В този глобален разговор няма вписване и невписване. Той съществува и да се впишем, и да не се впишем в него, смята политологът Явор Сидеров. Според него това е разговор, който дава началото на

„крупно пренареждане на знанието“

за това къде е мястото на робството в световната история и какво означава то за йерархиите изобщо, а постмодерната идея за една единствена история се разбива на множество истории.

„Паметници падат наляво и надясно, разгарят се дебати за книги и за филми, които съдържат или алюзии или направо са с двата крака в тая дебат. В наша полза е да се впишем, да намерим мястото си, защото би било добре за самите нас, за нашата идентичност“, отбеляза Сидеров в интервю за предаването "Хоризонт до обед". Той не е оптимист и смята за изключително нереалистично попадането на общ терен, на който крайно непримиримите позиции в разгорещеното противопоставяне в САЩ например да бъдат приближени една до друга или да се договори макар и временен консенсус.

„Това е

разгарянето на културни войни,

които бушуват в САЩ от много време и вече виждаме прехвърлянето им на границата на САЩ. Виждаме събаряне на статуи в Белгия, събаряне на статуи в Гана, разговори в България за това нещо, митинг и контрамитинг в България. Робството е универсален проблем и е абсолютно еднозначно морално осъдително. Но културните войни, които излизат от САЩ и се разпространяват по света, имат конкретно американски форми и конкретна американска острота на противопоставянето, което сега за първи път виждаме как се разпространява по света. Аз не съм оптимист, че това може да бъде разрешено бързо.“

Българското самовъзприятие като роби и губещи не е от вчера и не е свързано само с гастарбайтерството и трудовата миграция в богатите стари страни членки от Западна Европа, изтъкна Явор Сидеров.

„Това е стар разговор, в който ние като бивши поданици на Османската империя гледаме на себе си като на нещо различно от европейците, като народ, който трябва да настига европейците, който 500 години е пъшкал под османско робство, отхвърлил е веригите – отчасти със собствени сили, отчасти с външна помощ и вече не е роб. Но идеята за робството е здраво заседнала в нашето съзнание и това замъглява възприятието ни за този настоящ проблем, свързан с тези културни войни и за нашето място в него. В тази йерархия на подчинението и на робството ние възприемаме себе си като жертви, по същия начин, по който афроамериканците възприемат себе си като жертви. Затова ние изпадаме в недоумение, когато някои погледне на нас като на представители на бялата раса,

като на бели хора,

които потенциално носят преимуществата, привилегиите на бялата раса“, коментира политологът.

Това според Сидеров влиза в конфликт с нашето себевъзприятие на жертви и е „много голям проблем за нас“, защото нямаме изработена визия, която да последва "това себевъзприятие на роби и на жертви.“

Липсата на съчувствие и емпатия към Джордж Флойд например е в пряка връзка с това наше самовъзприемане като жертви, смята Сидеров. „Нашата способност за емпатия е накърнена. От факта, че ние възприемаме себе си като жертви, ние нямаме моралните сили и времето да обърнем внимание на страданията на другите, да вникнем в тях, ако щете. Защото гледаме на себе си като на крайно онеправдани от живота хора. По всякакви линии. Това е национален спорт – сравнението между нас и другите винаги излиза в наша вреда и никога за нас не остава време за мобилизация в полза на някоя уязвима или маргинализирана общност.“

Обръщайки внимание върху едностранчивият прочит на историята и конкретно визирайки намесването на личността на Уилям Гладстон в антирасистките протести във Великобритания, анализаторът подчерта, че ние не познаваме Гладстон или знаем много малко за него, главно заради активността и позициите му от времето на Априлското въстание.

„Гладстон е класически прогресист либерал през 19 век. Той е странна фигура, дълбоко консервативен сам по себе си, изключително религиозен, с много дълбок християнски морал. Той прави забележителни неща дори по времето на премиерстването си. Нощем той излиза и убеждава по улиците проститутки в Лондон да се върнат в лоното на праведния живот. Това го прави като министър-председател в свободното си време. Това е човек, който прокарва редица прогресистки политики като разширяването на електоралната база във Великобритания, нещо, което се е възприемало от торите и от либералите в неговата партия като опасна революционна дейност. Той говори за самоуправление на Ирландия – отново нещо, което е изпреварило времето си с много десетилетия.“