината. Което значи – и Свободата. Защото няма Свобода без Истина. Истината променя хората, които я следват. Променя и обществото.

Вече година го няма, но духът е жив. Думите и образите ти говорят вместо теб. Беше чест да си ми приятел!

Почивай в мир!

Вдигна лозунга „Вън Русия от България“ – не е забравен, още по-актуален е

Валентин Симеонов

Ти ли светиш в тия най–дълги нощи Цецо?

Откакто те няма планетата направи пълна обиколката около Слънцето, много време е това... А сакаш скоро се прегърнахме  и само часове след това ти угасна, По–точно изгоря, а аз имам доста догадки, че те изгориха. Защото на много изедници пречеше Цецо... И откакто те няма, тия не намалят, а лошотиите им за страната даже се увеличават. Примери, много...

 Бореше се за НЕЗАВИСИМОТО и СВОБОДНО СЛОВО и срещу руското влияние в медиите. Мислехме, че сме на дъното, ама нещата станаха още по–зле. Вярно,  Волгин е вън от националното ни радио, което искахме, ама само го вдигнаха по нагоре. Сега е вредител на европейско ниво. А радиото си остана същото, с водещи и подбрани гости продължават да правят пропаганда на вражата ни страна. И шефката на СЕМ смениха, ама не с по–качествена, а наопаки, с още по–откровена русофилка. 

  Бореше се за НЕЗАВИСИМА и СВОБОДНА наша Църква и срещу руското влияние в нея. Но и там нещата станаха още по–зле. Вярно, патриархът–ченге го няма, ама новият е още по–откровен проводник на руско влияние. И Храмът Божий с руското име, което искахме да се смени с българско, не само продължава да го носи, ами наскоро новият патриарх обвини в безродие всеки, който не иска руското име. Значи ние с теб,

понеже искаме българско име, сме безродници,

 а искащите руското не са.... Опака работа!

 Ратуваше Руският културен център да го няма, както няма български в Москва, ама си е там, на „Шипка“. И продължава да вреди.

 Ратуваше Камчия да се освободи и пак да си е българска, ама всичко си е както преди...

 Радваше се, че махнаха най–горните фигури на МОЧА, но оттогава нищо не е помръднало. Стои си постаментът, за да грози столицата, стоят и останалите фигури и барелефи, за да не стане това пространство истински обитаемо и българско.

Радваше се, че с проф. Вили Лилков, който и двамата искахме да е кмет, работим за поставяне на барелеф на къщата на славния генерал Иван Колев в София, но художествено–експертната комисия към община два пъти отхвърля това ни начинание. И друго с тая община, направих официално опит да се срещна с кмета Терзиев, който и двамата не искахме да е кмет. Тема – ВРЪЩАНЕ ИМЕТО ген. Колев на 36 СОУ, което сега се именува на болшевишкия помагач на Ленин и любимец на Сталин, Максим Горки, дето няма нищо общо с България. Не пожела среща кметът, поиска пак становище от педагогическия съвет на училището. И нищо ново, от там ПАК потвърдиха предишното си решение – руското име за българското ни училище да остане. Вероятно и те, и кметът, считат, че всеки, който иска да смени руско–болшевишко име с такова на БЪЛГАРСКИ ГЕРОЙ Е ... безродник. Опака работа, като за храма.

Мога още да ти споделям приятелю, но и това е достатъчно, за да знаеш и да се гордееш там горе, че лозунгите, които ти вдигна, не само НЕ СА ЗАБРАВЕНИ, а сега са още АКТУАЛНИ:

ВЪН РУСИЯ ОТ БЪЛГАРИЯ!

ОСВОБОЖДЕНИЕ!

Беше непримирим

Кап. Васил Данов

Спомням си как след трагедията в Кербала, когато на 27 декември 2003 г. загинаха петима наши военнослужещи, а повече от 20 бяха ранени, страната потъна в траур. 

Вместо да потърси вината у себе си и у началниците, пътували до Ирак да се самопроверяват, ръководството на Българската армия даде пресконференция, на която се опита да оправдае себе си и да заблуди общественото мнение.

В пряко предаване по националните телевизии началникът на Генералния щаб генерал Никола  Колев напоително обясняваше как и защо не е могла да бъде предвидена и предотвратена атаката на ислямските терористи.

Цветан Томчев дойде малко след началото на пресконференцията и явно не бе разбрал, че събитието се излъчва пряко по телевизионните програми. Щом дадоха думата за въпроси, той скочи, обясни ситуацията от своя позиция и отправи

 компетентни обвинения срещу генералите,

 виновни за пропуските в отбраната на батальона. Скоро се бе върнал от Кербала, откъдето изпрати чудесни снимки и написа кратки репортажи. От името на близките на загиналите и ранените нахока генералитета така яко, както никой не бе го правил.

Правех му жестове да намали децибелите си и да говори по-спокойно, за да звучи по-убедително и да не допуска неточности, които човек изрича винаги, когато е ядосан. Не можех да отида близо до него, защото водех пресконференцията. 

Началствата се оправдаваха как да е, но след дискусията бяха сконфузени. Казах на Цецо, че би могъл да се консултира с мен, за да узнае повече от служебните анализи, които бях прочел, а той чак тогава разбра, че е участвал в пряк телевизионен дебат.

