Най-добрите български синове не са чакали да им бъде "дарена" свободата

За пореден път наближи ли 3 март, започва да ни залива мътна словесна пяна за това как сме били получили "даром" свободата си, как от най-благородни чувства и подбуди Руската империя е започнала осмата си поред война с Османската империя. Каква е целта на поредната агресивна война свидетелстват писанията на славянофилите. Особено красноречиво, художествено и с истинска страст тази цел е разкрита в публицистиката на известния писател Фьодор Достоевски, поместена в неговото списание "Дневник на писателя". Той я формулира ясно и категорично: овладяване на Проливите и на Цариград. Превръщането на древната византийска столица Константинопол в столица на все по-раздуващата се Руска империя, която имала била мисия да обедини целия свят и да го "обнови".

Затова сега, в навечерието на поредното лъжливо в същината и в духа си славословене, на което ще станем свидетели на 3 март, си струва да припомним, че най-добрите български синове не са чакали да им бъде "дарена" свободата. Че те, макар да са съзнавали обречеността на усилията си, са въстанали през 1876 г. и са положили живота си в основите на бъдещата своя държава, за да бъде здрава сградата на свободната Родина. Faktor.bg ще публикува в три части изследване за Поп Харитон (виж Първа част, б.р.).

Виолета Радева

ВТОРА ЧАСТ

Предателството

Преждевременното избухване на въстанието в Копривщица на 20 април 1876 г. сварва дейците на Търновския революционен комитет в разгара на подготовката. По това време е насрочено събрание на окръжния революционен център в Горна Оряховица. Според едни съвременници то е определено за 25 април, според други за следващия ден. В книгата си „Мусинската република” Димитър Рачев Димов посочва 24 април, позовавайки се на в. „Нова България”, бр. 33 от 29 септември 1876 година. Събранието обаче се провежда на 25 април и се взима решение въстанието в окръга да се обяви на 28 април. Присъстват Стефан Стамболов, Иван Панов Семерджиев, поп Харитон Халачев, Георги Измирлиев, Христо Донев, Петър Пармаков, Стефан Пешев, Тодор Лефтеров, А. Каменов. Междувременно полицията започва арести, след като е заловила сливенския комитетски куриер Георги Н. Бъчовката и е обискирала къщата на Марин Станчев в Лясковец.

В своите „Възпоменания по въстанията в Търновския санджак” Юрдан П. Теодоров пише: „Преди да избухне въстанието, местните шпиони А. Панчев, П. П. и др. бяха известили турското правителство за него. И така главатарите на бунта Иван Панов, Георги Измирлиев Македончето, Мано Тодоров Арабаджиев и други някои бяха хванати и арестувани в Търново… При това турците хванаха всичката им кореспонденция, географическите им карти, оръжията им, фишеците им и пр. Бунтът в град Оряховица прочее преждевременно се осуети и не можа да избухне… Градът се напълни с въоръжени турци, башибозуци и турски цигани, като тръгнаха от къща на къща да търсят бунтовници и бунтовни вещи, хванаха да правят обиски даже по таваните, отваряха сандъците на хората под предлог, че търсят оръжия, а всъщност да грабят дрехи, пари и нанизи. Освен това тия диви орди си точеха ножовете и из ден в ден очакваха кога ще им се даде заповед да почнат да колят българите и да ограбват града.”

На 27 април от къщата на баба Пантелеица в Горна Оряховица потеглят, за да се присъединят към четата на поп Харитон, двайсетина революционери. Но предателят Павел х. п. Петков се появява насреща им начело на турската войска и башибозук.

Вестта за арестите бързо обхожда търновските села и мнозина се разколебават в намерението си да излязат с въстаниците. Другаде от записалите се десетки четници верни на клетвата си остават двама-трима. Така преждевременното избухване на въстанието в Четвърти революционен окръг, извършените арести и предателствата на турските шпиони сериозно навреждат на замислените масови бунтовни действия. Когато узнават за пламналия бунт в Южна България, делегатите на общото събрание били останали като поразени от гръм.

В Мусина

На 27 април 1876 г. следобед, след като получава разрешение от апостола Стефан Стамболов да обяви въстанието, поп Харитон се завръща в село Мусина. Определен за войвода на четата от западния търновски район, последните две седмици той прекарва там в усилена подготовка на четата и оръжието. На намиращите се в селото Христо Караминков – Бунито, Георги Тюфекчийчето и чорбаджи Аврам Петков Стамболски, председател на мусинския революционен комитет, той съобщава, че въстанието е вдигнато.

