Александър Йорданов

В България за обществените медии не спорим. Виждаме, че в тях циркулират лица, които далеч не изразяват обществения интерес, а по-скоро пробутват тясно партийни и корпоративни интереси, но си траем. Затова и у нас политиката се обяснява в обществените медии от лица, които отдавна са загубили обществено доверие. Нещо повече. Провалили са се многократно като коментатори на политиката или на различни обществени прояви – независимо дали става дума за избори или за почистването на снега през зимата. Медиите у нас като „четвърта власт” започнаха да водят за носа останалите власти. Те налагат много често идеи и позиции, които неблестящата с висока интелигентност днешна „политическа класа” папагалски повтаря.

Но въпросът е кой задава на обществените медии тези идеи и позиции?

Говоренето на кои лица придобива такава честота, че започна да формира, вместо да отразява, общественото мнение. Чрез обществените медии в общественото пространство нахлуха идеи и тези, които поставят в опасност националното единство, избраният път на европейско и натовско членство. Така например с повод и без повод се представят позиции на официалната руска политика, за които едва ли плаща на нашите обществени медии българският данъкоплатец. И се пропагандират тези позиции като се води към внушението, че България тепърва може да направи някакъв друг избор, различен от европейския и натовския, че може страната ни да тръгне и по друг път. Показателно е, че докато отношенията между Русия и Турция бяха почти любовни нашите обществени медии бяха твърде деликатни спрямо турската политика. Изведнъж изостриха тона, позициите, подбраха гостите така, че да припяват в унисон на руската гледна точка към руско-турския конфликт. И сякаш забравиха, че не Русия ни е съсед и че не с Русия сме обречени исторически да живеем като „комшии”.

Медиите и не само обществените, отделят прекалено голямо внимание на карикатурни фигури, въртят като изтъркани грамофонни плочи едни и същи събеседници и избягват „неудобни” личности, но които с анализите си представят и друга, различна, гледна точка, не тази, която са си наумили или им е казано да извлекат от събеседника и пуснат в обществено обръщение „домакините”. Има и такива „коментатори”, които сякаш са абонирани за публичните медии. Но по едно странно съвпадение доста от тях са излезли все от шинела на бившата Държавна сигурност. А по „геополитическите” въпроси информациите са така подбрани, че да създават хаос и там, където в действителност го няма. Както например реално няма проблеми между САЩ и Европейския съюз, но ако слушаш българските медии, това едва ли е така. И им личи, че искат да не е така. Защото разбирателството на САЩ и ЕС не допада на „първата любов” – Русия.

У нас предстои сериозен разговор за плурализма в обществените медии.

В Полша представители на управляващата от два месеца партия „Право и Справедливост” смятат, че обществените медии дълго време са лишавали от глас опозицията – близо 10 години. В тях се е чувал единствено гласът на управлявалата осем последователни години либералнодемократична партия „Гражданска платформа”, чийто основател, лидер и бивш премиер на страната, е сегашният президент на Европейския съюз Доналд Туск. Този факт обяснява реакцията на новите управляващи, които не могат да приемат ситуация, в която те ще управляват, а конците на обществените медии ще се дърпат от лица свързани и назначавани от загубилата изборите партия. Според тях една такава ситуация е взривоопасна, защото рискува на новото правителство да бъде обявена медийна война преди още да са изминали и първите му сто дни. И тя наистина бе обявена и хиляди хора излязоха по улиците на Варшава, за да защитят „свободата на медиите”. Но дали защищаваха медийната свобода или свалената от власт партия? Дали не демонстрираха, защото бяха загубили изборите? Защото защитата на „либерални ценности”, на европейски свободи в медиите не означава превръщането им в инструмент за борба с новоизбраното правителство. Как би трябвало обаче да постъпи то в тази ситуация. Да остави нещата такива, каквито са? Да започне реализацията на своята предизборна програма, за която хората са гласували, като остави в „засада” медийна, но представяна като обществена, съпротива?

Спомняме си, че когато през есента на 1991 г. в България за първи път бе избрано демократично правителство, медийният огън се насочи към него почти моментално. Насочи се със силата на откритите нападки, клевети, лъжи, инсинуации, манипулации, подигравки. Демонстрираше се пренебрежение и високомерие към „новите политици” само защото преди това те не бяха заемали държавни постове, не бяха част от номенклатурата на комунистическата партия. Така и сега в Полша представители на някои либерални, но свързани в миналото с полската комунистическа партия среди, се мислят за нещо по-висше интелектуално от гласувалите за партията на братята Качински. Но това интелектуално високомерие е подплатено и с близо десетилетното позициониране във властта, с благинките на властта.

