Стойко Стоянов

Тъжна българска съдба. Макар и с половин уста и кандърми, политиците вчера почетоха арменския геноцид. В кулоарите на НС обаче вървят приказки, че вчера турският посланик заплашил, че ще пуснат към нашата граница 2 млн. бежанци, ако признаем геноцида и това панирало властта. Управниците се държат така, сякаш не сме член от ЕС и НАТО, и вместо да съблюдаваме техните ценности и морал, трябва да мислим за капризите на Анкара или за мераците на Путин – да направим прочит на клането на арменците по руски начин.

100-годишнината от избиването на арменците обаче ме върна към една друга тъжна и зловеща българска тема – през 2013 г. се навършиха 100 години от разорението на Беломорска Тракия и клането на близо 350 хил. етнически българи от Егеята. Естествено е, че няма да имате спомен от почитането на този кървав юбилей, защото тогава на власт бяха БСП, ДПС и Атака, които не даваха да се шуми около тази важна за националната ни история и самосъзнание тема. ДПС са ясни, въпреки, че не би трябвало да имат комплекси от исторически истини и то със 100-годишна давност. Но истинска погнуса са продажници, като БСП и Атака - от тях освен национално предателство друго не може да се очаква. Безродникът Пламен Орешарски и дума не продума за Разорението, описано все пак и запазено за историята от проф. Любомир Милетич и изследователя Анастас Разбойников.

Боли ме за това национално предателство, 

защото целият ми род е от Беломорието – бежанци, прогонени с кланета и безчинства. Прадядо ми – Тодор Терзиев, е първият, показно разстрелян в центъра на село Доган хисар. С неговото име започва книгата на Георги Разбойников и черния списък на жертвите. Арда край село Черничено, Ивайловградско и край Маджарово, Хасковско е текла кървава. Най-цинично и позорно в този забравен юбилией бе поведението на така наречените клубове „Тракия“, наследници на славната Тракийската организация. За съжаление, днес в този казионен съюз, вместо войводи и родолюбци, са се сврели червени демони. Тракийският съюз е окупиран само от активисти на БСП, те обезличиха организацията, а лидер е небезизвестният Красимир Премянов. В ръководството пък са се намърдали комунистически номенклатури и ченгета. Отдават имотите в страната под наем, лапат пари и позорят имиджа на тази славна организация, и нагло говорят от името на тракийци. Заради такива като тях днес, като чуем за „Маджаров“ се сещаме за популярните колбаси и традиционни сирена с тази марка, които завладяха страната в годините на демокрация, а не за легендарния войвода Димитър Маджаров, чието име съвпада с фирмата. Войводата е спасил през кървавата 1913 г. над 200 хил. бежанци, но гробът му в Кърджали днес е буренясал, а името му е забравено от историята и поколенията. Същата е съдбата и на други тракийски легенди – войводите Стоян Терзиев, Руси Славов, Мамин Кольо, Тане Николов, Димо Николов и др. Това е тъжната ни орисия – да забравяме достойните синове на тази България.

Но драмата на тракийци съвсем не свършва с кланетата на турския башибозук през 1913, които идват като отговор на присъединяването на Източните Родопи през есента на 1912 г. към България. Три години по-късно тракийските бежанци се връщат от Стара България, (както наричаха днешната държава),  при опожарените  домове в селата на Беломорието, за да ги въздигнат за живот от пепелта. Тогава Егеята е поставена от международните сили под френски протекторат, с управлението на ген. Шарпи. Минават няколко спокойни и мирни години, за да се стигне до поредната игра на великите сили – Беломорска Тракия е предадена като територия завинаги на Гърция, с което започва най-голямото обезбългаряване в района - от Кавала до Александрополис (Дедеагач, старато име на града, б.а.) Този път българите са избивани и прогонвани от гърците, превърнаги ли отново в бежанци. От този период е и съвременият гръцки принос - 

плаващи концлагери на смъртта. 

