Втора Част(виж Първа част, б.р.)

Много от обичайните представи на Запада за Русия са подложени на ревизия след началото на пълномащабната руска инвазия в Украйна през февруари 2022 г. 
Новата поредица „Русия утре“ на Център „Евразия“ към Атлантическия съвет а САЩ е насочена към преосмисляне на концепциите за Русия днес и по-добра подготвеност за  бъдещето, което предстои. 
В първата част на анализа, посветен на придворния кръг на Путин, беше засегната темата за структурирането на властта през новия му мандат, както и връзката между крайно десните и Руската православна църква, легитимирането на руския фашизъм.  
Във втората част фокусът е върху армията на Русия и нейните клонинги, руските либерални среди, трансформациите на  бившия президент и министър-председател Дмитрий Медведев, бъдещето на руската политическа система.   

Анализ на Михаил Зигар,  Atlantic Council

При отсъствието на институции руската политика е на практика придворна политика, доминирана от клановите битки във вътрешния кръг на лидера н Кремъл. 
Този доклад се основава на обширни интервюта с десетки настоящи и бивши руски официални лица, които са говорили при условие за анонимност – за да  могат да коментират вътрешните работи на властовия елит в Кремъл, без да се страхуват от репресии.

Армията и нейните клонинги

От самото начало на войната Путин се страхуваше от нарастващата популярност на армията. Той не искаше неговите генерали да печелят твърде много обществена подкрепа. Ето защо Пригожин и неговата група „Вагнер“ получиха първоначалната задача да играят важна роля в конфликта. Според източници от Кремъл Путин е инструктирал Пригожин да неутрализира министъра на отбраната Сергей Шойгу и неговите генерали – да ги критикува чрез медиите, троловете и ботовете, които са под негов контрол. Резултатът обаче надхвърли очакванията. Пригожин беше толкова ентусиазиран, че самият той се превърна във военен командир, чиято популярност е придобита за сметка на Путин.

Заедно с Пригожин радикалните поддръжници на войната – ултранационалисти, които критикуваха Путин за липсата на решителност и твърдост – започнаха да трупат популярност. След бунта на Пригожин през лятото на 2023 г. тези елементи бяха прочистени. Например Игор Гиркин, известен още като Стрелков, ветеран от армията и ФСБ, който предвождаше руски паравоенни сили в Източна Украйна през 2014 г., през миналата година беше обвинен в екстремизъм, а през януари беше признат за виновен и осъден на четири години затвор. Смъртта на Пригожин в самолетна катастрофа, за която мнозина смятат, че е организирана от Кремъл, отстрани и него, и групата „Вагнер“ от сцената. Елитът се опита да забрави за проблемния лидер на наемниците, сякаш никога не е съществувал. Установено е ново статукво: край на частните армии, всичко трябва да е под контрола на държавата и министерството на отбраната. Всички военни разходи минават през Шойгу. И никакви генерали не стават публични фигури или народни герои.

Има обаче една важна фигура с военно минало, която изглежда е изгряваща политическа звезда – евентуален министър-председател или министър на отбраната и потенциален наследник на Путин: Алексей Дюмин, бивш бодигард на Путин, който е губернатор на Тулска област от 2016 г.

През 2014 г., начело на „силите за специални операции“ (структура към Министерството на отбраната), Дюмин изигра ключова роля в окупацията и анексирането на Крим. Като заместник-министър на отбраната Дюмин контролираше и създаването на групировката „Вагнер“. И според източници на Atlantic Council именно Дюмин е изиграл важна роля в преговорите между Пригожин и Кремъл по време на злополучния метеж от 24 юни 2023 г. Именно в Тулска област – регион, контролиран от Дюмин, войските на Пригожин спряха своя поход към Москва и отстъпиха.

Години наред Дюмин беше личен помощник на Путин, един от най-приближените и доверени хора на президента. Той е губернатор от близо десетилетие и е доказал своята лоялност към Путин, което означава, че може да бъде изтеглен в Москва следващата година.

Бившият приемник и мистър Хайд

Един човек, който не се стреми да бъде министър-председател или главен идеолог на Кремъл, но все пак е изтъкната фигура във властовите структури, е Дмитрий Медведев. През последните две години бившият президент и министър-председател се очерта като една от най-озадачаващите и обезпокоителни фигури във вътрешния кръг на Путин.

