Драгомир Иванов

(Втора част, ТУК първа част)

За московската царщина човешкият живот все е бил копейка. Като че ли Опричнината на Иван Грозни никога не е напускала онази земя. Реки от кръв, терор, безправие, насилие от властта – та чак до нашия век. И тая царска кръвожадност изглежда се е вгнездила у всеки, възседнал онзи трон. Знайно е за мрачните дела на властниците в по-старо време, знайно е и какви ги свършиха болшевиките, след като бастисаха монархията на Романови.

Колко струва отделният човек в Московията 

безпощадно ясно показа и един по-нов епизод: потъването на атомната подводница „Курск“ през август 2000 година. В първата година от президентския мандат на Владимир Путин Кремъл предпочете да жертва 118 моряка – вместо да рискува своите ядрени и оръжейни тайни (ако имаше международна спасителна операция). Ама какво са 118 живота за една империя? По-малко от нищо.
„Тя потъна“ - лаконично, хладнокръвно и цинично отвърна тогава Путин на въпроса на Лари Кинг от Си Ен Ен. („Какво се случи с подводницата?“, попита американският тв водещ.) В перверзно-ледения отговор „Она утонула“ вероятно можеше да разчетем нещичко от психокартината на днешния войнолюбец. Да провидим барем малко, че някогашният резидент на КГБ в Дрезден е склонен не само на блъфове с неясен край – но и на откровени, директни престъпления. 
Сега вече деспотът предизвиква масови катарзиси сред нявгашните си апологети. Сега са сащисани – и гледат войната в ступор. Ау, ох, не предполагахме, не очаквахме. Всички ни изненада.
Минало-заминало. От днешно гледище, от кадрите на бомбардирания Киев и ракетите в жилищни блокове хич няма смисъл в „ако“ и „можеше“.
Но има смисъл от спомняне, от разкази. На първата среща с майките и съпругите на моряците от „Курск“ жените крещяха в лицето му, гневно искаха оставка. Това бе излъчено на живо, и то по обществената телевизия ОРТ. Путин толкова бил бесен, че сетне се обадил на олигарха Борис Березовски (по онова време зам.-председател на Съвета на директорите на ОРТ) и му се развикал за „тези курви за по 10 долара“, наети да го дискредитират. Разказва го живеещият в САЩ адвокат и политемигрант Борис Кузнецов (автор на книгата „Она утонула... Правда о "Курске"“); твърдят го и го други бивши служители в ОРТ.
А пропо, и Березовски не извади особен късмет след скарването с бащицата и бягството във Великобритания: през март 2013-а го намериха самоубит в банята в дома му в графство Бъркшър. Както, впрочем, се случи и с неговия партньор от мътните 90-те години в Санкт Петербург – Бадри Патаркацишвили. Грузинският предприемач се спомина в Съри през февруари 2008-а, официална причина за смъртта: инфаркт. Още един познат на Путин от мрачното му минало, поредният твърде много знаещ.

Цялото царуване на Путин беше съпътствано от 

знакови смърти

 Не само известните и вдигнали шум политически убийства (Пол Хлебников, Анна Политковска, Наталия Естемирова, Сергей Магнитски... та до Борис Немцов), но и друга поредица съмнителни трагични случаи. Кончини на фигури, пресекли по един и друг начин своите пътища с Кремъл. Знаещи прекалено много. Въпреки официалните разследвания и обявените банални причини – подозренията за нагласеност, за дългата ръка от Лубянка не изчезнаха. На онзи площад има с какво да се похвалят, архивите говорят, а и паметта не е съвсем затулена.

Още със смъртта на Анатолий Собчак – първият кмет на Петербург след връщането на името; eдин от бащите на новата руска конституция; наставник на Путин – светна сигналната лампичка. Собчак почина от инфаркт през февруари 2000 г. в Светлогорск в Калининграска област, по време на кампанията за идващите президентски избори. В нея беше довереник и съветник на кандидата Путин. 
Две години по-късно си отиде друга влиятелна личност – губернаторът на Красноярския край, популярният сред населението и армията ген. Александър Лебед. Участник в Приднестровския конфликт (1992), секретар на Съвета за сигурност на РФ при Борис Елцин (1996), подписал Хасавюртските споразумения с умерения чеченски лидер Аслан Масхадов. Генерал Лебед умря през април 2002 година при катастрофа с „Ми-8” в Южен Сибир (в планината Западни Саяни): хеликоптерът му нацели електропровод, ама двамата пилота оцеляха. Писателят Владимир Полушин, работил някога с Лебед, твърди, че генералът – непредсказуем и неуправляем – е обмислял да се кандидатира за президент през 2004 г. 
Доста планове щеше да обърка, ако тръгнеше към Кремъл. Затова – инцидент.

