Христо Марков

                Прекрачвам прага на Комисията по досиетата/тя е с дълго наименование, трудно възпроизводимо/ с любопитство, респект и нетърпение. Имам човешкото задължение да напиша книга за един от най-скъпите си приятели, цял живот тормозен, затварян в лагери, изселван, уволняван от копоите на тази тайна, всемогъща организация на БКП – Държавна сигурност. Той си отиде, няма го, но съм се „въоръжил” с пълномощни от единствения му наследник, заявления, списъци и т.н.

                Дали е имало досиета по времето на Стамболийски? Защото преди да потънеш в каменната сграда те посреща огромния паметник на земеделския вожд. За досиета не знам, но е създал „Оранжева гвардия” от селския лумпен-пролетариат, предимно тиловаци и дезертьори от армията, „провъзгласили” някаква Радомирска република, гаврили се, били и рязали бради на „буржоазните” политици, призовани под оранжевите знамена, щото имали „конгрес  на цвеклопроизводителите”… После пък съдбата на самия Сандо – трагична, жестока, свършила в къщето до Славовица с кървави дири по стената. Дали не е горчива ирония настаняването на комисията по най-големите тайни в тази сграда, защото от дясно на входа е друг – на операта. Май защото българските доносници са пеели не по-малко талантливо от оперните ни звезди, но под диригентството на комунистическата партия и съветските служби? Абе иронии,

зловещи иронии

като всичко в българската история.

                Продължавам навътре в Кутията на Пандора. На първия етаж едър надпис те уведомява, че там се помещава партия „Атака”, момчета раздават вестника на националистите и подозрително поглеждат всеки, който продължава към втория етаж. Там преди доста години беше администрацията на Агенцията за чуждестранна помощ /също обвита в тайни, мистерии и скандали/. Известно време бях член на УС и наивно, и глупаво се опитахме да разровим в делата и, а после потънаха и разследвания, и следствени дела, като вода в пясък потънаха тайните на царския паж Спас Русев или пловдивския олигарх Георги Гергов – начнали финансовото си възшествие именно от АЧП. Май тази тайна, невидима власт на специалните служби се беше настанила още в началото на прехода и в „чуждестранната помощ”. Поредната нашенска ирония.

                Още на входа на втория етаж те посреща скенер и охрана – „къде?, по каква работа?, метални предмети?, писукане от цигарите, изпразване на джобове…” и чак след санкция от строгите момци те допускат до „светая светих” – малка стаичка с любезна служителка, която скрупульозно ти изчита заявлението, в което си описал като какви документи желаеш да четеш, имаш ли това право, с каква цел, все задължителни процедури. После следва неизбежното вайкане „Ама сега сме претрупани, защото нали са обявени дипломатите, а  те всеки ден искат да се запознаят с документите за тях…”- винаги съм се удивявал защо във всяка държавна институция чиновника задължително те уведомява колко много  работа има, с колко трудна, непосилна дейност се е заел, че тя е едва ли не най-съществената за обществото, а твоята молба или заявление му създава толкова грижи, ах толкова трудности. Нали съм си катил и леко луд на тази тема, изчаквам търпеливо да отмине дежурното вайкане и в крайна сметка получавам дата и час, когато ще ми бъдат „Дадени” исканите досиета. Обърни внимание, драги читателю на това „дадени” – не ги взимаш ти, не ги получаваш по силата на закона, а ти ги „Дават” някакви трети лица, държавни чиновници, администратори, класификатори, партийни историци. От дългото ми ровене в тайните ще разбирам все по-отчетливо значението на това да ти „дават” най-строго пазените тайни в държавата и трябва да си много информиран, да имаш доста познания, да си упорит и настоятелен, за да преодолееш относително успешно процеса на „даване”. Ще стане дума по-нататък за тази

тягостна и взаимно неприятна процедура

                Читалнята е на петия етаж в същата сграда. Малка стаичка  със 7-8 места, уютна, някак си приглушено тайнствена, с камери, място за багаж и задължителната любезна служителка, която ти носи папките и отбива желанието да получиш повече информация – „Това е всичко, има протокол за унищожаване.” е най-честият отговор, придружен с угрижен поглед, почти съчувствен, но скоро установявам, че е двусмислен. /От досие от 6 тома, което съм държал в ръцете си през 1990 г. ми дават само 3, след скандал ми обясняват, че „имало и други, но те били…безинтересни”!!!/.

