Боян Радойков*, epochtimes.fr

В продължение на векове световната история е била определяна от Европа, а след това се е пишела в Европа. През ХХ век, с кървавата Първа световна война, след това с Втората световна война и накрая със Студената война, Европа постоянно стоеше в центъра на историята. Сега, за първи път, Близкият изток измества Европа и историята се пише другаде, без значение дали това се харесва на Европа, която е потънала в икономически трудности и политически слабости.

Западът явно е смаян

от бързината на стратегическите сътресения в Близкия изток. Налице е и известна завист на Запад от начина, по който фигурите на шахматната дъска се разместват или елиминират от променящата се геополитическа реалност, и то единствено поради политическата воля и понякога непропорционалните военни действия на Израел. Не може да бъде другояче. Докато Израел води битка на седем фронта - в Газа, на Западния бряг, в Ливан, Сирия, Ирак, Йемен и Иран - Западна Европа се затруднява да стабилизира единствения фронт, който има с Русия в Украйна.

И със сигурност този процес далеч не е приключен. На 27 септември израелският министър-председател Бенямин Нетаняху обяви от трибуната на ООН, че трябва да има „смяна на режима“ в Иран, като по този начин подготви общественото мнение за продължаване на военните операции, въпреки нарастващия риск от ликвидиране на всички заложници, държани от Хамас.

За пръв път иранският режим се намира в отбранителна позиция, системата му от съюзи е разклатена, а доверието в него като регионална сила е подкопано от израелската офанзива. В този неблагоприятен контекст Иран предприе рискованата стратегическа авантюра на пряка конфронтация с Израел, чийто изход е непредвидим за режима.

Иранските религиозни водачи вече са загубили много със значителното разбиване на „Хизбула“. Ще бъдат ли достатъчно безразсъдни, за да отмъстят още по-агресивно на Израел? Изглежда малко вероятно, защото с помощта на Съединените щати Израел може да се възползва от тази възможност и да унищожи веднъж завинаги ядрената програма на Иран. Историята се разгръща с повишена честота, а европейците си остават обикновени наблюдатели.

Многобройните

увъртания и обратни завои,

особено от страна на Франция, не допринесоха за оформянето на европейското становище. Изхождайки от силно произраелска позиция, с изникналото от нищото предложение за международна коалиция срещу Хамас по модела на тази срещу Ислямска държава, което не беше прието положително дори в най-приближените до Париж арабски столици, президентът Макрон напълно промени позицията си, като постепенно втвърди тона си до степен да постави под въпрос доставките на оръжие за Израел.

Основателно е да се запитаме защо Европа вече не е в състояние да влияе върху големите международни дела. Преди всичко това е проблем с водачеството. Европейският континент вече не излъчва компетентни, вдъхващи увереност и решителни лидери. По същия начин, пълното уеднаквяване на стратегията на Европа с тази на Съединените щати води до загуба на нейната политическа и геостратегическа независимост в ущърб на основните ѝ интереси.

Разразяването на най-тежката фаза на напрежение в израелско-палестинския конфликт от десетилетия насам очевидно отбелязва повратна точка в ерозирането на ролята на Европа в света. Само допреди няколко месеца имиджът на Европа се изразяваше в това, че се обединява в подкрепата си за Украйна срещу Русия. Политическото единство в полза на Украйна бе поддържано въпреки някои трудности. Санкциите срещу Русия, приемането на милиони украински бежанци и постоянното увеличаване на военната и икономическата помощ бяха стълбовете на една обща и съгласувана европейска стратегия.

Събитията след 7 октомври 2023 г.

разобличиха брутално противоречията в Европа

Това доведе до обезпокоителна какофония: прекратяване, а след това възстановяване на помощта от ЕС за палестинците, двусмислени послания относно израелската необходимост да се защитава в рамките на международното хуманитарно право и т.н. Първоначално 27-те държави членки настояваха единодушно за правото на Израел да се самозащити, но съвсем скоро възникнаха разногласия.

Например, през октомври 2023 г., консенсусът, изработен старателно в Брюксел, беше тотално съсипан по време на паралелните дискусии в Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Осем европейски държави членки одобриха резолюцията, призоваваща за „незабавно хуманитарно примирие“ в ивицата Газа (Франция, Ирландия, Белгия, Люксембург, Испания, Словения, Португалия и Малта), четири гласуваха против (Австрия, Чешката република, Унгария и Хърватия), а мнозинството от държавите членки на ЕС (15 държави, включително Германия и Полша) се въздържаха. По този начин Европа се вписа в традиционната си роля в Близкия изток: свири втора цигулка и оставя отговорността за намирането на решение на Съединените щати.

Шест ключови елемента определят контурите на тази криза в контекста на нарастващото напрежение в Близкия изток. Първият е, че в търсенето на решение на кризата Европа не съществува. Второ, ООН е напълно маргинализирана и служи само при броенето на убитите и ранените. Трето, Израел и Съединените щати очакват резултатите от изборите на 5 ноември, за да вземат решение за следващите стъпки, но е малко вероятно Нетаняху да иска да сложи край на военните действия преди, а и дори след тези избори. Четвърто, Китай и Русия се позиционират на заден план и тяхната игра на влияние се разгръща в сянка. На пето място, сериозните икономически последици от войната вече започват да се усещат във всяка страна от региона. Шесто, за първи път Иран е подложен на толкова силен израелски военен натиск както по отношение на съюзните си държави, така и по отношение на собствения си режим.

Ето защо залогът е исторически висок, а предизвикателствата пред разрешаването на кризата в Близкия изток са безпрецедентно големи.

*Боян Радойков е дипломат, бивш международен служител на ООН и доктор по политически науки в Сорбоната. Повече от 20 години живее и работи в Париж.