Кандидатурата на Ирина Бокова за шеф на ООН продължава да бъде изключително активно коментирана в социалните мрежи и да предизвиква справедливия гняв сред много от жертвите на комунизма и наследниците им. Много са и българите, които смятат, че бившата активистка на БКП и БСП е достойна за поста и че трябва да спрем да се ровим в миналото.

Проблемът с Ирина Бокова обаче е по-сложен - вярно е, че никое дете не трябва да бъде съдено и да носи отговорност за деянията на бащи си. Но кандидатът за шеф на световната организация години наред се е ползвала щедро именно от привилегиите, които е получила заради действията на Георги Боков при насилственото налагане на комунистическия режим. И освен това, Бокова за 25 години преход никога не намери сили да се разграничи от това мракобесно време, в което без съд и присъда е избита и затрита интелигенцията на България, да се извини на жертвите и децата им. Напротив, с присъщата за червената „аристокрация“ надменност никога не е направила опит да даде дори и най-елементарен отговор на поставяните й през годините хиляди горещи въпроси.

Преди дни Милен Радев, автор на "Де зората" ни припомни за един уникален откъс от документалната хроника "Убийствено червено" на българския писател Христо Троански. Тя е построена върху автентични спомени и архивни документи, а една от най-впечатляващите части е посветена на комунистическия функционер Георги Боков.

Из “Убийствено червено”, София, самиздат, без ISBN номер, 2004 г.

Христо Троански

Октомври 1944:

“…На съд отиват нещата и за Петър Атанасов, главен редактор на “Дума” и на издавания от Атанас Дамянов вестник “Дневник”. От 18 септември той е затворен в едно от избените помещения на Къщата на смъртта, гдето поне веднъж на ден слизат биячите, един от които наричат Боката. Та този Боката, между ударите, непрекъснато напомня на Атанасов колко е грешен, че като независим журналист през 1943 г. е посетил Катин, заблуждавайки после света с измислицата за масови разстрели на полски офицери, извършени от екзекутивни команди на НКВД.

Боката – това е Георги Боков, бъдещият несменяем председател на Съюза на българските журналисти. Сега той е “следовател” и понякога в трудната му задача помага на Крум Кюлявков. Например, при “разпитите” на Никола Панчев. Панчев, освен че е реакционер, не е допуснал пролетарския писател да пробие във вестника му и Кюлявков си “връща”. А съвсем зачестяват дохожданията на главния редактор на “Работническо дело” в Къщата на смъртта, след като Райко Алексиев е затворен там. В журналистическите среди знаят, че Фра Дяволо отхвърлял като “бездарни и негодни” карикатури на Кюлявков. И в същите тези среди вече се шушука, че Алексиев е бит от “някакъв неуспял карикатурист”.

Съдбата на такива българи решава в Москва Димитров и искането на “сурово възмездие” за тях със статията “Народен съд” всъщност цели не толкова да подготви общественото мнение за предстоящите съдебни процеси, колкото да оправдае поголовните арести. Читателят нека си мисли, че това е превантивна мярка – за да не избяга някой, а кой ще доживее да се изправи пред Темида и кой не - главинчевци ще преценят.

Междувременно,подочула, че мъжът й се намира в софийския Дом на слепите, съпругата на журналиста Никола Панчев пристига от Исперих и се отправя към улица”Нишка”. Дълго обикаля Къщата на смъртта, с часове стои край сградата, охранявана от униформени. Все пак успява отдалече да го зърне - брадясал, отслабнал до “кожа и кости” Панчев за миг й махва с ръка от един прозорец. Жив е! Но когато отива на входа и моли да му предадат пакет с храна и дрехи, дежурният грубо я изтласква: арестант с такова име при тях нямало. Повече не го вижда.

