Александър Йорданов

На 11 август 1941 г. терористични групи, транспортирани с вражеска съветска подводница, слизат на българския бряг. Те са обучени и въоръжени в СССР, главно в тренировъчни бази на НКВД в Подмосковието. През септември  и октомври прехвърлянето на терористи у нас продължава. Пет групи са спуснати с парашути. Общият брой на нарушителите на българската граница е 61. Ръководят се от полковника от червената армия Цвятко Радойнов – по име българин, по дела – национален предател. Той вече е участвал в престъпление срещу България – т.нар. от комунистите „септемврийско въстание”, което е опит да се използва бунтът на привържениците на Александър Стамболийски за 

износ на „съветска революция” в България

Това предопределя и провала на селския бунт. Но комунистите винаги са искали да използват чужди трагедии за свои престъпни цели.  Днес същата политика води Русия. Цвятко Радойнов дори кръщава дъщеря си с името Септемврина. 
Общо 55 са българите терористи, петима са руснаци, има и един чех, които нелегално нахлуват в България.  Всички до един са болни комунисти, сталинисти. Задачата им е дадена в Москва. Те е трябвало да осъществят нападения срещу български военни и граждански обекти, да всеят хаос и страх сред населението, да покажат  на мирния български народ лицето на войната, да  дестабилизират страната.  И да „опипат почвата” за ново „ антифашистко въстание”. 
Редно е да се запитаме:  защо тези терористи нахлуват в България през август 1941 г., а не година по-рано например.  Отговорът е очевиден. Защото година по-рано националсоциалистическа Германия и болшевишкият Съветски съюз са в чудесни дружески отношения.  Сталин и Хитлер са нападнали и окупирали няколко европейски държави,  а с  таен договор помежду си са разпредели бъдещата си европейска плячка.  Това е договор (“Deutsch-sowjetischer Nichtangriffspakt”, на руски:  “Договор о ненападении между Германией и Советским Союзом” с таен допълнителен протокол за определяне границите на областите от взаимен интерес в Източна Европа в случай на „териториално и политическо преразпределение“) от 23 август 1939 г. между две тоталитарни, антихуманни, държави, които вкарват света във война. Държави – подпалвачи на Втората световна война. Но на 22 юни 1941 г. неизбежното за такива съюзници-разбойници се случва. 

Единият разбойник напада другия

 И всичко това би било най-обикновена мутренска история, ако след тяхното сбиване не загинаха десетки милиони невинни хора. 
Но България никого не напада, България не е мутренска държава. Начело на държавата е достоен Цар-обединител. Премиерът е професор. В очертаващия се световен сблъсък българският държавен глава Цар Борис III решава да запази живота на българите. Затова и не изпраща войски срещу СССР. Не изпраща и срещу Германия. Влизаме в съюз с Германия едва когато сме изправени пред заплахата най-силната армия в Европа по това време да прегази страната ни. Изборът  в този смисъл е хуманен, а не само политически, въпреки че  българската армия е била отлично въоръжена и е наброявала близо половин милион.  Но е факт също така, че българи и германци само 20 години по-рано рамо до рамо са воювали за свободата на българските земи. Губят войната, но дружбата остава, остава и германската военна и икономическа помощ, затова и не случайно и днес сме заедно с Германия и в Европейския съюз, и във военния съюз НАТО. Но да се върнем към 1941 година. 
За Цар Борис III и за правителството на проф. Богдан Филов, най-важен е бил животът, сигурността, спокойствието на българските граждани. Успяваме да си върнем без един изстрел Южна Добруджа, а в Македония сме посрещнати като освободители. За Сталин и Хитлер е обратното – за тях човешкият живот е само пушечно месо, а държавите са само територии, които трябва да бъдат завладени. И враговете на нацизма и комунизма – унищожени.  
На 11 август при устието на река Камчия, там където днес някои твърдят, че е вече руски анклав, дебаркират три групи терористи. Техни водачи са Съби Димитров, Цвятко Радойнов и Аврам Стоянов. Месец по-късно от  самолети нарушители на българското въздушно пространство са хвърлени с парашути нови пет терористични групи.  Отделна група се придвижва през Иран и Турция . Представете си сега, каква паника и хаос биха настъпили у нас, какъв рев по медиите би ни оглушил от ранна утрин, ако днес се случи подобно 

