ЧЕСТИТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО !!!

„Никой да не се бои от смъртта, 

защото ни освободи 

смъртта на Спасителя“ 

(Пасхално огласително слово,

св. Йоан Златоуст)

ОБИЧНИ ВЪВ ВЪЗКРЪСНАЛИЯ 

ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС 

БРАТЯ И СЕСТРИ,

„РАДВАЙТЕ СЕ!“

В тази свята и пресветла нощ, в която небето и земята се съединяват в едно тържество, Църквата Христова възглася победата, която не е от този свят, но преобразява света: „Смъртта бùде погълната с победа“ (1 Кор. 15:54), както апостолски е засвидетелствано и догматически е определено от Първия Вселенски събор в Никея чрез изповядването на Сина като „единосъщен” (ὁμοούσιον) на Отца… “Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата… и възкръсна в третия ден според Писанията“ (Никео-Константинополски Символ на Вярата, 325/381), и окончателно догматически е утвърдено от Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, който изповядва „един и същ Христос, Син, Господ, Единороден, познаван в две природи - неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно… съвършен в Божеството и съвършен в човечеството“ (Определение на Вярата, Халкидон 451, Actio V; Mansi, VII, 111–116).

И така, в съгласие със светоотеческото предание, изразено от св. Кирил Александрийски – „μία φύσις τοῦ Θεοῦ Λόγου σεσαρκωμένη“, сиреч „една природа на въплътения Бог Слово“ (Ep. ad Succensum, PG 77, 228) - Църквата изповядва не смесване или сливане, а единство на Лицето на Въплътения Логос, което Халкидонският Вселенски събор догматически уточнява чрез различаването на двете природи без разделяне, като по този начин се съхранява пълнотата на спасението, защото „неприетото не е изцелено“ (св. Григорий Богослов), а в Христос е приета и възстановена цялата човешка природа.

Днес не празнуваме спомен, нито идея, нито символ, а събитие, което разтърси самите основи на битието - Възкресението на Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото животът възсия от гроба и нетлението се дарува на човеците, като тленният стар човек се разрушава и се облича в новия: „ветхият наш човек бе разпнат с Него“ (Рим. 6:6), „да съблечете ветхия човек… и да се облечете в новия“ (Еф. 4:22–24), което е вече съ-битиè на човека у и с Бога и което открива пълнотата на възкресението на телата: „ сее се в тление - възкръсва в нетление… сее се душевно тяло - възкръсва духовно тяло“ (1 Кор. 15:42–44), за да бъдат и телата на човеците обновени за „новото небе и новата земя“ (Откр. 21:1), както свидетелства св. Атанасий Велики: „Смъртта е унищожена като сламка от огън“.

„Днес всичко се изпълни със светлина - и небето, и земята, и преизподнята“ (Пасхален канон на св. Йоан Дамаскин).

Защото „ако Христос не е възкръснал, суетна е нашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Но Той възкръсна - не към старото, а към новото творение, към обожèние, както учи св. Максим Изповедник.

Сам Господ казва:  „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, ако и да умре, ще оживее.“ (Йоан 11:25) Това честваме - Празника на празниците, в който ликуват Вярата и Животът. И това пасхално тържество не е само възпоменание, а явяване на Божието време в човешкото. Защото днес не просто се спомня онова, което е било, а се открива онова, което пребъдва: днес кайросът разсича хроноса, днес вечността се докосва до тлението и го преобръща отвътре. Ако хроносът измерва дните на човека, то кайросът изпитва неговата душа. Той не е само благоприятен миг, а среща и съд: или човекът откликва на Живия Христос и влиза в живота, или остава затворен в кръга на времето, което изтича и поглъща всичко. Защото Христос не идва при нас като идея, нито като утешение, нито като символ, а като Събитието, което изисква отговор. И затова днес празният гроб не е знак за отсъствие, а за присъствие; не за край, а за начало; не за загуба, а за освобождение. Днес адът стене, защото е победен; днес Адамовото падение е разтворено към въздигане; днес на всяка човешка душа се поставя въпросът, който не може да бъде избегнат: ще влезеш ли в Живота, който ти се дарява, или ще останеш в смъртта, която вече е победена?

