На днешната дата, преди 113 години от този свят си отива Пенчо Славейков – поетът, който остава неразбран не само от своите съвременници. Той е една от емблематичните фигури в новата българска история, която, благодарение на новаторството си, успешно европеизира родната литература, освобождава я нейната социална ангажираност и я издига на едно по–високо естетическо ниво. Неговото творчество често е неразбирано от мнозина - не само от неговите съвременници, но успява да извърши истински естетически прелом в българската литература, която успешно модернизира.

Пенчо Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Рачов Славейков родом от Трявна.

Преломен момент в живота му е 1884 година, когато едва 18 годишен  замръзва върху леда на река Марица, което му причинява паралич – страдание, което го оставя инвалид, но и калява и усъвършенства личността му, превръща го в поет от световна величина.

Развитието на индивидуалиста Славейков продължава, когато отива да учи философия в Лайпциг през 1892 година. Запознавайки се със западните философски течение и по-специално с тези на Хайнрих Хайне и Фридрих Ницше, Славейков доусъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек (свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най-запомнящите се свои епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.

През същата година става член на кръга „Мисъл”, който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека.

През 1911 година е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело, но много скоро се връща в България, когато разбира че е уволнен от като директор на Народната библиотека. Заминава за чужбина, като се установява трайно в Рим, където остава до края на живота си. 

В италианската столица поетът започва усилена работа върху „Кървава песен” и по–специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912 година. 

Спътница в живота на Пенчо Славейков е Мара Белчева - една от най–желаните и красиви жени в страната. Любовта им е далеч по–дълбока от условностите на физическото привличане. Последната година от живота на големия писател двамата прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните двойки в историята на българската литература.

Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството на Пенчо Славейков безспорно повлиява върху българската душевност.

Той е единственият български творец, който  е номиниран за Нобелова награда за литература, но кончината му става причина така и да не бъде удостоен от Кралската шведска академия на науките с това престижно отличие.

CIS MOLL

So pocht das Schicksal an die Pforte.
Beethoven
 

Отмахна той завесите и тихо

застана пред отворений прозорец.

Таинствена и чудна лятна нощ

полухваше с дихание си морно

и лееха над сънний мир приветно

сияние рой трепетни звездици;

невнятен говор водеха със тях

в градината събудените ветки.

Нощта бе ясна, но злокобен мрак

се сбираше Бетховену в душата –

и той кръз него нищо не съзре.

И тихо пак отдръпна се назад,

през стаята премина и замислен

той седна пред отворений роял…

Разсипаха се звуци бурен вихър

и трепнаха прекъснати. Ръце

отпусна той и смъртно бледен лик

безпомощно обори на гърди.

И в мрачния му ум злокобни мисли

се зароиха, сепнати за миг,

тъй както искри изпод пепелта

на току-що разровена жарава:

– За мене всичко свършено е вече!

Слепецът няма слънцето да види.

Във безпросветна нощ залутан, само

живее той – да чувства адский ужас

на туй, що е загубил безвъзвратно.

Слепец! За мен залязоха навеки

на слънцето лучите – с звуковете

на музиката… А едни, едни

те даваха живот на моя дух

и светлина на гордите ми чувства.

Аз доживях самичък да се видя

мъртвец приживе, Другите живеят

с живота на творенията мои –

и само ази зарад тях съм глух.

И призракът на мойта чест жестока

ме неотстъпно навсъде преследва

със своя злобен и ужасен смях:

„Творецът на хармонията – глух!“

Душа жаднее за покой – покой

във гроба – на чиито двери няма

съдбата ни да хлопа, ни зове!

Витаеше веч сянката на смърт

над него и облъхна го със мраз.

Но геният, хранител на душата,

отблъсна властно удара… Бетховен

чело подье и през прозореца стрелна

навъсен поглед в звездни небеса.

– Покоят е тъй близо!… За такъв ли

покой жадней сърцето? Избавленье!

В смъртта покой?! Дали не малодушье

за него с своя милкав глас ми шепне?…

Де гордото съзнание – че грей

величие в човешката неволя?!

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;

но в слепота от хилядите зрящи

Едничък само той е виждал ясно…

Не из очите погледът излиза,

а на душата из Света Светих.

И аз оттамо счувам дивен ек!

То стон ли е на хаоса душевен?

Свещен ли плач на бедното сърце?

Или е трепет то на ощ незнайни,

но горди мисли, зародени в мрака,

що божий пръст на нов насочва път?…

Не! Не! Живее всемогъщий дух –

а с него аз в изкуството живея…

И загубата на единий слух

нелесно тъй убива идеалът,

когато него Висший Слух поддържа!

Аз чувствам чрез него буйний пулс

на общия живот на естеството –

не той ли бие в моето сърце?

То не от туй ли страда тъй жестоко?

В страданьето е негова живот!

И само в него ази ще намеря

за нови чувства нови звукове –

изкуството чрез тях да обновя…

Таз висота достигна, възродена

в велика скръб, великата душа.

В полета горд на възбленуван блян

унесен, той сафърленото свое

творение отново залови –

и се забрави, и забрави всичко…

В хармония и дивна, и надвластна

се сбориха и сляха звукове,

метежен рой подир метежен рой,

като пожарни пламъци. От тях

на беззаветност знойний дъх повея…

А смъртните окови, що душата

тъй гордо бе зафърлила, звънтяха

болезнено, като отьек на буря,

и нейде си замираха далеч…

В нестройний строй на тоя химън горд

диханието на покой възвишен

трепереше – покой на дух възмогнат.

И в своята забрава той не спази

как влезе тихо в стаята един

от младите му ученици; сепнат

от звуковете бурни на рояла,

зад него той застана… И ужасни

в главата му се мисли зароиха:

„Рикание на гладен лъв в пустиня

в тез звукове ехти. Отде те идат?

Това не е ли изблик на безумье?

Или той с свойта глухота изгуби

и паметта за формата и строя?

Безумецът, дали не възмечтава

да заглуши светът – и нов закон

да тури за хармонията той?!“

А между туй, съзнанието тайно

мълвеше на Бетховена в душата:

„Ти на съдбата няма що да робщеш.

Ти имаш свой особен дял… Ти сне

от небесата пламък Прометеев

да го запалиш в хорските сърца

и възгорени, да ги възвисиш.

И в тях сърца, един през векове,

ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“