В хотел във Вашингтон през ноември 2015-а пък откриха мъртъв Михаил Лесин, министър за печата и медиите при Елцин, после съветник и на Путин във втория му мандат. Генерален директор на „Газпром-медиа“, един от архитектите на днешния медиен ландшафт в Русия. Да казваме ли пак – човек с твърде много информация и с тайни, кътани в чекмеджето. Отново инфаркт.

И Марина Салие си замина от инфаркт – през март 2012 година. Бившият председател на Свободната демократическа партия, член на ПАРНАС (Партията за народна свобода). През 1992 г. заедно с Юрий Гладков (също покойник) тя оглавява комисия към градския парламент в Санкт Петербург, разследваща комитета по външноикономически връзки към кметството. Шеф на външноикономическите връзки по онова време е Путин, подчинен на Собчак. „Докладът Салие“ - за който вече малцина си спомнят, хеле пък тъдява – разкрива злоупотреби за милиони с тогавашната програма за бартер с чужбина „Ресурси срещу продоволствие“. След като Путин дойде на власт, Салие се засели в забутано село в Псковска област и се отдаде на мълчание.

Списъкът на тия „странни смърти“ е дълъг; тук не търся изчерпателност.
Като стана дума за цинизма с „Курск“ - още нещо цветущо от самодържеца в Кремъл. През август 2008 г. Русия пак бе нахлула в съседна държава, Грузия, а френският президент Никола Саркози се мъчеше да помири Москва и Тбилиси. И на една от срещите Путин рекъл на Саркози, че „ще обеси Саакашвили за топките“. Западната преса тогава много писа, дори и самият Путин го потвърди.
Не е думата обаче за безпардонния език. Словата, с всичката им скверност и безсрамие, не са толкова страшни, колкото действията. Още два примера – за илюстрация на 

кремълската стойност на човешкия живот

Терористичният акт на Дубровка (по време на представлението „Норд-Ост“ в Москва, октомври 2002 г.) и трагедията в Беслан (септември 2004 г.). Заложническа драма в театъра приключи със щурм на спецчастите, които преди това пуснаха в залата газ. Отровата уби 174 от 916-те заложника. В спасителната акция в училището в северноосетинския град загинаха 314 заложника, от които 186 деца. И в двата случая подходът на властите беше остро критикуван – и от журналисти като Политковская, и от организации на близките на жертвите, от независими наблюдатели и др.
Но какво са няколкостотин човека, щом целта е постигната? Самолюбието на государя накрая е нахранено, в неговите очи фиаското е триумф. В первертиралите възприятия на самодържеца едва ли има особена разлика между престъпник и жертва: всички са виновни до доказване на противното. Съвсем по сталински.

Безчет са зверствата на трона в Белокаменната; в това отношение Путин стъпва на солидна основа. Покрай днешната война е хубаво да си припомним една от най-големите гадости, които Москва причинява на украинците: Гладоморът, геноцидът, проведен от Сталин. Три милиона и половина украинци си отиват заради масовия глад, съзнателно и целенасочено предизвикан от съветското правителство през 1932-1933 г.
Това гигантско престъпление – украинският холокост – е чудовищно в цялата си същност, но мен ме втриса един момент. Многократно през 1932-а гладуващите до безумство селяни тръгват към Одеса. На подстъпите към черноморския град стоят червеноармейски части – т. нар. „заградителни отряди“. Задачата им – да разстрелват в упор идващите.
Ужасяваща дилема: 

дали да умреш от глад или от куршум

 Тази бруталност не е единична, корените ѝ се точат далеч назад в царизма, сетне Болшевишката революция и Гражданскатата война я превръщат в ежедневие. Следващите десетилетия изобилстват от жестокости; не са нужни многословия. Едно име даже стига: Джугашвили, маестрото на държавно оркестрираната смърт.

В един прелюбопитен разговор по радио „Ехото на Москва“ публицистът Виталий Димарски веднъж цитира една слабо позната статия от Григорий Зиновиев. През септември 1918-а видният болшевишки деятел (съвременници казват, че бил изключително циничен и безсърдечен; Егор Лазарев го нарича „послушен и верен лакей на Ленин“) пише във вестник „Северная коммуна“ следното: 
„От стомилионното население, което наброява днес съветска Русия, трябва да съхраним 90, а що се отнася до остатъка за приспадане – много красива дума – то нямаме какво друго да предложим: трябва да бъде унищожен.“.
Представете си го. Десет милиона човеци, десет милиона съдби. Все едно са пшенични зрънца, или дребни мастилени капки в дебела ведомствена книга. Прашинки във фугите на Червения площад.
Е, та чудно ли е тогава, защо прословутата безочливост на маршал Жуков „Жените пак ще народят!“ („Бабы опять нарожают!“) днес се върти и в главата на Путин?
Въпросът е дали тия жени – и бъдещите – ще искат да раждат.
Там.