Днес, на Велика Събота – денят, който Господ е отредил за мъртвите, почитаме и 110-годишнината от геройската смърт на войводата Гоце Делчев.

Георги (Гоце) Николов Делчев е един от най-значимите български революционери, водач и идеолог на Българските македоно-одрински революционни комитети, по-късно известни като Вътрешна македоно-одринска революционна организация. 

През март 1903 година четата на Гоце взривява моста на река Ангиста — на железопътната линия Солун — Одрин. В началото на май същата година, на път за среща с водителите на Серски революционен окръг четата му попадна в обкръжение в село Баница, Серско. Потерята, командвана от майор Хюсеин Тефиков, който е съвипускник на Гоце Делчев. През нощта на 3 срещу 4 май 1903 г. турците блокират селото по сигнал, че там нощуват комити. Гоце Делчев решава да изведе четниците, но опитът пропада. След еднодневно сражение с превъзхождащата ги потеря легендарният войвода пада убит. Гибелта се превръща за съвременниците му и за историците като една от най-тежките загуби за ВМОРО.

Тленните останки на Гоце стават през следващите няколко десетилетия обект на истинска Одисея, в която е отразена една чудовищна фалшификация на историята, но и позора на българските комунисти.

След като за кратко са изпратени в Сяр и разпознати от местната власт, труповете на Гоце Делчев и Димитър Гущанов са погребани в общ гроб в село Баница.  По-късно костите на Гоце Делчев са пренесени по време на Първата световна война в България от Михаил Чаков и до 1946 година се пазят в урна в „Илинденската организация“. Междувременно през Междусъюзническата война  от 1913 година родния град на Гоце Делчев Кукуш и лобното му място - Баница, са опожарени от гръцката армия, а населението им е прогонено в България.

По време на Втората световна война гробът на Гоце Делчев, който тогава попада на територията на Царство България, е възстановен. На 3 май 1943 г., върху общ гроб в покрайнините на село Баница видни общественици, заедно със сестрите на Гоце – Ружа, Велика и Елена, както и техните потомци, поставят бяла мраморна плоча с надпис: "В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония към майката родина-България и за вечен спомен на поколенията: Гоце Делчев от гр. Кукуш, апостол и войвода; Димитър Гущанов от с. Крушово-войвода. Стефан Духовот с. Търлис-четник; Стоян Захариев от с. Баница-революционер; Димитър Палянковот с. Броди-революционер. Заветът им бе - Свобода или смърт!”. 

След Деветосептемврийския преврат от 1944 година България сменя политиката си по македонския въпрос. Комунистическата власт извършва едно от най-зловещите предателства към народа си и отказва да признае македонците за българи и да се бори за обединението им с Родината. Част от тази позорна политика е свързана и с паметта и тленните останки на Гоце Делчев. Под натиск от СФР Югославия и директно на СССР, БКП предава костите на Гоце Делчев на Скопие по време на започналата Културна автономия на Пиринска Македония. Така позорно признават, че е Гоце е македонец, а не българин. Въпреки, че първоначално тогавашният македонски премиер Лазар Колишевски обявява Гоце Делчев за „.. един българин без значение за освободителните борби“, костите са приети в Социалистическа Република Македония и са препогребани в каменен саркофаг в църквата „Свети Спас“.

В Югославия историографията започва да налага Гоце Делчев за македонски национален герой и да го противопоставя на българското му национално самосъзнание и революционните му въжделения и идеология. В Скопие се внушава и версията, че Гоце е убит не без политическата намеса на България. Комунистическият режим в България и техните наследници и до днес не са признали този позорен грях и не са се извинили, че потъпкаха не само паметта на войводата, но и въжделенията за единна България.