                Въпреки всичко все се питах защо 20 г. никой не посегна да отвори тези пусти досиета, защо все се намираше „много важен” повод да се избяга от темата, защо плашилото на овехтелите страници докарваше до бяс и умопомрачение „демократи”, офицери, „граждани” или просто разни „активисти” и най-паче управляващите, независимо дали са сини или червени. След седеммесечно ровене в досиета, кадрови дела и най-обикновени справки разбрах защо е този панически страх – просто в страничките е тайната на Системата, на Партията, могъщата система на контрол и репресия, на кариерно движение нагоре и забогатяване, на налудното пазене на Идеологията и „достиженията на Народната власт”, на комунистическата власт.  Доносниците, информаторите, секретните сътрудници, явочниците, доверените лица в известна степен, докъм 1968 г.,  са жертви, инструменти, маши на Службите, много от тях жестоко репресирани, изправени често пред Смъртта в концлагери и затвори, други изнудвани „по компроматна линия”, трети шантажирани със служби, привилегии, пътувания, образование и работа, смачквани планомерно и със садистично удоволствие, Но… Фактическите вампири на тъмната, жестока, комунистическа идеология, оракулите на Системата, Режима са безбройните кадрови служители, вербовчици, оперативни работници, придобили доживотен лиценз за непогрешимост като „офицер от Държавна сигурност” – зловещи изпълнители на постановленията на ЦК на БКП, разбирай на КПСС и КГБ. И никъде не открих в документите, регламентиращи ролята на ДС термина „национален интерес, национална сигурност”, навсякъде те са свързани задължително с „комунистическия идеал, социалистическия строй, постиженията на народната власт, последните решения на БКП и КПСС”.              Никъде не прочетох за откраднати „високи технологии”/тя, соц.икономиката едни ножчета за бръснене не направи/, за предотвратяване на терористични заплахи/комунистическият режим си играеше на война с хора като Карлос Чакала, Али Агджа или Бекир Челенк/, за донесени иновации или осуетяване на нарко-трафик/той бе официализиран като производство/ в разсекретените документи се открива само и единствено нечувана активност за „предотвратяване на идеологическата диверсия”, за „справяне с враговете на социалистическата родина”, за репресии /по едно  време нежно наричани „респектиране”/, за шантаж, изнудване, подкупи /тях пък ги именуват „стимулиране”/… Много ръждива вода тече от страниците на тези досиета, много, практически неизчерпаем извор е.

                След 1968 г. , някъде от началото на 70-те год. общественият живот е достатъчно покварен, разяден от всепоглъщаща атмосфера на следене и доносничество, че много от амбициозните граждани намират лесния и бърз път към соц-благоденствието – доносничеството, топенето на приятели и роднини, писането на отчети и доклади за практически безсмислени мисии и, не на последно място, много добро осребряване на „дейността” си. Може свят да ти се завие от сметки, разходни ордери, фактури или просто бележки за изхарчени суми по агентите – плащат се обeди и вечери, дават се пари на ръка „за харчлък”, правят се подаръци по повод и без повод, купуват се апартаменти и коли с предимство, пращат се на екскурзии в омразния Западен свят. И виждаш как рухва мита за комуниста като идеалист. Един Владимир Топенчаров – син /агент Карамфил/ преживява с огромни суми  за сметка на ДС, или Огнян Пишев, който ни стана посланик в САЩ след 1989 г. и там си  остана.

                Има какви ли не

жестоко комични случаи

Като семейство доносници /баща и син Каракачанови/, като организатор на разузнавателна централа в дома си – пловдивският журналист Нешко Узунов/измислят му легенди, пароли за връзка/, като друг пловдивчанин Петър Драгнев, той пък „провежда много важна възпитателна работа с жена си”, като Николай Чилингиров, който като заместник -командир на 10 гранична застава в Любимец следи и донася за „отрицателните отношения към властта от младите граничари”, като Неделчо Петков, той пък като разузнавач-вербовчик е награден през 1987 г. с 15 лв. към заплатата за активна агентурна работа, но през 1989 г. с цели 20 лв. за „владеене на чужд език” или пък Ангел Стоев /завърши кариерата си като шеф на ДАНС-Пловдив/, който се учил на милиционерска работа като наблюдавал от невръстен баща си /също служител на ДС/ и се убедил, че „работата в Държавна сигурност е най-възвишената”. Щеше да е много весело четенето на тези досиета, ако зад налудните определения и квалификации не се криеха хиляди унищожени съдби на достойни, талантливи и честни български граждани, докато за „вярност към БКП, доносничество, подлизурство, генетична гадост” други си живеят богато и безоблачно, само защото са приети в затворения кръг на ДС или са станали доброволни доносители.