През 1992 г. след хулите и клеветите, след подигравателно-ехидния тон в стил „Лили Маринкова”, лека полека съмнението във възможностите на „демократите” да управляват, се разпростря по градове и паланки, където основно се слушаха и гледаха тогава само обществените медии. Внушаваше се, че едва ли не демократите, а не управлявалата катастрофално Българска комунистическа партия е довела до национална катастрофа страната. След това същото упражнение се повтори и при управлението на ОДС. Затова пък представители на почти изчезналата от общественото пространство партия НДСВ, някои от които предвидливо се разбягаха по други партии, се ползваха с необясним медиен конфорт, който явно не е отговарял на истината и за тях като политици и за тази партия. Така бяха изградени и продължават да се изграждат фалшиви медийни образи на политици като Ахмед Доган, например, които нямат нищо общо с действителния му образ и съдържание, и като политик и като човек. През целия преход управлявалата грабителски, некадърно и довела двукратно страната до икономическа катастрофа, социалистическа партия и нейните лица, се ползват със завиден медиен конфорт. Румен Гечев, икономически министър на опропастилото България правителство на Жан Виденов и до днес циркулира в медиите като раздаващ „икономически акъл”. Истината е, че много от т.нар. „свободни медии” не бяха и не са свободни. Те не защитиха демокрацията, когато тя имаше най-голяма нужда от това. Когато правеше първите си стъпки. И това е една от причините нашият преход да бъде и дълъг, и мъчителен. Журналисти обслужваха и обслужват не обществения интерес, а интереса тези, които държаха и държат парите. Решилите да говорят истината много бързо бяха отстранявани от „микрофона”. Българските журналисти се научиха да се съобразяват със силните и богатите на деня. Разбира се, не трябва да се обобщава. Затова и въпросът днес е да се намери онази умереност, мяра и справедливост в медийното говорене, която да налива вода в мелницата на националния интерес, да го отстоява, да го разказва такъв какъвто е и да не вкарва гражданите в манипулативни шаблони останали от други времена. Необходимо е да се осъществят реформи в българските медии – обществени и частни, които наистина да дадат възможност да се изрази гласът на обществото такъв, какъвто е. А не да се манипулира и да се формира по образ и подобие на тези, които държат медиите в ръцете си. И не става дума само за модела „Кой?”

Управляващите в Полша днес са решили, така поне твърдят, да поправят една несправедливост.

Техните политически противници смятат, че точно поправката ще доведе до несправедливост. И веднага се надигна вълна от опозиционно недоволство. Протестираха и протестират главно граждани с либерални и леви убеждения, но е трудно да се разграничи, доколко те протестират, защото наистина разбират, че е заплашена свободата на медиите и доколко протестират, за да запазят статуквото като поставят новата власт в ситуация да не може да реализира това, за което гражданите са гласували за нея.

Според промените в Закона за радиото и телевизията, приети от Сейма в навечерието на Новата година, управителите и управителните съвети на обществените медии вече ще се избират и освобождават от министъра на държавното съкровище. Първоначалното недоумение от това решение, което някои изтълкуваха като ликвидиране на конкурсния принцип, намира логичен отговор във факта, че именно това министерство е отговорно за защитата на интересите на държавната хазна, за собствеността и управлението на компаниите с участие на държавни юридически лица. Целта е и да се осигури ефективно използване на финансовите ресурси, които чрез данъците отиват в обществените медии. Професионалните компетенции при този избор остават в сила.

Според консерваторите законът представлява първи етап на реформата, чиято цел е изграждането на национални медии, т.е. медии, които отразват националния интерес, такъв какъвто го формира мнозинството от гражданите, а не интересът на една или друга обществено-политическа сила пък била тя и най-либералната. Предвижда се негови стълбове да бъдат институциите, а не скрити форми на акционерни дружества, бизнес приятелски кръгове, партийни команди. Разчита се, че така ще има и прозрачно финансиране. И че данъкоплатците ще бъдат по-сигурни за какво и как се харчат в обществените медии техните пари. Неизбежни са и кадровите промени.

