Христо Петков

      Възпоменателните митинги в Могиляне и Момчилград имат особено значение за развитието на политическите процеси в общността на турците и мюсюлманите в България.
      През последните две години, след като с появата на ДОСТ монополът на ДПС за гласовете на общността бе разбит, декемврийските възпоменателни митинги се възприемат от анализаторите и като своеобразна индикация за динамиката на процесите в доскоро монолитното тяло на турските избиратели. Миналата година например Могиляне се превърна в истинска арена за мерене на мускули. Двете агитки на ДПС и ДОСТ влезнаха в открит сблъсък с партийните си знамена и символи.
      Тази година лидерът на ДОСТ изненада с призив за деполитизиране на възпоменанията с мотива, че 17-месечната Тюркян и десетките жертви на комунистическия режим от периодите на т. нар. Възродителен процес (71-73г; Декември `84; Май `89) са герои не просто на един народ, но на цялата българска демокрация. Затова Местан избра да се яви на местата за почит в различно от ДПС време - в Момчилград преди, а в Могиляне – след депесарите. Достовете бяха без партийни шапки и знамена, но за ужас на ДПС бяха много, дори повече от миналата година. Това бе твърде неочаквано за просарайските медии и анализаторския им персонал, които месец преди събитията нагнетяваха силно очакване, че на 26 декември ще се види краят на ДОСТ; дори една от медиите използва злокобната метафора за „смъртта“ на ДОСТ. Но не би!
      В 11:30 часа на момчилградския площад, докато Карадайъ от Могиляне истерично громеше предателите, словото на Местан се аплодираше от над 1000 привърженици. Твърде много за една „мъртва“ партия. 
      Същото се получи и в Могиляне. По това време Карадайъ вече в Момчилград продължаваше да клейми „хаините“ (предателите), а щатният им мюфтия дори прочете религиозно проклятие ( на тур. език beddua).
      Местан в Могиляне призова над хилядата си избиратели за решителна обща битка за отвоюване на законово признат статут на малцинство и получи мощна, екзалтирана подкрепа.
      На фона на осеммесечното усещане за затишие на ДОСТ това бе изненада. Но само на пръв поглед. Оказва се, че ДОСТ е много по-сложно и дълбоко явление, отколкото повърхностният анализ на придворни медии и конюнктурни анализатори може да улови. Нереални се оказаха дори прогнозите  на шамана на българската социология Андрей Райчев. В турската общност текат процеси, които са 

извън контрола и волята на Доган

 и попечителите му. Тези процеси са толкова дълбоки, че стоят извън контрола и на външни сили. Посветени твърдят, че дори Анкара да призове достаджиите да се върнат в ДПС, над 90% от тях няма да го направят. Ако ДОСТ се закрие, те по-скоро биха отишли в други партии  като ГЕРБ, но няма да се върнат под „ботуша“ на Доган. На този фон тезата, че ДОСТ не е нищо повече от един външнополитически инженеринг, звучи вече доста елементарно. Затова на 26 декември, въпреки осигурения количествен превес с организирани автобуси с платените активисти от Благоевград, Пазарджик, Стара Загора, Лудогорието и прочие, у депесарите остана горчива боязън за 

пясъчен терен под краката

      Високомерният и нагъл призив на Доган да се „разкаят“ и да се върнат съгласно Устава в ДПС увисна във въздуха и оголи остарялата доктрина на ДПС. Доган явно е останал в отминали времена и не си дава сметка колко силна е погнусата на тези над 100 хиляди, подкрепили ДОСТ на последните парламентарни избори.
      „Ние сме тръгнали по пътя на Нури Адалъ, по който няма място за разкаяние и от който няма връщане назад“, бе категоричният отговор на Местан. За 23 години престой в затвора комунистическия режим не успя да пречупи поета и борец за граждански права Адалъ.
      Тъжният извод за Доган е, че монополните му времена са безвъзвратно отминали и все повече турци отказват да му бъдат послушни заложници в крупните сделки с властта в името на Златен Телец. За няКой. Затова Доган и сарайската въхушка отчаяно се самопредлагат за властови партньор на ГЕРБ — да затегнат “обръчите от фирми”, да трупат лично богатство и чрез пореден натиск върху турците в смесените райони да спрат нарастващия отлив на избиратели.
      Програмата на ДОСТ за

власт без олигархия,

пълна декомунизация, евроатлантическа ориентация и гарантирано добросъседство на Балканите, печели привърженици не само сред турците. Призивът на Местан към управляващите — да осигурят реално участие на турското малцинство в развитието на икономиката, да изплащат заплати на мюсюлманското духовенство, да увеличат броя на учителите преподаващи майчин език и да подкрепят запазването на културните традиции на турският етнос, е послание за утвърждаване на модерна гражданска нация, което следва да бъде правилно разбрано. Обратното означава поемане на риск от проникване на радикални ислямистки течения от Близкия и Средния Изток с изключително опасни последици. Означава и зле прикрито лицемерие, когато Р Турция пази страната ни от мигрантско нашествие и отдели 3.5 милиона евро за перфектна реставрация на българския храм Св. Стефан в центъра на Истанбул.
      Турците търсят своите алтернативи и това е оздравително за политическия процес в страната. За съжаление, това още не се осъзнава даже от десните партии в България. Техният най-голям проблем не е ДОСТ, а възстановената сила на ДПС. В български условия тезата „силно ДПС е равно на слабо Дясно“ е аксиома. И който не го проумява — да помисли дали не подпомага следващо участие на Сараите във властта.