Възкресението не е утешение за страданието, а негово абсолютно преображение; не е бягство от света, а връщане към изконното възобновяване на човека при Сътворението, преди грехопадението и изгонването на стария Адам от земния рай - Едемската градина, за да ни отвори Царствения Си небесен Рай новият Адам - Богочовекът Христос, както богословски разгръща св. Григорий Нисийски.

И тъкмо затова Възкресението разкрива и истината за човека. Св. Григорий Богослов свидетелства: „Вчера бях разпнат с Него, днес се прославям с Него“ (Слово 45, „Пасха“). А св. Ириней Лионски казва: „Славата Божия е живият човек“.

Но когато любовта се заменя със себелюбие, когато общението се разпада в самозатворени светове, когато свободата се превръща от отговорност в произвол, тогава човекът започва да живее като че ли извън Възкресението, като че ли смъртта все още има последната дума. В този дух Вселенският патриарх Вартоломей свидетелства: „Истинската Пасха е преход от егоизма към общението, от смъртта към живота в любовта.“ Затова Сам Възкръсналият ни казва: „Оставям ви мир; давам ви Моя мир; не както светът го дава, а така, както Аз ви го давам“ (Йоан. 14:27).

И ето - светът, в който живеем днес, носи белезите именно на тази трагедия. Човечеството днес притежава невиждани знания и сили, но губи мъдростта да живее; създава връзки без близост, комуникация без общение, свобода без истина. Това е и онова, което папа Бенедикт XVI назова като „диктатура на релативизма“, папа Франциск на миналогодишния Великден нарече „глобализация на безразличието“, а Пергамският митрополит проф. Йоан Зизиулас - като “разпад на личността извън общението”. Войни разкъсват народи, омразата се оправдава като необходимост, жестокостта взема на въоръжение сакралността и дори световни лидери обличат свои си уж рицарски доспехи, злоупотребявайки с религиозността въобще, посягат и към това да се посочват сами за трансцендентално избрани и предопределени свише, което е опит за грабителство от Вярата, а това Бог поразява, защото „свещена“ война в Име Христово няма, тъй като Христос Иисус обича всички, та дори търси покаянието на онези с окървавените ръце, погубващи най-скъпите приятели на Господа - невинните невръстни деца, жените - техни майки и вдовици на техните бащи, за да не ги прати Възкръсналият Всеправеден Съдия властниците от „тъмнината на тоя век“ на проклятие. Именно затова Вселенският патриарх Димитрий изобличава: „Светлината на Възкресението не е за избрани, а за целия свят; тя призовава всички към мир, към помирение и към нов живот.“ Лъжата се представя за истина, а безразличието се възприема като норма. Вселенският патриарх Вениамин, който самостоятелно вдига наложената схизма на Българската църква и ù дава Томос за автокефалния ù статут ни потвърждава в годините на Втората Световна война, че: „Възкресението Христово е победа не само над смъртта, но и над отчаянието на света; то е свидетелство, че никаква тъмнина не може да угаси светлината на Живота”.

Точно преди една седмица, когато папа Лъв XIV възглави първата си Пасхална служба като Понтифик на Римската църква зададе именно основния въпрос за това от къде е всъщност силата на и за Възкресението и отговори така: „Като истински жертвен Агнец, Той пое върху Себе Си греха на света (Йоан. 1:29; 1 Пет. 1:18-19) и по този начин освободи всички нас - и с нас цялото творение - от властта на злото. Но! Как Иисус успя да победи?! Каква е силата, с която Той победи веднъж завинаги древния противник - княза на този свят (Йоан. 12:31)?! Каква е силата, с която Той възкръсна от мъртвите - не се върна към предишния си живот, а влезе във вечния живот и по този начин отвори в собствената Си плът прехода от този свят към Отца?! - Тази сила, тази мощ, е Самият Бог, защото Той е Любовта, Която създава и ражда; Любовта, Която е вярна докрай и Любовта, Която прощава и изкупва. Христос, нашият „победоносен Цар“, се бори и спечели битката си чрез пълното Си доверително предаване на волята на Отца - на Неговия спасителен план (Мт. 26:42). Така Той извървя пътя на диалога до самия край - не с думи, а с дела, за да намери нас – изгубените - Той прие плът; за да освободи нас - робите - Той стана роб; за да даде живот на нас - смъртните - Той позволи да бъде убит на Кръста. Силата, с която Христос възкръсна, е изцяло ненасилствена!... Нека позволим на сърцата ни да бъдат преобразени от Неговата огромна любов към нас! Нека онези, които имат оръжия - да ги оставят! Нека онези, които имат силата да разпалват войни - да изберат мира! Не мир, наложен със сила, а чрез диалог! Не с желанието да доминираме над другите, а да се срещнем с тях!“ (Urbi et Orbi, Pasqua, 2026).