Село Мусина е избрано за сборен пункт на четата не току-така. То е чисто българско и всички се държат здраво един за друг. Съществува от времето на траките, името му също е тракийско , а особеното му местоположение като средищно място на пътя от Свищов до Търново, Дряново, Габрово и Севлиево го прави изключително подходящо за комитетските дела. Привилегията да е чисто българско село Мусина дължи на Дели Рад. Ето как предава историята главният учител от с. Русаля Руси Стоянов Русев в своите спомени:

„Чорбаджи Рад, наречен по-късно от турците Дели Рад, на младини служил в султанските конюшни в Цариград. В края на 18 век каябунарските турци нападат селото, ограбват го и отвличат двете сестри на чорбаджи Рад. Тогава той поема към Цариград, където написал писмо до султана, окачил го на дълъг прът и когато султанът излязъл от двореца, Дели Рад вдигнал високо пред лицето му писмото. Султанът спрял и поискал да му бъде донесено. Не минало много време и Дели Рад бил повикан в султановите канцеларии. Дали му ферман-заповед. В него се казвало, че ако турците в Мусина получат фермана сутринта, да не замръкват в селото, а ако го получат вечерта да не осъмват там. Ферманът донесъл лично Дели Рад един следобед. До вечерта турското население излиза от селото с част от багажа си. Нощта прекарва на поляната между Мусина и Голямо Яларе. На другия ден се пръсва – заселва се в околните села Балван, Ново село, Кестямбол, Каябунар, но най-голямата част се заселва в Голямо Яларе, което имало обширна общинска мера, а малко население.”

За Дели Рад и за неговия син Петър Делирадев в околността се пеят народни песни. Възпети са като умни, смели и свободолюбиви мъже, като хайдути и помощници на хайдути. През лятото на 1861 г. турците от съседното село Емен разбират, че Петър Делирадев е ятак на хайдутите. Идват една сутрин в Мусина и зверски го убиват, а на жена му Мина отрязват гърдите. Снаха им Руса се опитала да защити свекърва си, но единият от нападателите разсича с ятагана си лицето и ръцете ѝ. Нейният внук Ради Аврамов Делирадев през 1964 г. разказва на Димитър Р. Димов, че до смъртта си баба му имала дълбоки белези по лицето и ръцете. Изследователят на историята на с. Мусина описва срещата и разговора си с дядо ми в писмо до моя баща. Самата аз съм слушала тази история многократно от дядо си Ради. Тази бунтовна фамилия дава и друга жертва за свободата на България. Синът на Руса и Ради Делирадеви – Петър Радев Петров Делирадев, отива с четата на поп Харитон и загива в сраженията. Майка му оплаквала: „Не ми върнаха нито момчето, нито кончето от Дряновския манастир”.

В Мусина работи още една забележителна личност, хаджи поп Иринчо Петров, чиято бакалница е нещо като якобински клуб. Роденият през 1817 г. в богато семейство Иринчо учителства известно време в селото, а през 1854 г. е ръкоположен за свещеник и служи 35 години. През 1871 г. Васил Левски посещава Мусина, придружен от Христо Иванов – Книговезеца и в старата къща на хаджи поп Иринчо Петров провежда събрание. В дома му често отсяда Отец Матей Преображенски, който довежда там през февруари 1872 г.. и Ангел Кънчев. Поп Иринчо изпълнява редица революционни поръчения. Поддържа връзка с Ловчанския революционен комитет и да не разберат турците от околните села кога излиза от Мусина и кога се прибира, подковава коня си обратно. Когато заптиетата залавят Левски, Христо Иванов – Книговезеца нарежда на поп Иринчо да отиде в Ловеч, за да провери дали пътят Велико Търново – Ловеч – София е чист, защото Търновският революционен комитет е решил да нападне и избие стражата, конвоираща Апостола. На връщане конят му пада от преумора и умира, а поп Иринчо си контузва лошо крака и окуцява. През 1873 г. митрополит Иларион Макариополски посещава Мусина и отсяда в къщата на поп Иринчо Петров. През лятото на 1874 г. за пръв път в дома му идва и Стефан Стамболов и оттогава многократно намира убежище и подслон там. Често у поп Иринчо отсядат Христо Караминков, Георги Измирлиев, Петър Пармаков, поп Харитон. През април 1876 г. в дома му живее Георги Тюфекчийчето, който поправя оръжието на бъдещите въстаници и излива куршуми. След разгрома в Дряновския манастир е арестуван и около два месеца прекарва в Търновския затвор. Във въстанието загиват и тримата му зетьове – Христо хаджи поп Иринчев (брат на Бачо Киро), Петко Генев и Гено Димов Рачевски. Дочаква Освобождението и на 7 юли 1877 г. посреща в дома си ген. Гурко. Умира на 30 август 1892 година.