-      Защо не ми каза, че излъчването е директно? – бе първият му въпрос.

-      Как да ти кажа, като ти взе думата от вратата?! – отвърнах аз.

-      Е, няма нещо – засмя се той. – Така май стана по-добре...

 

Смъртта никак не го плашеше, когато имаше цел, а непрекъснато имаше грандиозни цели

Светослав Пинтев

Цветан Томчев си отиде преди точно една година в убежището си в село Изворче. Отиде си навръх Рождество Христово. Просто си легна и не се събуди повече. Казват, че това е привилегия за благословен и обичан от Бога избраник. А може и да е тежка участ.

Брат му ми разказа, че го е намерил усмихнат. Чудех се дълго време защо се е усмихвал, какво е виждал?

Дали е видял отново свещената река Йордан, за която разказваше с огромно вдъхновение и невероятни детайли. Той имаше изумителен вкус към тях и талант да ги открива.

Или е надникнал в бъдещето? И е видял нещо хубаво?

А се чудех също и друго. Защо не остана поне още малко и не продължи да ръчка обществото с тази вулканична креативна енергия, която имаше. Толкова неща бяхме запланували...

Точно преди Коледа го убеждавах да заминем за Венеция, за да свършим една работа. Щеше ми се да сме заедно — той имаше

 нюх на немска овчарка за журналистически и исторически находки,

 а точно в града на дожите сме имали невероятни попадения.

Преди около 20 години по случайност посрещнахме там новоназначения, за първи път от десетилетия, от папата „патриарх“ на Венеция. Той обяви, че градът е бил и ще бъде жива връзка с Православието. Говореше непрекъснато за това. И няма нищо чудно.

Венеция е основана като православен град, колония на Византия, а нейният кардинал носи и почетната титла „патриарх“. Беше велико...

Цецо, между другото, откри в университета в Болоня и уникална средновековна карта на Европа с Волжка и Дунавска България на нея, докато аз се мотаех и зяпах библиотекарките.

На него му предстоеше да става дядо за втори път.

 Обичаше безумно внучката си Луиза — колко фотосесии само ѝ направи. А как ли щеше да се радва на Ава, която се роди след неговата смърт?

Смъртта никак не го плашеше, когато имаше цел. А непрекъснато имаше грандиозни цели.

Още през 2003 г. семейството му посрещнало празниците в зловеща тишина, защото той замина за Ирак, за да разбере какво точно е станало в българската база „Индия“ преди и след атентата, който отне живота на нашите момчета.

Разказвал ми е, че българските военни изобщо не го пуснали да остане вътре, да не вземе да разкрие нещо за престъпното им бездействие, евентуално. Бил оставен на улицата в Кербала, където под път и над път режеха глави. Пътувал на стоп. Накрая го приютили някакви американски военни и му дали да хапне, да не умре от глад.  Нашите шапкари останали непреклонни.

Това обаче никак не му попречи да свърши страхотна работа. Установи например, че гранатометите на бойците ни в разрушената база „Индия“ са били прибрани точно преди атентата на 27 декември и затова камионът бомба не е бил взривен по-далеч от сградата. И още много неща.  Да не говорим за страховитите фоторепортажи, които направи.

А това е само една от многото му командировки.

Някой ми обясняваше, че го е изтощила организацията на ежеседмичните протести срещу наглеца Петър Волгин, 

който бълваше под благосклонния поглед на СЕМ и ръководството на БНР отровна путинистка пропаганда, която силно наподобява нацистката. А това си беше наистина тежка работа, повече от 10 месеца организираше всичко, мъкнеше озвучението, координираше хората. 

Цецо разказваше, че при срещата с ръководството на т.нар. Национално радио му изстреляли: „Остави го Волгин, гледай си пчелите и кошерите.“

Имаше няколко кошера и вадеше вълшебен мед в споменатото село Изворче. Четеше литература по въпроса, консултираше се с професори, пътуваше непрекъснато между София и Ловечко, искаше да направи меда си перфектен. Като всичко останало, което правеше.

Той, апропо, възприе забележката от шефовете на БНР за пчелите и кошерите като заплаха. А това наистина беше заплаха. Сетете се дали някой от правоохранителните органи се заинтересува от нея.

Приятели сме с Цецо повече от 30 години. Поне 16 от тях сме работили в екип, после продължихме да си помагаме. Пътували сме доста по света и у нас. Мога да напиша книга за приключенията ни. Няколко тома даже.

Теди, прекрасната дъщеря на Цецо, ми сподели след погребението, че е можело да не хвърля толкова енергия в протестите, за да остане жив и да бъде със семейството си.

Не можеше, Теди, знаеш го. Той просто не беше такъв човек. Беше вулкан, беше стихия, беше ураган. Ураганът „Цеци“, както се шегувах.  Той мислеше за теб и за внучките си, бореше се за тях с всички сили. Не искаше да живеят в света, който смаза живота на поколенията преди тях.

Надявам се, че се е усмихвал, защото ги е видял да растат щастливи и свободни.

Post scriptum 

Скоро ще разкажа една история, която се случи пак по Коледа.  За това как Цецо откри един овчар, който строи църкви и говори с Бога.