Някогашен либерален технократ, почитател на джаджите и високите технологии и бивш приятел на 44-ия президент на САЩ Барак Обама, Медведев някога изглеждаше като демократ. После внезапно заприлича на върколак, превърна се в кръвожаден примитив, заплашващ Украйна и Запада с езика на гангстер. Какво стана с Медведев? Въпреки че някои медийни публикации предполагат хронично пиянство, това не е така, според няколко информирани източника. Вместо това промяната е въпрос на хладна политическа пресметливост. Днешна Русия изисква такава трансформация.

По време на мандата си като президент, Медведев беше обект на всеобщ присмех – прякорът му в интернет беше „жалък“. В мрежата циркулираха видеозаписи, на които той танцува смехотворно, и снимки, показващи го как спи на публични събития, включително откриването и закриването на Олимпийските игри.

До януари 2020 г. Медведев все още се надяваше, че ще бъде наследник на Путин. От 2012 г. до началото на 2020 г. той се държеше като премиер, отговарящ на очакванията на Путин – както сега се държи Мишустин. Медведев държеше главата си наведена и нищичко не казваше, макар че за разлика от Мишустин не направи почти нищо.

През януари 2020 г. Путин неочаквано уволни Медведев от премиерския пост, измисляйки за него несъществуващата дотогава длъжност на заместник-председател на Съвета за сигурност. По онова време никой не го знаеше, но през следващия месец щеше да дойде пандемията от COVID-19 и уволнението на Медведев като министър-председател всъщност го спаси от борбата с тази криза. Все пак надеждите му да наследи Путин изглеждаха мъртви.

Но нахлуването в Украйна две години по-късно събуди Медведев от неговия зимен сън. „Дмитрий Жалкия“ внезапно се преобрази в „Дмитрий Грозни“. Някога интелигентният и премерен Telegram канал на Медведев изведнъж се превърна в образец на чудовищна грубост. Говорейки за президента на САЩ Джо Байдън, Медведев пише, че той е „дядка с явни признаци на прогресираща деменция“ и че семейството му е корумпирано. Той пише също, че европейските лидери имат диария поради страх от Русия. А ето какво написа на 3 януари: „Никога не сме обичали французите. Някакви жабари, били са се с нас. И като цяло, п***ли. И сега се убедихме в това. Писах на френското външно министерство. Те нарекоха удара по Белгород с касетъчни боеприпаси „право на самоотбрана“. Кучи синове. Задници.“

Всъщност, според източници, близки до Медведев, повечето от тези публикации не са написани от него (вероятно с изключение на последната). С избухването на войната той е наел огромен екип от нови консултанти и автори на речи, за да изгради своята милитаристична и империалистическа правоверност. 

Създаването на нов образ на Медведев – не като либерал, а като мракобесник – е свързано с надеждите му да си върне президентския пост. Медведев помни, че през 2011 г., преди да напусне президентското кресло, Путин го е уверил, че отново ще бъде президент. Така че, той вярва, че има шанс. През 2022 г. източници съобщиха, че Путин отново е намекнал на Медведев, че планът е в ход – че той просто трябва да бъде силен политик, който отговаря на историческия момент. Това е станало малко след като през април 2022 г. почина Владимир Жириновски – най-войнственият популист в руската политика. Медведев е разбрал, че трябва да наметне мантията на Жириновски, ако иска да бъде популярен.

През последните години Медведев направи точно това, което мислеше, че може да направи, за да си върне президентския пост. Като министър-председател седеше тихо и незабележимо, не пречеше на никого, за да не си създава нови врагове и да не ядосва Путин. После времето на бездействие изтече. Сега Медведев смята, че трябва да бъде агресивен и войнствен. Това е хладнокръвната калкулация на Медведев за следвоенното бъдеще. Медведев не е сам в надпреварата; грубиянството и имперският маниер вече са стандартно поведение в руската политика (руските дипломати, например, не пропускат възможност да наругаят някого). Но Медведев явно се старае повече от всеки друг.

Иронично е, че говорителят на днешния руски фашизъм е човек, който някога е бил смятан за надеждата на демокрацията. Няма съмнение, че Медведев е без политическо бъдеще. Той вече няма собствен отбор, а дори и тези, които му бяха близки, са го загърбили. Той не успя да спечели доверието на интелигенцията, дори когато беше президент, не може да спечели и доверието на империалистите, които го смятат за слабак. И най-важното – той не може да бъде наследник на Путин, защото не би съществувал политически без Путин. Куклата не функционира без кукловод.