Четата

Завърнал се в Мусина, след като апостол Стефан Стамболов е обявил за начало на въстанието 28 април, поп Харитон разпраща куриери до околните села, за да свика вечерта събрание на представителите на революционните комитети. То се провежда в сливовата градина на куриера на мусинския революционен комитет Колю Генов. За войвода на четата единодушно е избран поп Харитон Халачев. Подвойвода е Христо Караминков – Бунито. За военен ръководител е определен завършилият военната школа в Кишинев портупей-юнкер Петър Пармаков. Знаменосец е Димитър Атанасов - Русчуклийчето. Изпратени са куриери до околните села, за да съобщят, че сборният пункт на въстаниците е в Мусина. Юнаците трябва да бъдат там вечерта на 28 април 1876 година.

Поп Харитон Ст. Халачев е роден през 1830 г. в Габрово. През август 1909 г. свещеник Петко Франгов от Бяла Черква, въстаник от четата на поп Харитон, посещава манастира „Света Троица” край Велико Търново, за да види килията, където някога е живял Отец Матей, но тя била унищожена. Там той срещнал 75-годишния йеромонах Сергий, който до преди три години бил в манастира „Свето Преображение”. Калугерът разказал на П. Франгов за поп Харитон, когото добре познавал. Първоначално училище бъдещият бунтовник завършил в родния си град. След това учил занаят – чехларство, но не се задържал дълго и постъпил послушник в Преображенския манастир, където бил подстриган за монах на 20-21-годишна възраст. Не след дълго бил ръкоположен за дякон. Отец Сергий добавил пред П. Франгов, че отец Харитон имал „извънредно добър, сладък и висок глас”. Когато пеел в църквата, скалите отвън отразявали гласа му. Четял хубаво и чисто. Останел ли без работа, хващал шишането и тръгвал из гората на лов.

Христо Марков описва поп Харитон като „левент, гиздавец, юначина, носел се напето, ходел въоръжен и яздел хранен кон”. С тези си качества предизвикал ненавистта на някой си Осман ага. Враждата им довела до там, че поп Харитон, причаквайки го веднъж в усойно място, отнема коня, оръжието и всичко останало на бабаита-турчин. Оставил го жив, но го накарал да се закълне, че на никого няма да каже за случилото се. След това заминал за Добруджа. Д. Страшимиров отбелязва, че до 1875 г. той „бил спечелил за революционното дело почти цялата околност”.

Според отец Сергий, поп Харитон става свещеник в с. Конгас, но тъй като хората не ходели на черква, а стояли по кръчмите, той тръгнал с една суровица и принудително ги подкарвал към черквата. Като направил това три-четири пъти, те се научили. Заповядал освен това на кръчмарите да не отварят преди свършването на Божествената литургия. Турците го наричали Дели Папаз и се боели от него. Когато минавал край тях, никога не го закачали. Според други източници поп Харитон е бил свещеник в голямото българско село Карапанкьой (Бабадагско) и често ходел в Тулча, яздейки хубав червен кон. Споменават се още селата Долно Чамурлий и Фрикацей. Така или иначе, както е писал на отец Сергий някой си Иванов, родом от Тулча, когато поп Харитон минавал с коня си по улиците на града, засукал големите си мустаци, турци и българи го изглеждали. Българите се радвали, че имат такъв юнак поп, който постоянно гонел и биел лошите турци, безчинстващи из селата.

През май или юни на 1875 г. поп Енчо от Тулча го предал на властта с обвинение в канонични нарушения. След месец затвор бил изпратен с един конен стражар за Кюстенджа. По пътя поп Харитон успял да подлъже стражаря и да избяга. Събрал около себе си 10-12 души юнаци и се криели в блатистата гора край село Касакьой, Бабадагско. Когато разбрал, че Старозагорското въстание е пропаднало, той разпуснал дружината си и заминал за Браила. После Гюргевският революционен комитет го определя за войвода в Търновски окръг.

