Григор Атанесян, ВВС

Ескалацията между НАТО и Русия в последните месеци се случва, на първо място, около Украйна. Но претенциите на Москва се разпростират и по-далече - върху цяла Източна Европа.
Руските дипломати настояват САЩ и техните съюзници да изтеглят войските си от страните, приети в НАТО след 1997 година.
Кремъл твърди, че през 1990 година Вашингтон е обещал на Москва, че НАТО няма да се разширява на Изток, но не удържал думата си.
"Измамиха ни. Просто нагло ни излъгаха", заяви по този повод президентът Владимир Путин през декември 2021 година. 
Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг в отговор зави, че такова обещание не е давано.

Но страните от Източна Европа не смятат, че този спор трябва да определи съдбата им.
Тяхното членство в НАТО е резултат не от преговори между Вашингтон и Москва, а от техните собствени стремежи, опасения и интереси.
Някои от тези държави в продължение на десетилетия против волята си са се намирали в така наречения "социалистически лагер" и започват да проявяват интерес за влизане в НАТО още през 1989-1990 година, тоест, още преди изтеглянето на съветските войски от тяхната територия.
През 1989 година щаб-квартирата на НАТО е посетена от тогавашния министър на външните работи на СССР Едуард Шеварднадзе, за да обсъди възможното обединение на Германия. 

Скоро в НАТО отиват и външните министри на Полша, Чехословакия, Унгария, но те се интересуват от двустранните връзки.
В Москва наблюдавали действията на досегашните си съюзници и Николай Португалов, съветник на шефа на външнополитическия отдел на ЦК на КПСС, в отговор предлага

да бъде обсъдено членството на СССР в НАТО,

пише в книгата си "Нито един дюйм" за историята на разширяването на Алианса на изток американският историк Мери Елиз Сарот.
Сарот е заслужил професор в Университета "Джонс Хопкинс". В своите изследвания тя се опира на разсекретени документи на източногерманската тайна полиция ЩАЗИ, на архиви на Министерството на външните работи на  ФРГ, а също така на официалните архиви на двама американски президенти: Джордж Буш-баща и Бил Клинтън, както и на документи на хора от тяхното обкръжение.
"Почти веднага след падането на Берлинската стена през 1989 година стана ясно, че световният ред от Студената война се разпада. Възниква очевидният въпрос: какво следва", разказва Сарот.

По думите и, страните от Източна и Централна Европа видели възможността за действие: "Унгария първа прави крачка към Запад, подавайки заявка за членство в Европейската общност, предшественика на ЕС, на 16 ноември 1989 година. Не, няма грешка: на 16 ноември 1989 година".
"И скоро след това различни политици, включително президентът на САЩ Джордж Буш-баща и британският премиер Маргарет Тачър, започват да правят предположения за възможността страните от Централна и Източна Европа да излязат от "Варшавския договор". Още в началото на 1990 година се появяват и предположения, че те може да станат членове на НАТО", казва Сарот.

В книгата си тя цитира думите на съветника на чехословашкия президент Вацлава Хавел от 1989 година: "Как ще отговори НАТО, ако Чехословакия подаде искане за членство?"
Сарот подробно изследва спора за това дали последвалото разширяване на НАТО е било нарушение на дадено обещание.
През 1990 година и държавният секретар на НАТО Джеймс Бейкър, и канцлерът Хелмут Кол предлагат на съветския лидер Михаил Горбачов отказ от разширяването на НАТО на изток в замяна на обединението на Германия, което Москва можела да блокира.

"Ние разбираме, че не само за Съветския съюз, но и за другите европейски страни е важно да има гаранции за това, че ако САЩ запази своето присъствие в Германия в рамките на НАТО, нито дюйм от съществуващата военна юрисдикция на НАТО няма да се разпространи в източно направление", казал Бейкър в един от разговорите си с Горбачов.
По-късно съветският лидер твърди, че такъв разговор не е имало, но в архивите са запазени стенограмите.
Но предложението на държавния секретар не е било санкционирано от неговия шеф, президентът Джордж Буш-баща. 
Скоро 

въпросът за отстъпките отпада от само себе си: 

упадъкът на съветската икономика и победата на изборите в ГДР на привържениците на обединението правят процеса неизбежен.
Буш убедил канцлера Кол, че не са необходими отстъпки, а в замяна на съгласието за обединението на Германия, той ще предостави на Москва необходимите и кредити.
Авторът също така пише, че през 1989-1991 година Кол и лидерите на страните от соцлагера понякога избягвали резките крачки и изявления, опасявайки се от консерваторите в съветския елит.
Путчът против Горбачев, от който те се страхували, се случва през август 1991 година и става 

катализаторът за разпада на СССР

А през 1994 година е създадена програмата на  НАТО "Партньорство за мир". В нея влизат страните от соцлагера, бившите републики от СССР, включително Русия и две неутрални страни: Австрия и Швеция.