Съпругата на Райко Алексиев – Весела има по-голям шанс. Тя успява да си издейства свиждане. Мъчителна среща. С предчувствие, че е последна: “Можете ли да си представите ужаса на една жена, която не е виждала съпруга си само петнайсет дни, но не може да го познае. Накрая забелязах един човек да ми прави едва-едва знак с ръка и го познах – небръснат, измъчен и побелял целия… Беше изнемощял, едвам говореше, но ми каза: “Така ме тормозиха, измъчваха физически и психически. Не очаквах, че ще направят това с мен. Аз обичах този народ”…

Когато й дават смъртния му акт, тя прочита, че бил починал от спукване на язва. Документът носи печата на болницата на Червения кръст в София. А там никой не може да си припомни пациент с името Райко Алексиев. Из средите на “фашистката”интелигенция, доколкото е оцеляла, упорито се заговорва, че Фра Дяволо е пребит до смърт от Георги Боков, нанесъл му бил “четиристотин пестника”.

Мълвата винаги е склонна да преувеличава. Но че побоищата до летален изход съпътстват “разпитите”, свидетелствата са бол. Поручик от Въздушните войски Евгений Генчев, задържан в Дирекцията на милицията, така описва видяното там: “Площадките и стълбището… бяха постлани с тела на мъже и жени, окървавени, пребити, някои от тях агонизираха. Трябваше да заобикаляме и прескачаме тези полуживи хора, за да стигнем до стаята за разпити”.

Но това е гледната точка на силом отведения в сградата при Лъвов мост. С други очи ”вижда” същата картина директорът Раденко Видински. Това било борба с контрареволюцията – “отговорна, тежка и трудна работа”, както изповядва на стари години той в едно интервю: “Дойде при нас Лев Главинчев (има предвид назначаването му за началник на столичния отдел “Държавнасигурност” – бел. авт.). Сив, пепеляв, но се държи. Гледам и Пешо Михайлов (помощник на Главинчев и бъдещ директор на Централния затвор). И той жълт, слаб. Преуморени хора. Момчетата край тях (тук става дума за убийците от специалната екзекуторска команда) също така бяха уморени. Но работеха”.

При извеждането на всяка група смъртници от сградата при Лъвов мост полковник Главинчев, като по правило, почти винаги присъства. И оглежда всекиго поред. От една страна, да се увери, че няма пропуснат, от друга – да се наслади на мига, в който срещне отчаяния поглед на познат измежду обречените, да усети трънката на хищника, надвесен над плячката си.

Така на 9 октомври вечерта изчаква в коридора да впие очи в омразното му лице на Димитър Талев, някогашният директор на “михайловския” вестник “Македония”. Защото са му докладвали: издирен и задържан е журналистът Талев. Но садистът вижда, че копоите му извеждат от подземието съвсем друг човек. Наистина той също се казва Димитър Талев, също е пишещ, ала съвпаденията са дотук. Този съименник на автора на “Усилни години” и “На завой” е просто един от многото журналисти и издатели. На всичко отгоре Главинчев го познава лично – негов съгражданин от Охрид е, двамата са почти връстници и дори са учили в едно училище. “Ти що бараш тука, бре?” – ревва полковникът. -“Ами… не знам… Водят ме…” -“Я веднага да се махаш! Ние търсим друг Димитър Талев, писателя, който беше в “Зора”.

По това време другият Талев, от Прилеп, който само преди десет месеца с публикацията на ”Внучката на хаджи Серафим” в няколко броя на “Зора” е дал заявката си за “Железния светилник” – първата книга от знаменитата тетралогия, е в провинцията. Но понеже каскетоглавците на Главинчев нито са го виждали, нито пък имат навика да четат, те съвсем са я оплескали. За тях е било достатъчно да спипат едноименника, без да обърнат внимание, че арестуваният се казва Димитър Наумов Талев, докато издирваното по списъка лице е Димитър Талев Петров.

Грешката ще бъде поправена на 18 октомври, но частично. Главинчев е пропуснал удобния момент да ликвидира незабелязано писателя. На задържането му има очевидци, които забиват тревога, отекнала в коридорите на властта. Намесват се влиятелни хора с положение, по-високо от длъжността на полковника, и го отървават от сигурна смърт. Не и от затвора, нито от лагерите. Впрочем в Централния затвор, където лежи като следствен, Талев неколкократно е посещаван от Левчо. За тези негови “срещи и разговори” с протогеровисткия екзекутор писателят подхвърля пред активиста на ВМРО Георги Рашев, с когото се сближават в лагера “Бобовдол”: “Що ужас съм изживял… Ако дойде време да мога да разказвам тези си преживявания, всичко, което съм описал в съчиненията си, би бледнеело ,пред преживяното в килията”.