Но да се върнем в сливовата градина на Колю Генов. Избраният единодушно за войвода поп Харитон държи пламенна реч, чието съдържание било приблизително следното:

„Юнаци! Много благодаря за избора, който ми правите. На вас е вече познато, че ние тука се събрахме да се заловим за онова велико дело, което е очаквала нашата злощастна България в продължение на пет века. Ние отиваме сега да се борим с нашия мъчител – тиранин, който ни е притеснувал цели 500 години. Борбата ще бъде неравна. Да се бием ние няколко души с турските многочислени войски, башибозуци и черкези, но ние ще изпълним своя дълг към отечеството си. Братя! Удари вече часът, който очаквахме от толкова години! Ние сега отиваме с оръжие в ръка не да убиваме и да обираме мирните жители, а да търсим нашата свобода, която ни грабна така насилствено турското хищничество. Другари! Ние ще пролеем кръвта си за скъпата свобода на нашето поробено отечество България. Много жертви са паднали за тази свобода, нека умрем и ние! А ние, една шепа хора ще можем ли да освободим поробена България? Не, но ще посеем семе, което ще пусне дълбоки корени и които последват нашия пример, те ще пожънат добра и плодородна жътва...”

Хоро като на сватба

Сутринта на 28 април Бачо Киро казва на даскал Васил Неделчев и на Петко Франгов, че през нощта в Бяла Черква дошли Никола Маринов Червеноводеца и Костадин Колев от Михалци и известили, че войводата поп Харитон и другите апостоли ще ги чакат вечерта в Мусина.

Петко Франгов картинно описва събирането, сбогуването и тръгването на белочерковци към сборния пункт в Мусина. Вечерта почти цялото село се събрало край река Росица хем на разходка, хем да посрещне добитъка. Цигуларят Георги Нанков засвирил и се завихрило хоро, което продължило буйно и весело до късно. Към 9 часа след залез слънце белочерковци, подготвяни отдавна за тази минута от Бачо Киро, се събират в месността „Черниците”. Около два часа трае събирането на четниците. Река Росица е придошла от пролетния дъжд и сто и тримата момци и млади мъже загубват няколко часа, докато преминат буйните ѝ води с каик. Когато стигат до източната окрайнина на село Михалци, наречена Начов трап, там отдавна ги очакват тридесет души.

„Навсякъде беше тъмно, нямаше ни една небесна светлинка да освети нощта, мрачината беше непроницаема, а при това дъждът валеше и правеше пътя труден” – свидетелства Петко Франгов.

Минава полунощ, докато въстаниците от Бяла Черква и Михалци успяват да се придвижат до Мусина. По лицата им било изписано въодушевление. Сякаш то можело да компенсира лошото им въоръжение. Носели стари кремъклийки и евзалии пушки, някои били с ловджийски чифтета. В плевнята на Рачо Пенев ги чакали мусинчени. А когато се появил облеченият в красива униформа поп Харитон, ентусиазмът достигнал своя връх. Внушителният му вид трогнал още повече младите души. Тук трябва да добавя, че от четниците около шейсет души били въоръжени само с револвери и ножове, но всички имали саби. Почти цялото хладно оръжие изработил на наковалнята си Паскал Ковача от Мусина. Помагал му юношата Симеон Стойнов, баща на моята баба. В паласката си всеки носел по 100-150 фишека. Облечени били в своите селски полянски носии, с изключение на войводата поп Харитон и по-видните четници.

Природата сякаш иска да ги спре, а може би ги оплаква заради трагичния им жребий, защото тъкмо четата потеглила по предначертания си път, и пролетният дъжд преминал в порой. Въстаниците намерили подслон в близката къща на Гено Костадински, който извадил от избата си хубаво вино. Едва когато дъждът понамалял, те поемат към Балкана.

От дъжда дрехите им подгизват и натежават. Още повече, че всеки носел на гърба си по около 20-30 килограма провизии. Напредват бавно, но неотклонно към мястото, където, вярвали те, ги чака четата на Цанко Дюстабанов. Призори се сблъскват с воловари-турци от село Балван. След престрелката турците побягват към махалата. Не след дълго башибозушка потеря тръгва по дирите им. Движението им от тук нататък се следи непрекъснато. Поверителни донесения и заповеди потичат по телеграфа. Четата продължава пътя си през хълмове и чукари. Към обяд слиза в дола до село Плачка, после поемат през вековната дъбова гора. Там въстаниците обядвали.

В галерия: Авторът Виолета Радева пред костите на четниците, запазени в Дряновския манастир

Утре очаквайте трета част.