"Мотивите и пътя на държавите от Източна Европа към НАТО са различни", коментира за ВВС преподавателят от Оксфорд Димитър Бечев.
За тях новите заплахи изглеждат по различен начин: ако трите Балтийски държави са искали да се защитят от възможна руска окупация, то на балканите главен източник на нестабилност са кървавите етнически конфликти в бивша Югославия.
Но, по думите на Бечев, в крайна сметка целта е една и съща:
"Те се стремят към сигурност. Членството в НАТО за тях означава, че няма да те нападнат, че твоята териториална цялост няма да бъде поставена под заплаха. И също така означава специални отношения със САЩ, статут на техен съюзник".

"Много от тези страни също така подписват и двустранни договори за сътрудничество в отбраната със САЩ. Връзката със САЩ и член 5 от Устава на НАТО създават допълнителен пласт сигурност в регион, който е видял много конфликти", коментира експертът.
"При това, даже в съседни страни има различни настроения. Ако в Румъния още от 1994 година "Партньорството за мир" се разглежда като път към членство в НАТО, то в България тази тема е противоречива и заради историческите връзки с Русия, и заради желанието едновременно с НАТО да стане член и на ЕС".
И все пак двете държави стават членове на НАТО през 2004 година, заедно с Латвия, Литва и Естония, както и Словакия и бившата югорепублика Словения.
Преди това, през 1999 година в НАТО влизат три от бившите съветски съюзници - Чехия, Унгария и Полша.
Сега Русия изисква от НАТО да изтегли чуждестранните войски от тези страни. Тези войски не бяха изначално там, но след руската окупация на Крим, алиансът се почувства свободен от предишните ангажименти.

"Но даже след началото на войната в Украйна не всички автоматично се съгласиха с разполагането на чуждестранни войски",  отбелязва Димитър Бечев: 
"През 2015-2016 година, когато отношенията на Турция и Русия се развалиха, се обсъждаше създаването на оперативна група на НАТО в Черно море, но България я блокира. България винаги е играла 

ролята на "местната“ Германия

Но неотдавнашното искане на Русия за изтегляне на чуждестранните войски беше прието с еднакво възмущение от елитите на източноевропейските членове на НАТО", смята Бечев. 
По думите му, ескалацията около Украйна е послужила за сплотяването на съюза.
Даже проруските лидери в някои от източноевропейските страни членки на НАТО, такива като Виктор Орбан в Унгария, не поставят под въпрос членството в алианса.
"Някои от тези страни искат едновременно да са в НАТО и да имат добри отношения с Русия. Но нито една от тях няма намерение да напуска НАТО. Турция няма да излезе от НАТО, Унгария няма да излезе от НАТО, Чехия няма да излезе от НАТО. Като членове на алианса тези страни имат достъп до САЩ, имат гаранции за сигурността си и говорят с Русия не сами по себе си, а с подкрепата на всички останали страни зад гърба си", коментира Бечев.

Но ако новите членове на НАТО са получили гаранциите за сигурността си, към които се стремяха, то друга официална функция на алианса - разпространение на демокрация - е по-малко успешна и в настоящия момент негови членове са страни, чиито правителства е сложно да бъдат наречени демократични - Турция, Унгария и, може би, Полша.

"През  90-те наличието на демокрация беше условие за приемането в НАТО. Но след като една страна бъде приета, не съществува механизъм, който да следи спазването на това условие. Евросъюзът има същия проблем, но там поне имат финансови механизми", коментира Бечев.
Той отбелязва, че от самото основаване на НАТО редица страни са имали проблеми с демокрацията: в Португалия десетилетия се запазва авторитарният режим на Салазар, в Гърция управлява хунтата на "черните полковници", Турция преживява няколко военни преврата.
"Аргументът за разпространяването на демокрацията никога не е бил особено убедителен. Целта на НАТО не е в това. Алиансът спомага за това, но пряка връзка няма", казва Бечев.
Превод: Faktor.bg