терористично нахлуване в България
 
Но българската държава тогава е била силна и достойна, затова и с подкрепата на българските граждани само за няколко месеца изпратените от СССР терористи са задържани.  Напълно логично българското правителство отправя официална протестна нота на Москва. Руснаците, както впрочем винаги са правили, отричат участие в терористичната акция. Така отричаха и 50 години за престъпленията си в Катин, така отричаха преди 9 години и за агресията си срещу Грузия,  а преди 3 години и за агресията си срещу Украйна. Впрочем агресиите срещу Грузия и Украйна са осъществени чрез изпитания  и у нас „метод” – незаконно вкарване на терористични групи в независима държава с цел дестабилизация и сепаратизъм. Отричат през 1941 г. руснаците, но след окупацията на България от съветската армия през 1944 г. на терористите са издигнати паметници, те са удостоени посмъртно с ордени – включително съветски,  имената им „красят” селища, улици, площади, училища, заводи. Но важното не е това. Важното е, че са заловени сравнително бързо и са съдени законно.  
На 26 юни 1942 г. съдът издава своите присъди. Осъдени на смърт и разстреляни са терористите: Цвятко Радойнов, Трифон Георгиев, Васил Йотов, Иван Изатовски, Йозеф Байдо, Андон Бекяров, Димитър Димитров, Васил Додов, Стефан Пашев, Борис Томчев, Делчо Наплатанов, Иван Дреновски, Август Попов, Георги Кратунчев, Димитър Тепляков, Иван Иванов, Георги Башикаров, Янко Комитов, Тодор Николов, Николай Романов, Мирко Петков, Симеон Славов, Иван Щерев, Мильо Милев, Димо Астаджов, Владимир Чернов.
Десетилетия наред комунистическата пропаганда се опитваше да внуши, че тези терористи са „борци против фашизма”. Но в България фашизъм няма. Дори Никола Вапцаров свободно си издава книжицата „Моторни песни”. И като безработен помага на терористите хапвайки и пийвайки с техни пари в софийските и варненските ресторанти.  Спомням си как Бойка Вапцарова, с която работехме почти врата до врата в Института за литература,  разказваше, какви хубави ресторантчета е имало някога в София. Вапцаров сътрудничи на “военния отдел” на комунистическата партия, който се ръководи от същия Цвятко Радойнов ( с псевдоним “Васил”). В показанията си пред съда Вапцаров е откровен: “Васил взе от мен 130 000 лева, за да ги предаде на Стареца ( друг терорист – Антон Иванов), у мен останаха 180 000 лева, които съм раздал на следните лица....” И следват отново имена на терористи. Впрочем едва пред съда Никола Вапцаров постъпва като гражданин – признава си всичко.  
Впрочем това е периодът, в който се издават най-много леви вестници и списания, в който има всякакви леви кръжоци и сбирки, Вапцаров издава дори вестник „Литературен критик”, а червени идеолози като Тодор Павлов открито водят полемики с „буржоазната наука”. Да сте чували за подобен „разцвет” на лявата литература в държавата на Мусолини, или в държавата на Хитлер? Или за разцвет на антикомунистическата литература в СССР? 

Какъв ти тук фашизъм? 

 Нима фашисти са учените от Софийския университет, или писателите от „Златорог”, или архитектите и инженерите оставили ни прекрасни сгради във всички български градове? Или българските учители? Или свободните земеделски стопани препълнили пазарите със стока по време на войната? Или българските офицери защитавали в три войни България? Имало било „фашизъм”!  Хайде, холан! При това самата комунистическа партия си има дори „военен отдел”.  Как биха реагирили българските власти днес,  ако всяка днешна партия реши да си създаде „военен отдел”,  да въоръжава свои членове, да осъществява саботажи?  
В края на 30-те и началото на 40-те години България е трябвало да се съобразява с политическата реалност в Европа. Какво да се прави – в Германия на власт са социалисти, а в СССР – комунисти. И двете държави са силни. И в двете има една партия на власт, с един вожд начело.  Това са държави сиамски близнаци. Някои казват: да сме тръгнали с Англия и Франция. Но Франция е вече окупирана, а Германия и СССР са съюзници. И те биха ни станали заедно и поотделно автоматично врагове. Договорили са се. Царство България е трябвало да отчете тази реалност. Но когато СССР започва да провежда терористична дейност срещу нас, естествено е държавата ни да реагира.  И това не е „фашизъм”, а държавна отговорност, отговорност на държавните институции. Да си представим, че днес чужда държава изпрати срещу нас терористични групи. Как ще реагираме? Ще им позволим да си разиграват коня ли? Да взривяват, да убиват? Естествено, че не. Надявам се, че  не „динковците”, а държавата ще ги залови. Правителството на Борисов няма да се церемони с тях, Цацаров бързо ще ги обвини, а българският съд  бързо ще ги осъди под зоркото око на правосъдния министър Цецка Цачева.  
Защо тогава някои все още се чудят, че през 1941-1941 г. властите у нас са задържали и осъдили негодниците навлезли незаконно и с оръжие на българска територия? Българската държава е постъпила с тях според законите на страната. Или за комунистите законите не важат? Но толкова за тази история.  Срамота е и днес имената на някои от тези терористи да срещаме като имена на улици и читалища (особено на читалища!). Недостойно е.  Не е демократично. Не е българско.