                Покрай работата, която трябваше да свърша, от любопитство се разрових в досиетата на някои от обявените от Комисията пловдивчани, защото нали знаете – всеки се интересува от хора, които познава по един или друг начин. Пък и пловдивският корпус на ДС предоставя някои уникални възможности: да се запознаеш с внедрените в опозицията след 1989 г. „уши и очи” на БКП, да установиш, че в местния вестник „Отечествен глас” е имало цяла „организирана група” от доносници /и се топят един друг/, особено внимание е обръщано на „средните училища по културата”, в сравнение с други градове  пловдивските депутати-доносници са относително малобройни, но не липсват и характерни случаи, някои тягосни и трагични, не може да се каже, че Пловдив е изключение от общата тенденция в комунизма на повсеместно слухтене, но като че ли тук има най-много изненади - Димитър Райчев, Огнян Сапарев, Бойко Ватев, Тома Спространов, Иван Куцаров - и типични случаи на номенклатури-доносници – Стоян Овчаров-Голд, Петър Манджуков, Ангел Стоев, Коста Странджев, Любо Лазаров. Като всичко в Пловдив и тук е цветно, много цветно, но  с привкус на лоша миризма, на гнилоч, вони на комунизъм. Подбрал съм най-характерните пловдивски доносници, които очертават националните тенденции в тази страховита паяжина – класически офицер, типичен внедрен в опозицията телефон, жертва на системата, международник, червена номенклатура-доносник, явочник – агент и т.н.

                Има и нещо добро, свършено от служба „Архив” към МВР и то е запазването на някои лични дела в пълен обем, защото в пожълтелите и прашасали листа откриваме истинската история на страната – онази потайната, скритата, за която не пишат казионните изследователи. Ненаписана истинска, документална история – пак ирония, парадокс, който може да се случи в посттоталитарна държава. А като си помисля с унищожаването на огромен брой досиета в началото на 1990 г.  колко безценни сведения са погубени, просто ми става тъжно за нас, за толкова близкото ни минало. Защото например в досието на Димитър Баталов може да прочетем пълния документален разказ за никола-петковистите в Пловдивски окръг, за  опозиционерите/ратници, легионери, цанковисти, националисти, анархисти/. И ще открием, че не е вярно твърдението за липсата на съпротива срещу комунистическия режим, просто е лъжа – през цялото време има хора, които се събират тайно, критикуват остро властта и репресиите, опитват се да водят организирана съпротива/прословутата пловдивска стачка от май 1953 г., няколко опити за конспирации/, търсят съмишленици в България и емиграцията,  въобще тази част от „близкото ни недавно” съвсем е останала извън школските уроци, а се пази в семейни хроники и разкази, спомени и по чудо запазени документи, но за нея са останали хиляди, милиони страници в архивите на Комисията по досиетата. Непипнати, непрочетени, неанализирани от историци и архивари, а дали причината не е в огромния брой  доносници от средите на официалните историци – Димитров, Бакалов, Попконстантинов???

                И още нещо. Няма такъв номер като „Аз не зная как съм попаднал там, няма нищо написано от мен, не съм подписвал нищо…” Системата на ДС в това отношение е безжалостна – пълна и строга отчетност, принцип на засичане по няколко линии на регистрация, предпазни клапи при нарушена конспиративност. Попадането в така наречения централизиран регистрационен дневник практически не може да стане случайно – там фигурира името, псевдонима/агентурното име/, датата на вербовка и отписване, всеки получава уникален регистрационен номер, заведен в дневника ръкописно, получава и на уникална сигнатура/регистрационен номер/ за цялата страна. Така че – айде

да не се лъжем „и на литър, и на килограм”

Не искам и няма да съдя никого, но точно тази част от българската история трябва да се разкаже и да я разкажат /много е важно!/ и офицерите по ДС /ако могат/, и жертвите им, защото за всеки има покаяние…

                Тези предварителни словца ми се завъртяха в главата преди да започна дългата, конкретна и зловеща приказка за пловдивските доносници…