Няколко хиляди семейства българи, които не са успели да избягат в Стара България, са интернирани - натоварени като добитък на гръцки кораби, където са държани 6 месеца като в концлагер в откирото море. 180 дни от живота си едната ми баба е преживяла на такъв кораб. Била е на 8 години. Пиели са солена вода, за да оцелеят, а тя е  разяждала телета им, и в комбинация с Егейското слънце са се изпичали до смърт като чирузи по палубите. Хиляди са измрели на тези плаващи концлагери. Баба ми загубва две сестри и един брат, а Бялото море се превръща в техен гроб. Тя често казваше, че гърците са ги клали по-жестоко и от турците, и то само преди някакви си 90 години.

Но това е балканската орисия - да се избиваме като пилета. От векове кланетата по тези земи се приемат като благословия от Бога. През този размирен период се ражда и най-големият исторически парадокс – българи тракийци и турци се хващат заедно за оръжието, правят съвместни чети, за да бранят Беломорието от гърците. Обявяват даже за няколко седмици и Родопско-Беломорска република, но и за тези преживени драми историята ни остава безмълвна. И още една знакова подробност – на два пъти в началото на 20-и век българите бягат от Беломорска Тракия, но и двата пъти с тях заедно се изселват и живеещите там арменски и еврейски общности. Били са от различен етнос, но емоционално и като ценностна система са се идентифицирали с българското национално самосъзнание.

По парадоксалното е, че по тези балкански земи всеки чете историята по свой си начин.

Аз я знам такава – кървава и с много сълзи. Но същата тази история е съвсем различна, ако отворите автобиогафията на Никос Казанзакис – „Рапорт пред Ел Греко“. Посветил е на българската драма цяла глава, но обезбългаряването на Беломорието е пресъздадено като истински апотеоз на възраждането на новата гръцка държава. Казанзакис признава, че се включва като доброволец в държавната мисия и с кораби от бреговете на Турция заселват Беломорието с малоазийски гърци, без обаче и дума да споменава, че божийте създания, които преди това са населявали тези земи, са превърнати в жертви и бежанци. За мъките на българите тогава мълчат и гръцките духовници, които патриотично се включват в приобщаването на Беломорска Тракия към Гърция. Имах лош късмет да науча всичко това, след като първо изчетох Казандзакис от „Змия и лилия“ до „Христос отново разпнат“. Чак накрая, по ирония на съдбата, стигнах до рапортите му пред Ел Греко и неговата истина за прогонването на моя народ, но така е трябвало да се случи.

Покрай спомена за изтреблението на арменците, няма как да мълча за избитите тракийци. Днес за арменското клане говори светът, а ние 102 г. по конюнктурни политически причини мълчим за тази национална трагедия. И най-голяма вина за това носи комунистическият режим и продажните червени историци, които през последните 25 години са окупирали с интерпретациите си българската история. По времето на комунистите Коминтерна и Москва не ни разрешаваха да говорим по кървавата тема. После Живков се договаряше с Папандреу. Сега пак, за да не засегнем турците и гърците, все така се съобразяваме с някого. Страх ни е да кажем, че Беломорието до спогодбата Моллов-Кафандарис е било българско, защото е плътно населено от етнически българи. Ако и днес отидете в Северна Гърция, в малките села старите хора ще ви заговорят на чист български, ще ви запеят и песните от детството си, а ако влезете в старите маслинови гори, по корите на дърветата ще видите изрязани като стари рани български букви и имена. Те няма как да зараснат и ще пазят спомена какво е било някога там. И ако тази територия е безвъзвратно загубена за България, то днес без злоба и омраза свободно можем да ходим в земите на дедите си, защото сме част от Европа. Истинско кощунство и национално предателство ще бъде обаче, ако я потурчим и погърчим и за историята.

Снмки в галерията:

1.Тракийци оплакват изкланите си роднини

2. Бежанци от Беломорието, настанени в Свиленград

3. Войводата Руси Славов

4. Войводата Тане Николов, снимка haskovo.com