„Горко на онези, които наричат злото добро и доброто зло“ (Ис. 5:20). „Горко на онези, които заменят истината с удобство и свободата с безотговорност.“ „Горко на онези, които имат очи и не виждат, уши и не чуват, сърца и не разбират“ (Мат. 13:13). Защото не Бог се отдалечава от човека, а човекът се отдалечава от Живота.

Това не е просто криза на системи - това е криза на сърцето. Това е отстъпление от онова, за което човекът е създаден изначално. И затова отговорът не може да бъде само външен. Нито политическите решения, нито икономическите модели, нито технологичният напредък могат да възстановят изгубеното, ако човекът не се обърне към Източника на живота - към Възкръсналия Христос.

„Гробът е празен, но сърцата често остават затворени. Камъкът е отвален, но човекът още стои в тъмнината на своя страх. Светлината е дошла в света, но мнозина повече обикнаха тъмнината“ (Йоан 3:19).

И днес пак и отново виждаме и друго свидетелство - свидетелството на кръвта, проливана от християни. Там, където християните са гонени, преследвани и унищожавани, Църквата не изчезва, а се прославя - в Светите земи, Близкия, Средния и Далечния Изток, Индопасифика, Северна Африка и из някои страни по цяла Африка. Както свидетелства покойния Коптски папа и патриарх Шенуда III: „Църквата се гради чрез Кръста“. И както изповядва наследникът му – папа и патриарх Тавадрос II: „Те ни убиват, но ние не умираме“, защото „нашият живот е скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3). Това свидетелство на мъчениците остава живо обвинение срещу безразличието на сития свят и срещу студенината на онези, които искат християнство без кръст и без изповедничество, превръщайки го до културно явление.

В този контекст особено болезнено стои и състоянието на нашата Родина. България преживява не само държавническа и политическа нестабилност, но и дълбока духовна умора. За по-малко от пет години нашият народ бе призован многократно да избира - народни представители, президент, местна власт, представители в Европейския парламент. Осем пъти извънредно за Народно събрание и общо тринадесет пъти пред урните. И въпреки това, вместо да укрепне съзнанието за дълг и отговорност чрез вярност и постоянство, се засилиха умората, безразличието и отчуждението до нива на общностна радикална самоизолираност. Но по-страшно от политическата умора у обществото ни е духовното безразличие. Защото същият този народ, който търси посока в държавното управление, без вълнение, без съпричастност и без активно участие прие избора на свой духовен водач и църковен предстоятел - Българския патриарх. Без трепет, без съборно участие, без дълбоко съзнание, без интерес, че това е избор не просто на личност, а на духовното водителство и отговор пред Бога, което е със стойност много по-висока от тази на представителите на светските институции на регулярната земна власт.

И тук звучат с особена сила думите на блаженствуващия Български патриарх Максим: „Църквата е жива, когато живее в сърцата на вярващите“ (Пасхално слово). И още: „Без вяра няма народ, без нравственост няма общество, без покаяние няма бъдеще“ (Новогодишно слово).

