Стойко Стоянов

Трудно ще се намери национален герой или идеал, който родните русофили да не се опитат да опошлят и осквернят.

Днес се навършват 116 години от смъртта на Петко войвода – легенда за всеки потомък от Беломорска Тракия. Но ето какво можете да прочетете във варненските издания - че някаква си „БРСП (Българо-Руско Сътрудничество и Политики) ще почете паметта на войводата, заедно с Тракийско Дружество - Варна „Капитан Петко войвода” и ще поднесе венец в знак на признателност и почит към делото и живота на този бележит българин.“ По-късно става ясно, че на поклонението бил и генералният консул на Руската Федерация във Варна Сергей Лукянчук. Нашите русофили се опитват да присламчат и изцапат с безродната си същност всяка национално значима фигура, опитвайки се да я представят като своя. Всъщност това от близо век е част от хибридната им война срещу нас. Реално върху образа на войводата тегне тежко митологизиране, а червените другари са се възползвали най-много от него през годините.

По времето на комунизма, заради кървящата рана „Беломорска Тракия“ за Петко войвода и националноосвободителните борби на тракийци не се говореше по идеологически причини. Отделно Живков, заради приятеля си Папандреу, с който се целуваха и прегръщаха, не искаше да дразни съседите със спомена за подарената им Тракия, заради мръсни игри на Коминтерна и БКП. За Петко, освен в родовата памет на тракийци, се заговори по-сериозно, след едноименния филм на родолюбеца Хайтов, пуснат по малкия екран през началото на 80-те години на миналия век. Той възкреси легендата, но подвластен на времето я опакова и в 

много митове, които и до днес не могат да бъдат разбити.

Един от тях е, че войводата е заклет русофил, само защото е живял за кратко в царска Русия, след което обаче се връща отново по родните земи. Няма спор и че в края на 19-ти век въжделенията на голяма част от българите за свобода и своя държава се свързват с Дядо Иван. Няма и национален герой, който в определени периоди от живота си да не е бил обсебен от тази болест до Освобождението. Петко е толкова русофил, колкото и Левски, Ботев, Раковски, Захари Стоянов, Стамболов… Той е преди всичко българофил и колкото по-ясно това се осъзнае от съвременните българи, толкова по-бързо ще рухне митът за него, който обслужва игрите на русофилите-българофоби, за които българщината се измерва само през любовта към Кремъл.

Другият мит е, че Петко е издъхнал почти в мизерия и бедност – турците във Варна, които много го тачели му плащали кафето.

Премълчаните истини са доста различни. Войводата сигурно се обръща в гроба си заради предателството на Съветите, Сталин и родните коминтерновски подлоги, заради които България губи безвъзвратно милото му Беломорие.

Петко е доста богат и състоятелен варненец. Синът му Кръстьо (за него се мълчи тотално, б.а.), който осиновяват и отглеждат със съпругата му Рада, е заможен търговец, съакционер в Популярна банка, но с идването на 9-ти септември и комунистите отнемат и национализират всичко на фамилията, а наследниците му имигрират във Виена и никога не се връщат повече в България. Богати за времето си са били и племенниците на войводата, заселили се в Кърджали и Хасково, но също пострадали от комунизма. След идването на комунистите 

фамилията на войводата е била буквално измародерствана, 

а домът и наследството им - разграбени.

Златен джобен часовник на Петко, останал в наследство, е насилствено откраднат по време на обиските в дома на фамилията след 9-ти септември 1944 г. Години по-късно се появява в нелегален антиквариат в София, но после следите му се губят. Ще ахнете, ако разберете, коя червена варнеска фамилия го е пуснала за продажба!? За тези истини има оставени писмени доказателства и те скоро ще видят бял свят, въпреки съпротивата, която ги очаква.

Преди доста години говорихме за истините около образа на войводата с покойния Данчо Йорданов, първи заместник-главен редактор в популярното списания „Родопи“, издавано от Хайтов. Питах го, защо нищо не разказва шефът му за Кръстьо и наследниците на Петко? А той ми отговори съвсем простичко и ясно - че ако не е наложен митът за бедния войвода, забравен и отритнат от буржоазна България, филмът е нямало да види бял свят. Всъщност този сюжет е допълнително доразвит и фолклоризиран. Първоначално Хайтов издава книга с очерци за войводи, в която е включен за първи път и художествено-исторически портрет на Петко войвода. По-късно именно той става основата за сценария на филма. Ясно е, че в онези „светли“ години просто няма как да правиш „социалистически реализъм“ и да разказваш, че Петко е богаташ, а фамилията му е тежко репресирана от комунистите.

Така и до днес този опашат мит си върви, русофилите и всякакви комунистически образования се опитват да си присвояват войводата и да се кичат с образа и името му. И ако в годините на Живков това беше разбираемо, то за 26 години демокрация абсолютно кощунствено и цинично е да не бъде направен нов прочит на историята и образа на революционера. Една от бедите е, че така наречената Тракийска организация или Културно просветно дружество „Тракия“ от 26 години е окупирано от тежко обременени комунисти – като се почне от Карамитрев, та се стигне до другаря Премянов.

Тези безродници са позор за тракийци, 

защото освен да лапат наеми от имоти, да си правят тематични екскурзии и да представят организацията като присъдружна на БСП, не направиха нищо, за да съхранят паметта за тази загубена българска земя – Беломорието. Безродието им даже стигна до там, че през 2013 г. отказаха да честват 100-годишнината от Разорението на Беломорска Тракия – най-страшното клане от началото на 20-ти век, доста преди арменския геноцид. Премълчаха тази тежка годишнина, защото управляваха тогава с ДПС и не искаха да расърдят ортаците си, а Орешарски отказа тихомълком да обяви тържествата за национални.

Днес Петко войвода, жена му Рада, синът му Кръстьо и снахата Рада са положени в един гроб във Варна, а над паметта им продължават да тежат тежки митове, които нямат нищо общо с истината, но са удобни за политически спекулации.