Логично е през първия етап на реформата да се променят управителните и надзорните съвети, като се ограничи разточителното харчене на „бордови” заплати – за членовете на надзорните съвети, например, които трябва да бъдат намалени до трима души. Мандатът на досегашните управителни съвети на телевизията и полското радио бе съкратен. Веднага след приемането на закона директорите на Телевизия Полска 1 и Телевизия Полска 2, последвани от шефа на Телевизонната информационна агенция подадоха оставки.

Опасенията са, че приетия закон ще постави обществените радио и телевизия под прекия контрол на правителството, което пък ще даде възможност да се отстраняват журналисти по политически причини.

Протестира се срещу кадровите смени. Но нима у нас, когато се заговори за реформа в съдебната система например и то от либерални политици, на преден план не се поставиха и „кадрови” въпроси, че и въпроси за конкретни „бройки”? И при това се поставиха с решителност и категоричност далеч надхвърлящи консервативната категоричност на полския премиер Качински. Но нима не са били политически причините, които са карали някои журналисти години наред да „рекламират” дейността на едни политици и да премълчават или винаги да критикуват дейността на други. В Полша се получи наистина парадоксална ситуация. Въпреки масираната преди изборите медийна пропаганда, включително и от обществените медии, срещу партията на Ярослав Качински „Право и справедливост”, въпреки атаката срещу тази партия от страна на медии свързани с полската левица и управляващата тогава либерална „Гражданска платформа”, консерваторите спечелиха убедително изборите. Тази народна воля не може да не бъде отчетена от обществените медии. Нещо повече. Същата консервативна партия спечели и президентските избори. Но още веднага след тях медиите започнаха атаки срещу президента. Нима у нас не сме наблюдавали сходна ситуация? Затова и сегашните опасения, че новите управляващи ще се намесват в обществените медии, са като „смешен плач” идващ от кръгове и лица, които през изминалите години реално са се намесвали в медиите. И не е редно техният тяснопартиен интерес, а именно – да се върнат бързо отново на власт, да се прикрива зад европейски и либерални лозунги.

Същевременно в Полша съществуват мнения и то не без основание, че много често „чужди дипломати се намесват във вътрешните работи на страната”. Такова е например мнението на коментатора на „Газета Полска” Томаш Сакевич, според когото досега Полша е била винаги „послушен изпълнител на изработвания от Берлин дневен ред”, който след това се представя като „европейски”. Но този „дневен ред” направи така, че полски корабостроителници бяха затворени, а германските – „спасени”. Особено остра е реакцията на консервативна Полша срещу немското тихо съгласие за строеж на газопровод от Русия, който да заобиколи Полша и Украйна. А Секевич твърди, че в собствеността на много медии има не просто присъствие, но и доминация на чужд капитал. Същевременно чрез различни корупционни практики огромни обществени средства потъват в частни джобове като част от пътя им минава през медиите.

Поводи за загриженост за свободата на обществените медии в Полша несъмнено има.

Но опасенията, че зад понятието „свобода” може да се прикриват далеч не плуралистични намерения, остава. Затова и е нормално да се проследи практическият резултат от действието на промените в медийното законодателство. И ако той доведе до по-голяма пъстрота на изразените мнения, на отразяваните обществени практики, на представяне на позитивното, но и на негативното, в управлението, то тогава критиките към новият закон ще се окажат лошо прикритие на тяснопартийни амбиции нямащи нищо общо с либерализма и европейското разбиране за свобода на медиите. Разбира се, поглеждането в двора на поляците, в техния опит за реформиране на медийната среда, при това с цялата условност, доколко той ще бъде успешен, има смисъл, само ако погледнем и в собствената си градина.

А у нас нещата са трагични.

И те се знаят от години и са отбелязани дори и от полските медии, които цитират докладът на международната организация „Репортери без граници”. Той е красноречив. По свобода на медиите България е на последно място в Европейския съюз и на 106 място в света от 180 страни – заедно с Република Конго, Еквадор, Парагвай и Централноафриканската република. Като дори Унгария, за където се твърди, че правителството „подтиска” медиите, е далеч преди нас – 65 място. Така че трябва да бъдем достатъчно внимателни, когато коментираме случващото се в Полша в сферата на медийното законодателство. Не сме ние тези, които можем да дадем съвет на поляците. Не могат да го направят нито нашите „либерални”, нито нашите „нелиберални”, медийни експерти. По простата причина, че не сме си оправили собствената градина. И не само не сме я оправили, но и така сме я изоставили, че срами България.