Снишените либерали

Най-големият клан в руското правителство са, колкото и да е странно, така наречените системни либерали. Така са наричани онези, които са служили при бившия президент Борис Елцин през 90-те години на миналия век или са отстоявали прозападен курс на Русия, но същевременно са оказвали широка подкрепа на Путин. Тази фракция все още заема много важно място в руския политически елит, макар че изглежда обратното. Лагерът на „системните либерали“ се радваше на пика на своето влияние при президентския мандат на Медведев между 2008 и 2012 г., но влиянието им отслабна значително през следващото десетилетие.

Всъщност либералите никога не са били един клан, а по-скоро няколко разнородни групи, които само частично може да се смятат за съмишленици. В миналото най-видните либерали в Русия бяха Анатолий Чубайс (бивш вицепремиер и министър на финансите при Елцин) и Анатолий Кудрин (бивш вицепремиер и министър на финансите при Путин). След пълномащабното нахлуване в Украйна Чубайс напусна страната, а Кудрин напусна държавната служба, подавайки оставка като ръководител на Сметната палата, за да оглави най-мощната руска технологична компания Yandex.

Въпреки това, значителен брой руски чиновници, отговарящи за икономиката, все още може да се смятат за либерали, най-вече сегашният финансов министър Антон Силуанов и управителката на централната банка Елвира Набиулина. За системните либерали е типично никога да не изразяват мнението си, ако то противоречи на това на Путин, и никога да не спорят с президента. Вярно е, че Набиулина щеше да подаде оставка след атаката срещу Украйна, но Путин не я прие. И после, широко разпространено е убеждението, че тя е спасила руската финансова система от катастрофа след западните санкции.

След началото на войната ФСБ (с мълчаливото съгласие на бившия либерал Кириенко) започна демонстративни репресии срещу либералите. Показателен е арестът и евентуалното освобождаване на Владимир Мау, ректор на Руската академия за национално стопанство и публична администрация - същия университет, в който беше създадена „школата за губернатори на Кириенко“. Преди десет години на Мау, заедно с ректора на Московското висше училище по икономика Ярослав Кузминов (съпруг на Набиулина), беше възложено от Путин написването на Стратегия 2020 – амбициозен план за развитие на руската икономика. Тогава, преди анексирането на Крим, имаше силно убеждение, че бъдещето на Русия е в либералната пазарна икономика, иновациите и преодоляването на зависимостта от суровини. Системните либерали рационализираха авторитарната политическа система на Русия, като твърдяха, че трябва да бъдат търпеливи и първо да осъществят икономически реформи. Мау беше един от основните поддръжници на този подход.

В какво вярват системните либерали? Ключов принцип изглежда е толерантността към Путин, въпреки неговата авторитарна политика – в името на запазването на тяхната власт и влияние. Дори когато икономиката все повече става държавоцентрична, а политическата система по-автократична, „системните либерали“ като цяло остават стоици.

Понякога изглеждаше, че истинската причина за мълчанието и търпението на „системните либерали” е нежеланието им да се откъснат от яслата – опитът им да запазят близостта си до властта. Може би са  убедили самите себе си, че се жертват за бъдещето на Русия, дори това да означава да работят рамо до рамо с ФСБ.

Резултатът от това стоическо търпение обаче е ескалация на репресиите срещу системните либерали и постоянен спад на тяхното влияние. През 2016 г. бившият министър на икономиката Алексей Улюкаев беше арестуван унизително и вкаран в затвора до април 2022 г. Последва кампанията срещу Висшето училище по икономика (HSE) – най-популярния и качествен университет в Русия. На неговия ректор Кузминов беше позволено тихомълком да подаде оставка. Това е важно, защото HSE не само влияе на младите умове, но и представлява колосално имущество – стотици сгради в Москва и в цялата страна. След напускането на Кузминов промените започнаха светкавично: през последните няколко години всички преподаватели, които демонстрираха либералните си убеждения, бяха уволнени от неговия университет.

