Антон Тодоров, специално за Faktor.bg

Преди няколко дни беше публикуван аналитичен доклад с автори бившият заместник главнокомандващ на силите на НАТО в Европа ген. Ричард Шъреф и Мачей Олекс Счетовский, анализатор по въпроси на отбраната и сигурността. Въпреки недвусмислеността на заглавието му „Въоръжаване за възпиране. По какъв начин Полша и НАТО трябва да се противопоставят на една надигаща се Русия” (виж в прикачените файлова целия доклад, б.р.), този доклад беше подминат от повечето български медии и незаслужено отсъстваше в коментарните вакханалии, с които иначе напоително ни заливат сутрин, обед и вечер. Моето обяснение за тази странна ситуация се съдържа в темата и качеството на този доклад – темите за „ядреното възпиране“ и военно-стратегическото планиране не са сред любимите и познатите на тукашните пенкилери от коментарните телевизионни блокове. Високото качество и задълбоченост на текста – също. На българчетата им дай нещо просто, елементарно и по възможност дихотомично, т.е. да могат да правят лесен избор. Както се изразяваше някога моят преподавател по реторика в университета проф. Йордан Ведър – пусни на българина втора топка и той моментално забравя къде е вратата. Нека се опитаме да нарушим тази недобра традиция да се врем в несъщественото и да пропускаме важното, което се случва около нас, за да не се чувстваме както винаги далеч назад и много встрани от осмислянето на важните процеси в Европа и света. Какво ни казва този изключително важен доклад с основните изводи в него? В него съществуват ли заключения, които да дават основания за полезни паралели между военно-стратегическата картина по време на Студената война и днес? Можем ли да направим изводи по отношение на българската стратегическа политика за отбрана и сигурност и какви трябва да са практическите измерения на тази политика с оглед на тези изводи? Основното заключение, което двамата автори правят е, че за Запада съществува реална военна заплаха от Русия. Източниците за тази заплаха са няколко:

- режимът на Владимир Путин запазва своята неприкрита враждебност към Запада и неговите основни институции, каквито са НАТО и Европейският съюз. Тази враждебност е намерила своят практически израз при подготовката и приемането на основните документи, които оформят рамката на руската стратегическа външна, военна и военно-стратегическа политика. Корените на тези константни характеристики са заложени дълбоко в руската история и политическа традиция, което прави от тях постоянен източник на идеологическа непримиримост, формално различна от тази през съветската ера. Но днешната евразийска идеология е не по-малко успешна в опитите да ни убеди, че Русия продължава да е зависима от синдрома на обсадената крепост – натрапчива идея, че е принудена да съществува във враждебно обкръжение и целите за справянето с това обкръжение изискват от руснаците жертви.

- тази многопрофилна враждебност и непоносимост към свободния свят дава ключово отражение върху най – важните политически, икономически, военни и информационни политики на Русия. Основна черта на проведената преди години административната реформа например беше милитаризацията на чиновничеството, както и съкращаването или направо премахването на значителна част от политическите придобивки на руските граждани от 90-те години на миналия век. Характерът на административната политика на Владимир Путин се изразяваше в масовото инфилтриране на „силовики“ (представители на службите и армията) на различни нива.

- съществува пълно разминаване между ценностите на западния свят (демокрация, политически плурализъм, прозрачност, човешки права, свободи и върховенство на закона) и ценностите на олигархичния, авторитарен и милитаризиран режим на Владимир Путин и кастата на „силоваците“ от репресивните служби и армията. Публичната власт в Русия се гради на диаметрално различна политическа и институционална традиция от западната и това няма да се промени в относително дълъг период от време.

- в стратегически план новата руска военна доктрина формулира перспективи, които са

по-агресивни от тези по времето на Горбачов

Няма никакво съмнение, че руснаците продължават да възприемат НАТО като първостепенен враг, каквото и да говорят различни висши руски бюрократи. Няма никакви доказателства, които да доказват, че руснаците наистина са променили отношението си към алианса. По – скоро обратното. Прочетете основните руски документи в сферата на отбраната и сигурността, вкл. Стратегията за национална сигурност на Руската федерация, приета в края на миналата година. Обективният прочит на тези документи дава категорично основание да се заключи, че „заплахите“ идентифицирани в тях малко се различават от онези, определени от маршал Гречко през 70 – те години на миналия век. Военната политика и стратегически цели на днешна Русия малко се различават от онези по съветско време. Там се потвърждава възможността за първи ядрен удар-нещо, което Съветите имаха като планове, но не му даваха публичност от пропагандни съображения. Менежирането на широкоспектърни (с прилагане на тактически, оперативно-тактически или стратегически ядрени средства)ядрените операции срещу свободния свят остава основна доктрина за руските военни по отношение природата и характера на един бъдещ конфликт. Тук Москва продължава да притежава значително превъзходство над САЩ и НАТО. От разсекретени военни архиви на Варшавския договор днес вече със сигурност знаем, че третата световна война е трябвало да започне със съветски ядрен удар срещу Дания, която държи ключа към Атлантика за руския балтийски флот. Във военните планове на Генералния щаб на руската армия САЩ и НАТО продължават да се разглеждат като главен противник срещу когото е предвидено прилагането на първи ядрен удар. Подобни съветски ортодоксии във военното планиране може и да изглеждат като лудост, но те без съмнение са в основата на поредица решения свързани с рязко увеличаване на военните разходи и стряскаща по мащабите си модернизация на въоръжените сили, особено на ядрените. Като част от най-важните инструменти за разширяването на това превъзходство се използва целия процес за контрол на въоръженията, където съветската традиция за стратегическа маскировка и измама на другата преговаряща страна е доведена до съвършенство. И всичко това както и по съветско време се гради върху погрешната презумпция, че другите държави са агресивно настроени към Русия. Във новата военна доктрина на Руската федерация, приета през 2014 г. има например абзац, в който директно и без никакви заобикалки е казано, че НАТО е главният военен противник на Русия. В друг пункт от военната доктрина се заявява, че Москва няма да допусне установяването на „враждебен режим“ в нито една от граничните с нея държави. Кой ще определя кой режим е враждебен и кой - не, е разбира се, реторичен въпрос. С подобни пунктове в руската военна доктрина никой съсед на Русия не може да се чувства спокоен и сигурен;