Още по-тревожно е, че тази умора прониква и в духовния живот дори на практикуващите и въцърковени уж православни вярващи християни. Безразличието към избора на духовни водачи, отслабеното участие до степен на симулиране на формализъм в църковния живот, липсата на живо съзнание за съборност - всичко това свидетелства за опасно отдалечаване от самата природа на Църквата като общност в Христос. В този смисъл Вселенският патриарх Атинагор, комуто българите дължим това - Зографския манастир на Света Гора - Атон “Св. вмчк. Георги Победоносец” да запази българските си характер и принадлежност, свидетелства: „Христос възкръсна, за да събере разпръснатото човечество в едно тяло на любовта.“ При него това е кауза и на живота му, и на служението му. Защото Църквата не е институция сред други институции, тя е Тяло Христово, в което всеки член живее чрез другия и за другия. Тъкмо това с особена сила подчертава Пергамският митрополит Йоан Зизиулас, когато настоява, че “личността се изпълва не в изолацията, а в общението”.

Когато това съзнание отслабне, тогава и обществото започва да се разпада. Защото без съборност, събраност няма народ, а без народ няма жива държава. Там, където всеки живее само за себе си, започва тихото разрушение на общото. И тук думите на блаженопочившия Кипърски президент и архиепископ Макарий III за съдбата на народа и свободата, както и на приснопаметния Атински и на цяла Гърция архиепископ Христодул за живата връзка между вяра, памет и духовна идентичност, звучат не като исторически спомен, а като предупреждение и за нас, и за нашето тукашно бъдеще.

И именно затова днес, в светлината на Възкресението, сме призвани всички до един към съборно общностно събуждане. Не към външна мобилизация, а към вътрешно възраждане. Не към противопоставяне, а към събиране. Не към власт, а към служение.

В дните, в които ще отбележим 150 години от върха на цялото Българско Възраждане - Априлското въстание - онзи вик на един народ, който предпочете саможертвата пред робството, ние сме призвани да разпознаем, че всяко истинско възкресение минава през кръста. Свободата не се ражда от удобството, а от жертвата; не от безразличието, а от решението да живееш за нещо по-голямо от себе си.

Затова на Великден си позволявам, защото съм длъжен, лично от свое име и призовавам към съборно свидетелство - църковно, държавно и обществено. Нека в тези дни молитвата се съедини с делото, а паметта - с отговорността! Нека Кръстът Христов бъде издигнат не само в храмовете, но и в живота ни, като знак, че сме готови да носим тежестта на истината и да живеем в нейната светлина!

Но нека не се заблуждаваме: възкресението на един народ започва от възкресението на сърцето! И ако човекът не се промени, нищо външно няма да го спаси. Ако истината не бъде приета, свободата се превръща в хаос. Ако любовта не бъде живяна, обществото се разпада. Тя - Любовта е и трябва да е Идеалът на Вярата за живеене - както за всеки, така и за всички!

Затова Възкресението Христово ни поставя пред съд – не външен, а вътрешен. Пред въпроса: как живеем? В какво вярваме? Кого следваме?

Защото Онзи, Който възкръсна, ще дойде отново. И Неговото идване няма да бъде символ, а Истина, пред която всичко ще се открие. И тогава няма да има скрито, нито оправдано, нито забравено.

И ето - Възкръсналият Христос стои пред нас не само като Победител над смъртта, но и като Съдия на живи и мъртви. И Неговият съд започва още сега - в сърцето на човека, в избора му, в живота му.