Друго бойно поле,

на което се воюва срещу либералите, е руската култура. През последните две години ръководителите на повечето от важните театри и всички най-важни музеи бяха уволнени –  нещо, което изглеждаше като опит да се попречи на културния елит да протестира срещу войната или да бъде притиснат да я подкрепи.

На фона на общото поражение на либералния лагер обаче все още има фигури, които изглеждат независими и относително либерални. Една от тези фигури е Роман Абрамович, който вече над двадесет и пет години е сред най-влиятелните бизнесмени Въпреки богатството си Абрамович отдавна избягва публичността, предпочитайки да остане в сянката на другите – било то покойния олигарх Борис Березовски, зетя на Елцин Валентин Юмашев или бившия шеф на президентската администрация Александър Волошин. Едва с избухването на войната през 2022 г. Абрамович започна да действа открито и от свое име, превръщайки се в най-активния поддръжник на идеята за преговори между Русия и Украйна. Той беше един от най-важните посредници в началото на войната. Отскоро има роля и в преговорите за размяна на затворници и връщане на деца, изведени от Украйна. По същество Абрамович започна новата си политическа кариера от отчаяние. Но в момента той вероятно е единственият руски либерал, който може да се обади на Путин и когото Путин ще изслуша.

Има още един човек, който не е съвсем либерал, но който сега изглежда като публичен лидер на този лагер – и това, парадоксално, е кметът на Москва Сергей Собянин. Формално, разбира се, той не принадлежи към реформаторите на Елцин, но през 90-те години на миналия век беше губернатор на богатата на петрол област Тюмен и на няколко пъти спечели демократични избори, което го отличава от всички други сегашни политици.

Собянин винаги е бил разглеждан едновременно като съюзник на либералите и технократ. През 2020 г., в началото на пандемията, федералните власти се оттеглиха и кметът на руската столица пое инициативата, а другите региони послушно въведоха същите мерки като Москва. Така в продължение на няколко месеца кметът на Москва ръководеше руското противодействие срещу COVID-19, докато Путин и Ковалчук се криеха във Валдай.

Когато всичко свърши, стана ясно, че Кремъл няма да прости на Собянин неговата независимост и ефективност: в авторитарните държави това не е постижение, а престъпление. Тогава беше решено Собянин да изкара последния си мандат и да напусне. Но войната го спаси. В създалата се ситуация последното нещо, което Кремъл искаше, беше да ядоса московчани и Собянин беше преизбран през 2023 г. Той безспорно е символ на стабилност. Въпреки войната Москва става по-богата и по-удобна и това се свързва изключително със Собянин. В този смисъл Собянин е символ на мирния живот – човек от миналото, който се държи така, сякаш няма война. Това автоматично го превръща в лидер на либералите, изпитващи носталгия по предвоенните времена.

Нова система

В продължение на много години в Русия имаше такова нещо като „проблемът 2024“. Смяташе се, че през 2024 г. вече няма да е възможно Путин да бъде преизбран, така че ще трябва да вземе решение кой да го наследи. Въпреки това през 2020 г., в разгара на пандемията, Путин проведе референдум за промяна на конституцията и „нулира“ досегашните си президентски мандати с цел да преодолее ограничението за броя на мандатите. Това означава, че може законно да остане президент до 2036 г., когато ще бъде на осемдесет и три години.

Истинският проблем на 2024 г. обаче не е изчезнал. След нахлуването в Украйна старата политическа система, която се основаваше на шуро-баджанащина и корупция, стана отживелица. Длъжностни лица говорят за свещена война и поддържане на страната на бойна нога, така че, изглежда руската държава вече не може да се опира на циничния корумпиран хедонизъм. Изглежда, че единствените истински идеалисти са онези руснаци, които отдадоха почит на Навални. Те имат ценности, в които вярват.

Вярно, най-влиятелните фигури на този режим –   Владимир Путин и Юрий Ковалчук, все още са привърженици на старата система, основана на цинизъм и хедонизъм, като същевременно изглежда, че желаят създаването на православна християнска версия на теокрация в ирански стил. Но това няма да стане лесно, защото почти никой не вярва в тези ценности: нито младите технократи на Кириенко, нито офицерите от ФСБ, нито снишените либерали. Освен това руските бюрократи не вярват абсолютно в нищо. Последните десетилетия убедиха всички тях, че трябва да спрат да вярват в каквото и да било. Така е по-безопасно.