- стратегическа цел на Русия е да възстанови статута си на велика сила, който да й позволява да доминира там, където вижда сфера на своите привилегировани интереси. Военната сила и мощ се възприемат от руския управляващ елит и военните като основно средство за постигането на тази амбиция, съчетано с лавинообразно нарастване на дейността на руското военно и външнополитическо разузнаване зад граница. Всичко това има за цел освен всичко друго и да отклони вниманието от продължаващата икономическа катастрофа в Русия и репресивността на режима чрез повишаване на популярността му сред ценителите на това, което руснаците разбират под статут на велика сила. Да си спомним, че руският президент Путин описа през 2005 г. разпада на Съветския съюз като „най-голямата геополитическа катастрофа на миналия век“. Вероятно, за да поправи тази „несправедливост“, господарят в Кремъл възстановява мрежата от ключови руски военни бази зад граница, вкл. базата за електронно разузнаване на ГРУ в Лурдес, Куба, бази на военно-морския флот в Централна и Латинска Америка, в Азия и Източното Средиземноморие. Пример-покрай военната намеса в Сирия, руснаците увеличиха своите бази двойно- освен Тартус, те вече имат и военно-въздушна база в Латакия, район, който от няколко години е обект на нестихващ интерес на руското военно разузнаване, предвид близостта до Турция и други стратегически съюзници на НАТО и Запада;

- трансатлантическите институции и цялостната архитектура на европейската сигурност са единствените, които разполагат с потенциал и възможности да застанат на пътя на изпълнението на тази основната стратегическа цел на Русия. От това може да се направи категоричният извод, че Москва е взела решение да подкопае и ерозира тези структури и сигурност. Опитът от времената на студената война описва част от методите, инструментите и ноу-хауто как се прави това. Тогава Съветите неуморно се опитваха да разчленят центровете на властта в западния свят и да ерозират фундамента на неговата сигурност. За целта се ползваше неизтощима изобретателност и широк спектър от инструменти, вариращи от подкрепа за терористични групи и режими, които директно атакуваха самите устои на западните общества (по темата четете книгата „През очите на врага“ на бившия полковник от ГРУ, потърсил убежище на Запад, Станислав Лунев, готов съм да предоставя копие от нея на всеки, който пожелае истината да го води), през колаборация с организираната престъпност в западните държави, вкл. каналите за доставка и разпространение на дрога (по темата четете Джоузеф Дъглас и книгата му „Червеният кокаин. Дрогирането на САЩ и Запада като дългосрочна операция на руските и китайските разузнавателни служби“) до директно подкупване и вербовка на ключови западни политици и парламентаристи, които да приемат решения, улесняващи постигането на целите на Москва. Разрушаването на трансатлантическата връзка има дълга история – нека припомня, че през 1971 г. американският сенатор Майк Мансфийлд предложи 50 % съкращаване на американските сили в Западна Европа и само един глас в американския Сенат блокира приемането на това решение. Днес Москва прилага мащабна програма за разколебаване, а защо не и разрушаване в перспектива на тази връзка. А създаването на световен терористичен интернационал е никога непрекъсвана през десетилетията политика както на Съветите, така и на Русия на Елцин и Путин. Появяват се все повече доказателства, че Владимир Путин и неговото обкръжение са в много тясна симбиоза с руската мафия, която изпълнява ролята на посредник между най-висшия слой руски управляващи и главатарите на световните терористични шайки. Разраства се практиката организираната престъпност да бъде използвана за целите на руската външна политика чрез тоталното й контролиране от руските секретните служби. Вместо износ на революция наследниците на Ленин днес практикуват износа на трансгранична организирана престъпност, опитвайки се да дестабилизират държавите от свободния свят.

