Няма да има добросъседство между българи и македонци без уважение към водачите на „Великден 1860“

Владимир Перев, Скопие

Празнувахме Великден, празника на Възкресението на Исус, но и празника на нашата вяра в живота и във Възкресението като символ на новия, вечен живот.
В нашите духовни пространства, в детството и младeжките ни години, Великден винаги е бил празник на новите дрехи, общуването със семейството, посещението на близки и далечни роднини и подновената вяра в църквата и нашата духовност. Трябваше да се появи книгата на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български“ (1975), за да се разбере не само силата на „жертвата на Исус за опрощаването на нашите грехове“, но и силата на цял един народ, решен да „жертва "себе си за собственото си оцеляване.
На Великден нашите мисли трябва да бъдат в Цариград, в малката Дървена църква, където на 3 април 1860 г. 

един горд народ отхвърли фанариотското духовно робство,

 поиска собствена църква, език и Богослужение и само осемнадесет години по-късно да хвърли игото на петстотинте години робство и да започне нов, свободен живот.

Повече от 150 години Великден е поемата на духовното единство на македонците, мизийците, тракийците, добруджанците и всички други патриоти, дошли от планините и равнините на македонската и българската земя. Събрани в Цариград като дребни занаятчии и работници, но и богати и образовани сановници в Османската империя във вечното търсене на по-добър живот, обединени в единствената вяра и идеята за обща държава, станаха герои на все още несформираното Трето българско царство.

Затова трябва да чувстваме Великден като 

празник на нашето неподчинение, 

на непрекъснатата борба за самосъзнание и самопризнание в славните духовни традиции на българското племе. Така Великден ще бъде празникът на нашия език и хилядолетната ни грамотност, празникът ни за делото на светите братя Кирил и Методий и св. Климент.

Няма да има споразумение за добросъседство или нещо подобно, без уважение към водачите на „Великден 1860“, без признанието на онези, които дори са искали да се жертват за нашите традиции и нашата свобода. 

През тези сто и петдесет години много правителства се смениха, имахме „фашисти“ и, о, Боже, ожесточени „комунисти“, и двете идеологии имаха различни виждания по „македонския въпрос“ и методологията за решаването му. Но свещите, запалени в Цариград през 1860 г., все още горят и осветяват единствения начин за оцеляване на нашия народ. Това е 

светлината на единството, общото минало и сигурното общо бъдеще

 Следователно всяка запалена свещ днес в македонските и българските храмове е просто отражение на силната светлина на цариградските свещи, свещите на неподчинението и възраждането.
Христос Воскресе, Бог да прости героите и свещите в нашите храмове да бъдат светлината на техният и нашият път към бъдещето!