За писателя Ненчо Илиев обаче няма кой да се застъпи. А и едва ли биха могли да го изтръгнат от лапите на Левчо, тъй като самият Югов е поръчал “да му се види сметката”. Не заради фейлетоните и сатирите, подписвани с популярния псевдоним на Илиев-Сириус, не и заради романите му “Ирина” и”Стръмният път”. Заради претърпелите няколко издания негови биографични книги за цар Борис Трети и царица Йоанна. Върл монархист, изцяло побиращ се в схемата за изтребване на “фашистката” интелигенция!

Когато го повеждат “на среща” с Главинчев, той прави опит да се отскубне. Безуспешно. Настигат го и това става през деня на оживения софийски булевард ”Княгиня Мария Луиза”. Тъкмо в този момент отсреща се задава неговата познайница Дафина Кьорчева, близка на писателските среди. “Видях двама въоръжени мъже да влачат мъж без сако, с една обувка, стискащ чанта в ръка. За миг обърна лице към мен – Ненчо Илиев-Сириус! Явно каза нещо, което не можах да чуя. Помня само - “… приятелите”. Може би – “обади на приятелите”. Някаква отчаяна молба за помощ, преди да го натикат в леката кола.”

На самия Главинчев монархическата тема също не му е чужда. През 1934 г. дори може би е щял да влезе в историята като екзекутор на царското семейство. Него на първо място е имал предвид Перо Шанданов, когато предлага на деветнайсетомайците да нахлуе през нощта на преврата в двореца с подбрани протогеровисти. Поради несъгласието на Дамян Велчев до такава “крайна мярка” не се стига. Сега някогашният кандидат-цареубиец има шанс да я приложи върху самия биограф на царя. Един вид компенсация,

Ненчо Илиев-Сириус загива в един от никнещите като гъби след дъжд лагери. На въже от усукан чаршаф. Никой няма да повярва, че сам е сложил край на живота си. От бараката, където намират бездиханното му тяло, някой от лагерниците чул да се разнасят преди това странни шумове и пресекващо хриптене – сякаш душат човек и нозете му ритат дървения нар. Останалото е инсценировка, както при ”самообесването” на Данаил Крапчев и “скока” на генерал Цанков.

Самоубийството на полковник Сава Куцаров обаче е истинско. Има очевидци. На 11 октомври в сградата на “Патриарх Евтимий” 22 се появява Главинчев. Необходим му бил за разследване бившият директор на полицията. Комендантът майор Банков, на когото вече са му дърпали ушите от Военното министерство за подобни”взимания и невръщания” на негови арестанти, се опъва: да му предаде Левчо писмено нареждане. С подписите и на вътрешния, и на военния министър.

Докато да изготвят ордера, във военния арест тресва съдбоносният изстрел. Научил кой е дошъл за него, Куцаров се е прострелял в главата с пистолет, неизвестно къде и как укриван досега. Сред вещите му намират писмо до семейството: “Днес ме изискват в Дирекцията на милицията. Ако отида там, очаква ме бавна и жестока смърт”.

Възпитаник на Военното училище в София и завършил право във Франция, Сава Куцаров две десетилетия води борба с “болшевишкия тероризъм”. След априлския атентат в черквата “Света Неделя” през 1925 г. той е измежду онези изпълняващи заповеди офицери, които отвръщат на комунистите с удар, адекватен на тяхната жестокост. По-нататък натрупва “грехове” като военен юристи началник на вътрешното контраразузнаване при Щаба на войската. Директор на полицията през трите последни месеца до преврата, шумкари не е гонил – това е задача на жандармерията. На 16 септември, когато на близките му разрешават свиждане, Куцаров им казва: “За мен животът няма повече смисъл. Това, срещу което съм се борил цял живот, стана. Видях трагедията на българския народ”.

Видял е само началото й…”

В галерия: Георги Боков разговаря с Тодор Живков; Лев Главинчев