Димитър Иванов

Годишнината от края на Втората световна война стана поредният повод за атака на опозицията към властта. 
Първо, Българската социалистическа партия поиска оставката на външния министър Екатерина Захариева, защото подписа декларация с 10 свои колеги по повод годишнината. 
А тази седмица депутатът от левицата проф. Иво Христов зададе въпроси на Захариева какъв е българският интерес да се присъединим към тази декларация. 
За да се направи обективен анализ състоятелни си на напъните на другарите от БСП, е хубаво да се прочете самата декларация. 
Веднага след това всеки демократично мислещ човек би разбрал, че призивът на БСП за оставка на Захариева е изключително 

неуместен и неадекватен

 Разбираем е единствено поривът на ръководството на партията, която се смята за пряк и непосредствен наследник на БКП – политическият инструмент, чрез който с кървави репресии и беззакония в страна ни е наложен тоталитарният комунистически режим, в някаква степен да оправдае репресивната антихуманна същност на този режим. 
Неразбираемо е обаче извращаването на значението и подмяната на смисъла на един международен политически документ, с който се отбелязва годишнината от края на най-кръвопролитния конфликт в историята на човечеството и се осъжда потъпкването на демократичните ценности, националния суверенитет и правата и свободите на гражданите в Европа и по света, както и всяка антихуманна политика, независимо от това кой и с какви мотиви извършва тези престъпления.

Ако в БСП още веднъж прочетат внимателно декларацията, ще усетят колко нелепи са техните искания. Да изразиш признателност пред тези, които са жертвали живота си в борбата срещу национал-социализма - кървав, мракобесен тоталитарен режим, не означава, че трябва да си затвориш очите за също тъй антихуманното, репресивно и престъпно управление, което е наложено на народите в източната половина на нашия континент след разгрома на нацизма. Не означава да бъдеш сляп и глух за последиците, които това управление доведе за източноевропейските страни и народи, включително – България.

Половин век погазване на права и свободи в Източна Европа

Декларацията не само не отрича, тя изцяло се основава на разбирането, че победата над нацизма е дело не на една страна или един народ, тя е резултат на усилията на милиони хора, на волята и непоколебимостта на антихитлеристката коалиция, към която в края на войната се присъединява и нашата страна. Същевременно съвместното заявление отчита, че народите на Централна и Източна Европа платиха много висока цена за извоюването на победата – с половинвековна загуба на практика на техния суверенитет, с погазване на основни права и свободи на техните граждани, със забавено и изкривено икономическо развитие в продължение на десетилетия.
С присъединяването си към тази декларация България, заедно с още 9 други държави и съюзници заявява волята си да не допуска повече народите и гражданите на нашия континент да се налага да плащат подобна цена. Това беше и смисълът на промените, които по волята на българския народ се осъществиха у нас след падането на тоталитарния режим през 1989 г. 
Във връзка с въпроса на проф. Иво Христов какъв е българският интерес от подписването на декларацията по повод 75 години от края на Втората световна война, историческите факти са достатъчно ясни без коментар.

СССР обявява война на мирна България и готви военното й завземане

Съветският съюз обявява война на България на 5 септември 1944 г., а впоследствие окупира България. България не прекъсва дипломатическите отношения със СССР по никакъв начин през войната и нито един български войник или военна част не се бият на Източния фронт срещу Червената армия. В същото време СССР подготвя агресивна настъпателна операция срещу България, която е много подробно описана в мемоарите на маршал Георги Жуков „Спомени и размисли“. Ясно е, че СССР не само готви военно завземане на една мирна спрямо него държава, но и прокарване на потенциална фронтова линия през нейното сърце, откъдето да се водят мащабни настъпателни операции. В последствие България е окупирана от враждебна на нея страна, подложена е на вътрешен политически терор и на тежка окупационна политика и издържане на окупационните войски за идните няколко години. 
Когато СССР обявява война на България, без оглед на съществуващите дипломатически отношения между двете страни, на власт вече е оглавяваното от земеделеца Константин Муравиев демократично правителство. Още през август, при правителството на Багрянов, България официално и нееднократно дава сигнали за желанието си да прекрати състоянието на война със САЩ и Великобритания и предприема съответните дипломатически сондажи. На 26-ти август Регентството решава да бъде създадено правителство от опозиционните сили в страната, а междувременно България обявява пълния си неутралитет спрямо войната между Германия и СССР. Заповядано е изтеглянето на окупационния корпус от Сърбия (29.VІІІ.1944). Разривът с Германия е временно отложен заради опасността от окупация, или от прогермански военен преврат.   
Правителството на Муравиев е сформирано на 2 септември и незабавно предприема действия за възстановяване на демократичния ред: разпуснато е ХХV ОНС, разтурени са всички прохитлеристки организации, отменено е антиеврейското законодателство, обявена е амнистия на политическите затворници, разформирована е жандармерията, решено е Богдан Филов да бъде освободен от Регентския съвет, обявява се прекратяването на състоянието на война с Великобритания и САЩ, а техните пилоти - военнопленници са освободени, започва изтеглянето не само на окупационния корпус от Сърбия, но и на армията от Вардарска Македония, разоръжени са намиращите се на българска територия германски части (около 8800 войници, самопотопяват се 113 германски морски съда в Черно и в Егейско море), на 5 септември сутринта са прекъснати съюзните отношения с Германия, фашистка Италия, Хърватия и Словакия. 
Правителството взема решение да обяви война на нацистка Германия, както и да напусне Антикоминтерновския пакт, още на първото си заседание. То възнамерява да обяви войната на 4 септември, но по настояване на свързания с ОФ военен министър ген. Ив. Маринов решението е отложено. Растящото напрежение в българо-германските отношения довежда на 6 септември до внезапно блокиране и разоръжаване на изтеглящи се от старата югославска територия български части. В отговор правителството прекъсва още същия ден отношенията с Германия, а на 8 септември в 18 часа, ден преди просъветския отечественофронтовски военен преврат, й обявява война. 
Националният интерес на България да се присъедини към тази декларация е свързан и  с почитта на жертвите във Втората световна война, но и с желанието да осъди всякакви военни апетити към своята територия и последващият тоталитарен мрак, обезличил поне две поколения от народа ни.