Св. Тайнство Евхаристията (Благодарението) не е украшение на църковния живот, нито благочестиво допълнение към него, а самият негов извор и връх. Без нея християнството лесно се разпада или в идеология, или в сантимент, или в културно-исторически спомен. С нея обаче то е живот от Живота, общение с Разпнатия и Възкръсналия Господ и Спасител, встъпване още отсега в есхатологичната реалност на бъдещия век. Защото Сам Господ свидетелства: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него“ (Йоан 6:56). И още: „Казвам ви, че отсега няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си“ (Мат. 26:29). В тези Господни думи се открива, че Тайната вечеря не остава затворена в пределите на един исторически миг, а се отваря към пълнотата на Царството Божие; затова и св. Евхаристия не е само възпоменание на извършеното, но и предвкусване на онова, което иде, докато Сам Христос дойде отново в слава. Именно поради това Неговата ясна повеля: „това правете за Мой спомен“ (Лк. 22:19), не е временен обреден завет, а непрестанна, непреходна и задължителна заповед към Църквата да извършва това страшно и животворящо Тайнство до Неговото славно Второ пришествие. Защото, по апостолското свидетелство, „колчем ядете тоя хляб и пиете тая чаша, смъртта на Господа възвестявате, докле дойде“ (1 Кор. 11:26). Тъкмо в това Тайнство се явява и самата съборна природа на Църквата - не като събрание на мнения, а като събраност в едното Тяло Христово, в което мнозината стават едно в Единния Хляб и в Единната Чаша. Няма истинско причастяване с Христос без смирение, без жертвеност, без излизане от гордата самозатвореност на „аз-а“. Който пристъпва към Чашата, а не иска да бъде очистен от властолюбието, тщеславието, злобата и лицемерието, той още не е разбрал какво стои пред него. Възкръсналият Господ и днес ни пита: приемаме ли ние Евхаристията като център на живота си, или я свеждаме до благочестив обичай? Разбираме ли, че Христос не ни е завещал просто ритуал, а Самия Себе Си? Живеем ли ние, християните - новият Израил, народът Божий - така, че да бъдем евхаристиен народ, причастен в общото принасяне на благодарението Богу, или оставаме само едно традиционно псевдо религиозно и суеверно население, изпълняващо външна етнографска чужда на Христовата Църква обредност, която е повече навик?!

Ето защо, изкупени братя и сестри – християни от Възкръсналия, „Всички влезте в радостта на своя Господ! Трапезата е богата: наситени се от нея всички! ...никой да не излезе гладен. Всички се насладете от тоя пир на вярата; Всички се възползвайте от богатството на благостта!“, казва св. Йоан Златоуст и затова и днес на Пасха, и през цялата Светла седмица наслаждавате се на Светата трапеза и се причастявайте с драгоценните Тяло и Кръв на Възкръсналия Иисус – нашия Бог!

Защото Съдията иска и ни дарява милостта Си, тъй като всеки път, когато избираме лъжата пред истината, ние отхвърляме светлината. Всеки път, когато предпочитаме себе си пред другия, ние се отдалечаваме от живота. Всеки път, когато мълчим пред злото, ние ставаме негови съучастници, дори когато злото се промъква в Църквата и особено до нивата на върховното ѝ управление, защото това нарушава събраността на общността в евхаристийната ù съборност. Но, обаче, и всеки път, когато пак се обръщаме към Христос, ние възкръсваме. Всеки път, когато прощаваме, побеждаваме смъртта. Всеки път, когато се събираме в любов, Църквата се явява жива в света.

Затова днес изборът е ясен: или живот с Христос, или бавно угасване без Него. И няма трети път! Но този съд не е заплаха, а призив. Призив към живот. Призив към светлина. Призив към истина. И, по думите на първото вестителско слово на Ангела, призив към радост.

И ето защо, възлюбени, никой от нас вече няма право да живее така, сякаш Възкресението не се е случило. Защото ако Христос е възкръснал, тогава всяка лъжа е вече разобличена, всяко зло е вече осъдено, всяко безразличие е вече изобличено и всяко отлагане на покаянието става бунт срещу Живота.

Днес няма място за оправдание. Няма място за отлагане. Няма място за духовна леност. Защото „светлината дойде на света“ (Йоан 3:19) - и човекът или ще я приеме, или ще остане в тъмнината, която сам е избрал и предпочел. Нека всеки се запита не за другия, а за себе си: живея ли така, сякаш Христос е възкръснал!? Или живея така, сякаш смъртта все още има последната дума!? Защото не времето ще ни съди, а Истината, Която наистина възкръсна. Не историята ще ни оправдае, а Христос. Не думите ни ще свидетелстват за нас, а животът ни. И ако днес чуем и не откликнем - утре може да не ни бъде дадено. И ако днес знаем и не живеем - тогава знанието ни става осъждане.

Затова сега е часът! Сега е денят! Сега е отговорът! „Ето, стоя на вратата и хлопам“ (Откр. 3:20). И който отвори, казва Господ, ще влезе в живота. А който не отвори - ще остане пред вечността, която сам е отхвърлил. 

„Радвайте се!“ (Мат. 28:9). „Този ден е Господ сътворил - да се възрадваме и развеселим в него“ (Пс. 117:24)!

