Виталий Портников, сп. Збруч

Ако попитате читател, който не се интересува много от класическа литература, но познава древните митове от детството си, как завършва Омировата Илиада, в повечето случаи той ще Ви отговори, че прочутата поема завършва с разрушаването на Троя. Ще спомене хитростта на Одисей, ще спомене „Страхувай се от данайците, които носят дарове", троянския кон и така до последната битка за града, която завършва с неговото опустошаване.

При Омир обаче няма да срещнете нищо от това. Читателят на Илиада няма да разбере от съдържанието ѝ какво се е случило с Троя - но лесно ще може да се досети. Самата Илиада завършва със смъртта и погребението на Хектор, сина на троянския цар Приам и главен защитник на града.

Защо смъртта на Хектор означава за автора на Илиада, че градът е изчезнал? В крайна сметка Троя все още се е държала, враговете успели да влязат в стените ѝ само чрез хитрост, а не чрез своята сила. Теоретично дори след смъртта на принца Троя е можела да остане невредима. Но това не се е случило!

Хектор у Омир символизира преди всичко 

любовта към родината,

 готовността тя да я защитава и да даде живота си за нея. И тази любов е над волята на боговете, които смятат себе си за главни участници в Троянската война.

Ако прочетем внимателно Илиада, няма да видим почти никакъв намек за собствена воля сред нейните герои. Парис, чиято постъпка става главната причина за Троянската война, отвлича красивата Елена не защото я желае, а защото Афродита му я е обещала. Ахил, който става главният герой на войната от страна на ахейците, изобщо не е искал да се бие, но е трябвало да се подчини на волята на боговете. Всяка битка се обсъжда на Олимп, Зевс се съветва с другите богове относно военната помощ за Троя или нейното унищожаване - както днес правят това световните лидери в своите кабинети.

На троянците никой не обръща внимание, на тях им се полага да ходят в храмовете и да принасят жертви на алчните обитатели на върховната планина. Добре, че в онези времена боговете не са знаели още нищо за полезните изкопаеми и, че не е имало атомни електроцентрали - можело е да се откупиш само с домашен добитък. Но дори и тогава не е имало сигурност, че боговете ще приемат жертвата и няма да започнат да поставят нови условия. В Троянската война ролята на хората е минимална, 

войната е за боговете, 

за техните заплетени взаимоотношения и хилядолетни интриги.

Единственият човек, който не желае да се примири с това, е Хектор. Синът на Приам вярва в своята мисия, стреми се да защити родния си град, готов е да се жертва за него, дори против волята на боговете. Боговете могат да го заблудят, но не могат да го сломят, защото Хектор има ценностна система, която им е неподвластна.

Да се обясни ценностната система на неговите врагове е практически невъзможно. Някой воюва, защото Парис бил нарушил закона за гостоприемството, като е отвлякъл жената на другиго. Някои просто искат да се прославят на бойното поле. Някои се опитват да оцелеят при дадените обстоятелства. Но всички осъзнават, че съдбата им зависи от капризите на Зевс, а не от собствените им намерения. Всички - в Троя и извън нейните стени. Всички, с изключение на Хектор.

Ето защо неговата смърт е финалът. Остават само тези, които искат да разрушат омразния град и да се завърнат у дома, и тези, които просто искат да оцелеят. Оттук нататък всичко зависи само от волята на боговете, които отдавна са обрекли Троя на унищожение. Затова за Омир няма значение какво точно ще бъде това унищожение. Той разбира: след смъртта на Хектор унищожението е неизбежно.

Това е основният урок на Илиада, който всички ние сме длъжни да усвоим. В края на краищата от древността насам човечеството не е измислило никакви нови сюжети. Всички истории се повтарят в един или друг вариант. И сега се намираме в съвсем същия сюжет, само че снабдени с нови технологии, нови оръжия и нова икономика.

Но същността остава същата: една държава може да оцелее само ако я защитават хора, които са заинтересовани от нейното съществуване. Хора, които вярват в родината си, а не във волята на силния. Хора, които не се кланят пред онези, които се смятат за богове, и са способни да разбият плановете им, дори когато си имат работа с много по-силни държави. 

Разбира се, огромното мнозинство от хората винаги се стреми да оцелее и 

украинците не могат да бъдат обвинявани за своя инстинкт за самосъхранение

Разбира се, не е изненадващо, че огромното мнозинство от руснаците иска страната им да победи и да унищожи омразната „Троя“, само защото тази Троя не се е подчинила на нашествениците още от първия ден. И разбира се, ако новият президент на Съединените щати е решил, че е гръмовержец, не бива да се учудваме на увереността му, че именно той ще решава кой да побеждава и кой да се подчинява.

Но животът на Хектор ни учи, че всичко това са пълни глупости. 

Ако има любов към Отечеството, боговете са безсилни в своите интриги и намерения

 За да възтържествува предопределението или висшата власт е необходимо това чувство да бъде унищожено, хората да станат безразлични към собствената си страна, да бъдат убедени, че единственият начин да оцелеят е да преклонят глава. А след това преклонилите глава ще бъдат унищожени.

Този сюжет се е повтарял хиляди пъти в историята. Но тези, които са се подчинявали, не са могли да оставят вест за своето поражение – просто е нямало кой да разкаже истината за тях. Защото историята се пише от този, който унищожава, а не от този, когото са унищожили.

Затова не си струва да се страхуваме. Тръмп и Путин ще останат безсилни в своите политически и търгашески сметки докато сред нас има такива, които вярват в Украйна. Те позорно ще загубят, каквито и да са били намеренията им.

Хората, които нямат чувства и идеали, дори и да ръководят големи държави, винаги губят от тези, които ги имат. В малката Троя Хектор е бил единственият, който се е противопоставил на боговете - и затова е бил толкова страшен за Олимп.

Но за Омир Хектор е истинският символ на непокорството. И затова той се помни до днес.

Превод от украински: Милен Радев