СССР няма никакви заслуги към териториалната цялост на България при преговорите в Париж

Проф. Иво Христов твърди, че категоричната позиция на Съветския съюз на Парижката мирна конференция е предотвратила това границата между България и Гърция да минава на 30 километра южно от Пловдив, тоест около Бачково.
Както може да се проследи от документите от Парижката мирна конференция Гърция изразява териториални претенции не само към България, но и спрямо Албания и Югославия, което е посрещнато остро от югославските представители. 
Позицията на Съединените щати по въпроса с гръцките претенции може да се проследи и в изказванията на Джеферсън Кяфери, представители на американското правителство на конференцията, който посочва, че позицията на неговата страна съвпада с идеята границите да бъдат възстановени до тези от 1941 г. 
По гръцките териториални претенции се произнасят две комисии – военната комисия по време на преговорите и комисията по политически и териториални въпроси за България. Военната комисия отхвърля гръцкото предложения за корекция на границите с България като неоснователни, а политическата комисия гласува с 8 гласа срещу 2 (Гърция и Южно-африканския съюз) и 3 гласа „въздържал се“ (Индия, Нова Зеландия и Великобритания), с което претенциите на Гърция са отхвърлени. Страните се обединяват около идеята на чл. 1 от договора (границите от 1941г.), което е прието с 10 гласа „за“, 1 глас „против“ (Гърция) и 2 гласа „въздържал се“ (Индия и Южно-африканския съюз). Предложението на Съвета на министрите гласи, че българските граници трябва да бъдат върнати такива, каквито са били на 1 януари 1941 г., какъвто е чл. 1 от Парижкия мирен договор. 
На фона на тази позиция на страните на мирната конференция, която остава гръцките искания изолирани и без да бъдат уважени, твърдението, че СССР еднолично е спасил българската територия от орязване е дълбоко невярно. Предложението за границите към 1 януари 1941 г. е подкрепено от всички държави без Гърция като тук влизат САЩ, Великобритания, Югославия, Чехия, СССР.

 Фалшивите внушения за Пиринска Македония

Относно твърдението, че ако не е бил СССР, Пиринска Македония е щяла да бъде в пределите на Югославия, всеки интересуващ се от история човек би умрял от смях.
Между България и Югославия спор за граници не съществува по думите на Васил Коларов, който е част от българската делегация на Парижката мирна конференция. Това обаче не променя факта, че е налице траен процес, продължил предходните и идните години, активно подкрепян от СССР и Сталин, относно превръщането на Пиринския край в интегрална част от Югославия, чрез процес на дебългаризация. 
На 5-6 юни 1946 г. Сталин извиква в Москва Йосип Броз Тито и Георги Димитров и оповестява, че трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България и че тази автономия ще е първата точка към съединяването на Македония в рамките на Югославия. След пленума на ЦК на БРП(к) през август 1946 г. започва подготовката за присъединяването на Пиринския край към Югославия чрез културна автономия, изучаване на „македонски“ език, а основният вестник в областта „Пиринско дело“ започва да се издава на новосформирания език. През декември 1946 г. 2/3 от населението на днешна Благоевградска област по време на преброяване е записано като македонско, а не българско чрез насилствена административна процедура. 
На 1 август 1947 г. край красивото словенско езеро Блед Георги Димитров и Йосип Броз Тито подписват Бледската спогодба, която предвижда сливането на двете „братски“ държави България и Югославия. Димитров се съгласява да предаде Пиринския край на югорепубликата Македония, като в замяна новата югорепублика България ще си върне седем пъти по-малките като територия Западни покрайнини.
Още преди мастилото в Блед да е засъхнало, в Пиринския край пристигат 90 нови емисари на Скопие, които трябва да участват в продължаващата две години насилствена македонизация на българската област, разкрасена вече с портретите на Тито и скопския му наместник Лазар Колишевски.
За културното сближение на македонското население в България и Македонската народна република, организират се в македонския край редица културни предприятия - като „македонски“ театър, „македонска“ книжарница и пр., а така също се въвежда в българските училища в македонския край изучаването на „македонския литературен език“ и „историята на македонския народ“.
Кои са националните предатели? И кои са техните наследници в българския парламент, които с лъжи се опитват да оправдаят престъпните действия на комунистическата клика?