Нека не отхвърляме този призив! Нека не оставаме в гроба на безразличието, на страха, на лъжата! Нека излезем, както Христос излезе, към живот, който не се страхува от смъртта, защото я е победил! И тогава Възкресението няма да бъде само празник, а ще стане наш живот. Защото „Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ (Мат. 22:32). И в Него всичко оживява.

„Като видяхме Христовото Възкресение, нека се поклоним на светия Господ Иисус, Който едничък е безгрешен! На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим - Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме. Дойдете, всички верни, да се поклоним на светото Христово Възкресение, защото, ето - чрез Кръста дойде радост за целия свят. Всякога благославяйки Господа, нека възпяваме Неговото Възкресение, защото Той, като претърпя разпятие, чрез смърт смъртта разруши!“ (Древен възкресен химн от агиополитската литургична традиция на Йерусалимската църква ).

Възлюбени във Възкръсналия Господ, братя и сестри - чеда на “Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква” (Устав на БПЦ -БП) -  боголюбив клир и христолюбив народ, към всички вас - към живеещите в пределите на нашето Отечество и към онези, които пребивават далеч от него; към всички християни и към всички хора с добра воля; към вярващите и колебаещите се, към страдащите и радващите се, към властващите и към онези, които носят тежестта на неправдата - към всяка човешка душа, Църквата Христова  ни възвестява това пасхално победоносно благовестие: Христос възкръсна!

Нека тази вест не остане само слово, а стане живот! Нека не бъде само възглас, а път! Нека не бъде само празник, а пълноценно преображение!

Нека във всеки дом Пасхата Христова да възцари мир, който не е от този свят! Нека във всяко сърце се възпламени вяра, която не се колебае! Нека във всяко общество се възстанови чувството за общност, което произтича от евхаристийната съборност на Църквата! Нека в делата ни се яви истината, която не служи на интереси, а на спасение!

Нека пастирите честно и почтеност във възобновени достойнство и посветеност да пасат повереното им стадо не по принуда, а доброволно, не за корист, а от любов, не като господари над поверените им, а като образ на Христос Пастиреначалника (1 Петр. 5:2–3)! Нека властващите помнят, че всяка власт е временна и ще бъдат съдени от Вечния Цар! Нека народът ни се събуди от разсейването и да се върне към живото съзнание за общност, отговорност и духовно призвание!

Нека никой не остава в безразличие! Нека никой не се оправдава със слабост! Нека никой не отлага покаянието си! Защото днес е денят на спасението, днес е денят на живота, днес е денят, в който смъртта вече няма последната дума.

„Ето сега е благоприятно време, ето сега е ден на спасение“ (2 Кор. 6:2).

И нека помним, че Възкресението Христово не отменя Кръста, а го прославя; не премахва страданието, а го преобръща; не унищожава света, а го призовава към обновление!

И затова - нека живеем като възкръснали! Нека мислим като възкръснали! Нека свидетелстваме като възкръснали! Защото ако Възкресението не стане наш живот, то остава извън нас. Но ако стане наш живот - тогава и времето, и историята, и самата смърт губят властта си над човека. И тогава думите на апостола стават истина в нас: „Где ти е, смърте, жилото?! Где ти е, аде, победата?!“ (1 Кор. 15:55).

Благодатта на Възкръсналия наш Господ Иисус Христос, любовта на Бог Отец и общението в Светия Дух да бъдат с всички вас (2 Кор. 13:13)!

С братствена и отеческа любов в Христа Восресшаго, възлюбени съверници и скъпи съжители на нашия общ дом, сътворен за нас от Бога - Земята, нека в тази пресветла възкресна великденска най-свята нощ и във всички дни на живота ни да не престава да звучи онзи възглас, който не принадлежи на времето, а на вечността, не на човека, а на Бога, не на страха, а на вечно триумфиращата пасхална победа:

„НАИСТИНА! ГОСПОД ВЪЗКРЪСНА!“

АЛИЛУИЯ! АЛИЛУИЯ! АЛИЛУИЯ!

НА МНОГАЯ И БЛАГАЯ ЛЕТА!

Великден

София

2026 г.

✠ Дионисий Стобийски