Когато се стигне до вземане на решения за използване на военна сила от Русия, кръгът за вземане на това решение е свит до президента Путин и не повече от двама-трима най-доверени членове на неговия режим. Тези които познаваме добре историята на студената война и процесите на вземане на решения за една или друга съветска военна инвазия в онези години ще си спомним, че тогава ситуацията беше абсолютно същата. Пример-спомняте ли си колко и кои бяха висшите съветски геронтократи, взели решението за инвазията на Съветите в Афганистан? Четирима-Брежнев, Громико, Устинов и Андропов. Също както по съветско време, президентът 

Путин не е ограничен от конституционен баланс и контрол, 

нито от правови рамки. Веднъж взето, решението се прилага от гигантски апарат от военни и висши представители на службите за сигурност, който изпълнява волята му без никакви ограничения или контрол. Трябва да имаме предвид, че Русия има категорично различаващи се официална и неофициална, конспиративна външна и военна политика. Трябва да се има предвид, че разликата между двете е огромна. Официалната е тази, която артикулират руските висши бюрократи, но неимоверно по-важно е да се следи и анализира скритата й част. Както се казва, истинското е невидимо. Имаше опасност Западът да загуби играта на руска рулетка, която неразумни негови лидери поведоха след 2001 г., докато руската политика парализираше способността на НАТО да приема и провежда силни и осигуряващи сигурността на неговите членове решения. Русия преди време получи възможност да участва в процеса на вземане на решения в пакта, което беше на път да доведе до промяна на самия характер на Североатлантическия съюз. Ако това не беше стопирано навреме, за което допринесе и влошаването на отношенията на НАТО с Москва, то тази възможност на руснаците да влияят можеше да превърне пакта от отбранителен съюз в предимно политическа организация, паневропейска организация подобна на ОССЕ - без възможности, без ресурси, без воля за активна, действена и ефективна политика по обезпечаване на сигурността на свободния свят. Изменения в тази посока непременно биха довели до задълбочаване на съмненията в полезността и необходимостта от военните усилия на страните-членки на пакта. Оттук под съмнение щяха да бъдат поставени самите основи на способността на НАТО да поддържа колективната политика на трансатлантическа сигурност между САЩ и европейските им съюзници. Като краен резултат щеше да се стигне до силен спад на влиянието и тежестта на Североатлантическия съюз като важен фактор при вземането на решения от западните страни при по-големи кризи или военни конфликти. Оттук до започването на нова фаза по военното завладяване на останалата част от Европа (след руската окупация на част от Украйна, инвазията в Грузия 2008 г. и военната операция в Сирия) има само една крачка. Днес е особено важно да осмислим значението на една от най-известните фрази на първия генерален секретар на НАТО лорд Хастингс Исмей, описваща смисъла на пакта: 

„НАТО трябва да държи Германия мирна, САЩ вътре, а Русия-вън“

Причините за подобно твърдение не са много по-различни от тези, формирали политиката на съюза през годините след създаването му. Географията не се е променила много от положението, когато НАТО беше създадена. Промените в географията са несравнимо по-бавни от промените на другите фактори влияещи върху външната и военната политика на държавите. В този смисъл не трябва да се забравя, че един от основните уроци на географията в годините на студената война беше отсъствието на стратегическа дълбочина за маневриране в Западна Европа в случай на европейска война. С приемането на бившите държави от Варшавския договор този проблем в определена степен получи своето решение. Нуждата от разширяването на географското пространство за маневриране бе сред основните причини за приемането им, въпреки тяхната неподготвеност във военно отношение. Неподготвеност, която поне в България изобщо не е преодоляна. Вижте картата-колкото повече се приближавате до руските граници в Европа, толкова повече са разширява фронтът на възможните операции. Същинска фуния и всеки, който е получил боен опит от провеждането на широкомащабни фронтови операции на територията на Русия (или Съветите) е разбрал, че самата природа прави невъзможно завладяването на тази държава с конвенционални военни средства. Няма армия, която да не се разлее в това териториално пространство подобно на вода, която навлиза в широка делта. И обратно – самата природа прави евентуална руска инвазия в Европа със силно пробивен клиновиден характер, разрязващ структурата на западната отбрана подобно на горещ нож масло. Съсредоточете се и върху едно друго важно географско измерение, което обяснява ценността от членството на България и Румъния в НАТО. И то е, че присъствието на тези две държави създаде сигурни, трайни и по-малко уязвими връзки между съюзниците от Централна Европа и тези от южния фланг на НАТО-Гърция и Турция. Затова двете държави (България и Румъния) са обекти на такава мощна и разнообразна в методите и подходите хибридна атака. Ако се обобщи опитът на съюза през времето на студената война, може да се каже, че недопускането на проблем като този, който създаваше тогава отсъствието на Австрия от пакта, отново е от жизнено значение за нормалното функциониране на НАТО както в мир, така и във случай на война. Проблемът се състоеше в това, че територията на нечленуващата в пакта Австрия представляваше бариера пред нормалните комуникации между първи и втори централноевропейски фронтове и Италия. А в нападателните планове на Варшавския договор не съществуваше и намек за готовност да се спазва австрийския неутралитет. От гледната точка на сегашните реалности подобен проблем може да се получи, ако дори само една от следните държави-България, Румъния или Словакия, изпадне от НАТО.