Червената армия почти фалира нашата държава

Относно твърдението на проф. Иво Христов, че СССР е спасил България от голям размер на репарациите, което е предотвратило трета национална катастрофа в стопански план, архивите пазят достатъчно данни за опровергаването на тази лъжа.
Ако има голяма и тежка икономическа цена, която България е платила заради Съветския съюз, това е цената на окупацията на страната от Червената армия. На 28 октомври 1944 г. е сключено Съглашение за примирие между СССР и България, от което произтичат множество финансови и икономически задължения на страната. Те продължават до средата на 1947 г. и имат многообразен характер.
След като се съберат разходите по всичките пет раздела по чл. 15 от Съглашението се получава, че само по това перо разходите на българската държава са на стойност от 35 952 618 192 лв . Тук следва да се добави и сумата от 2 680 686 520 лв. като изчислени транспортни разходи за превоза на съветските войски по българските железници. С това общата сума по издръжката на съветските войски в България достига до 38 935 523 344 лв. Ако тази левова равностойност бъде изчислена спрямо курса на долара, определен от БНБ през 1947 г., се получава, че българското правителство е изразходвало 135 000 000 щатски долара, което е близо два пъти повече от репарациите, които са наложени на България по силата на Парижкия мирен договор в размер на 75 000 000 щатски долара. Това се случва на фона на тежка бюджетна ситуация в страната, когато държавните приходи са едва 39 000 000 000 лева, а разходите са в размер на 65 000 000 000, което поставя бюджета в състояние на огромен дефицит и държавата в лавинообразно задлъжняване. Само за първите седем месеца на 1945 г. държавният дълг нараства от 59 200 000 000 лева до 91 400 000 000 лв. Това се случва на фона на тежко икономическо положения, срив в производството и селското стопанство и рязък спад във външната търговия на страната. 
Репарациите по отношение на България са определени на базата на консенсус, при който се отчитат различни фактори, цели се баланс и да не се наложи несправедливо голямо наказание на страната, отчитайки и нейния принос чрез участие във финалната фаза на войната в Югославия, Унгария и Австрия. Подобно нещо е резултат от работата на всички държави от Парижката мирна конференция и преписването на това на Съветския съюз е тенденциозно и исторически неиздържано твърдение.
Документът, съдържащ условията за примирие, които да се предложат на България на 1 септември 1944 г., се състои от 13 точки и никъде в него не се говори за окупация на български територии или териториални искания. Подготвеният текст за подписване от България            включва прекратяване на военните действия със съюзниците. България е трябвало по това споразумение да прекъсне отношенията си с Германия и нейните съюзници,       както и                 да обезоръжи техни войски на наша територия. Българската армия е трябвало да се изтегли от заетите територии на други държави и да се разреши на   войски на           съюзниците да придвижват свободно своите войски през българската територия. Изисква се освобождаване на военнопленниците на съюзниците, каквито тогава е имало, освобождаване на затворниците, осъдени по политически     причини или като резултат от дискриминационно законодателство, което също е трябвало да се отмени. Очаквало се е от България да сътрудничи в          задържането и                 съденето на лица, обвинени във военни престъпления. Страната ни е трябвало да възстанови имуществото на Обединените нации (в смисъл на       държавите, засегнати от      действията на Тристранния пакт) и да възстанови нанесените щети. Също така България е следвало да осигури снабдяването и   обслужването на съюзническите войски,           намиращи се на нейна територия, нужни за целите на войната. В последната точка на този документ, който               пълномощникът на българското правителство Стойчо Мошанов е                отказал да подпише, се споменава, че България                 трябва да отговори евентуално и на други        искания, свързани с възстановяването на мира и сигурността. Ето кой е другият национален предател! Мошанов, който отказва да подпише това примирие, развързва ръцете на Сталин да обяви война на България на 5 септември и четири дни по-късно да я „освободи“, като я превземе. 
Относно твърдението на проф. Иво Христов, че плановете на съюзниците са предвиждали елиминираното на България като страна, създаваща проблеми за балканските си съседи, то е несериозно изобщо да се коментира, никога не е било обект на обсъждане нито на международните конференции в Ялта, Техеран и Потсдам, нито за него е ставало въпрос на Парижката мирна конференция. Както се вижда дори по време на преговорите на Парижката конференция се поддържа становището на Комитета на министрите за връщане на българските граници към датата 1 януари 1941 г. Няма нито един исторически документ, който да твърди, че съществува подобен план за елиминиране на България.
Проф. Иво Христов и неговите другари и другарки от БСП имат само един избор, ако не са оперирани от чувство за срам, трябва да се скрият дълбоко и никога публично да не повдигат тази тема, защото 

историята помни изцапаните с кръв ръце

на техните предшественици и предателствата към Родината.