Преди 37 години: С протестите срещу насилствената асимилация настъпва началото на края на авторитарния режим

Преди 37 години, през втората половина на месец май 1989 г., се провеждат мирните Майски протести на българските граждани от турски произход срещу насилствената асимилационна политика на тоталитарния комунистически режим начело с Тодор Живков. Сайтът desebg.com припомня хода на събитията.

Мирните протести шокират тоталитарната власт

Четири години след провеждането на насилствената смяната на имената на гражданите от турски произход в България в страната избухват мирни протести на жертвите на т. нар. „възродителен процес“. Съпротивата не само е неочаквана, но и в резултат на нея тоталитарното управление на БКП е сериозно подкопано и спомага за неговия окончателен разпад няколко месеца по-късно.

Тоталитарната власт на комунистическата партия, ръководена от Тодор Живков, е шокирана и изненадана, тъй като се е самозаблуждавала, че акцията ѝ от 1984-1985 г. е успешна и необратима.

Протестът в Джебел

Мирните майски протести на българските граждани от турски произход започват на 19 май 1989 г. в град Джебел, област Кърджали.

Поводът е арестът на местните активисти Авни Велиев и Исмет Емурлов – Паниша от Държавна сигурност, които подготвят протестни действия чрез организацията „Дружество за подкрепа – Виена '89“, основана през април същата година.

Научавайки за арестите, десетки съпруги, майки и съседки се събират в тиха обсада пред местното милиционерско управление. Те стоят там с намерението, че ако чуят викове от побой над задържаните, ще нахлуят със сила в сградата. Режимът се огъва под този натиск и освобождава Исмет Паниша още същия ден, за да свали напрежението.

Ден по-рано, на 18 май 1989 г., в Джебел почива един от най-уважаваните местни жители – Местан Агата. Погребението му е насрочено именно за 19 май. Местните активисти обикалят къщите през нощта и призовават абсолютно всички да отидат на траурната церемония. Погребението се използва като легитимен претекст за масово струпване на хора, тъй като по закон режимът не може лесно да забрани изпращането на покойник.

Когато множеството се събира, събитието бързо губи характера си на обикновено погребение и прераства в грандиозен политически митинг. Извършен е традиционен мюсюлмански погребален ритуал, който по това време е строго забранен от комунистическата власт.

Над 10 000 души изпълват площада в Джебел. Издигнати са плакати за незабавно връщане на насилствено отнетите майчини имена, право на свободно изповядване на религията и право на изучаване на майчин език.

Протестиращите умишлено издигат лозунги в подкрепа на съветския лидер Михаил Горбачов и неговата политика на „гласност и преустройство“. По този начин те лишават местните комунистически функционери от аргумента, че протестът е антисоциалистически и „диверсия“. Демонстрантите запазват дисциплина и след протестния митинг се разотиват спокойно.

Протестът в село Пристое

На следващият ден, 20 май 1989 г., в шуменското село Пристое започва друг протест, с който Майските събития се превръщат от локален акт на неподчинение в лавинообразно общонационално движение.

Протестът започва по уникален начин и се развива като мирно пешеходно шествие, което увлича хиляди граждани.

Той не започва като масов митинг, а като организирана проява на активисти от легалната правозащитна организация „Демократична лига за защита правата на човека“ (учредена на 13 ноември 1988 г. от група български граждани от турски произход – Сабри Искендер, Мустафа Юмер и Али Орманлъ).

Сутринта на 20 май в центъра на село Пристое се събира малка група от около 30 до 50 души млади хора. Те издигат предварително подготвени плакати с надписи: „Искаме си имената!“ и „Права за целия български народ!“

Вместо да стоят на едно място и да чакат да бъдат арестувани от силите на режима, демонстрантите тръгват в поход към съседните населени места, за да събудят региона.

Първата спирка е съседното село Климент. По пътя и при пристигането им, местните жители – виждайки изключителната смелост на протестиращите – масово започват да излизат от къщите и нивите си и да се присъединяват към шествието.

В Климент се спират на площада, където се рецитират стихотворения и се пеят песни. В колоната вече се включват цели семейства, включително ученици и деца.

От Климент огромното вече шествие се отправя към общинския център град Каолиново. Докато извървят разстоянието, към тях постоянно се присъединяват хора от околните махали.

Протестът стига Каолиново

От 50 души от Пристое колоната от протестиращи при влизането си в Каолиново достига над 3000 – 4000 души. Това стряска местната комунистическа номенклатура, тъй като мащабът е безпрецедентен за тоталитарна България.

Протестиращите умишлено избягват всякакъв вандализъм, за да не дадат повод на властта да ги обяви за „терористи“ или „хулигани“. Основното им оръжие е гласността – те искат гласът им да бъде чут на провеждащата се по същото време Парижка конференция за човешките права.

Данни за случващото се веднага са предадени по нелегални телефонни линии на журналистката Румяна Узунова от радио „Свободна Европа“, което разбива информационното затъмнение на БКП.

Успехът на похода от Пристое хвърля в паника София. Режимът на Тодор Живков осъзнава, че губи контрол над цели региони. Още същия ден и на следващия (21 май), към Шуменския регион са изпратени жандармерия, специални части на МВР и армейски подразделения.

Силите на режима блокират пътищата и пресрещат следващите мирни демонстрации с палки, водни оръдия и накрая – с огнестрелно оръжие. Набъбналият протест е потушен брутално в следващите дни, като са дадени първите жертви (убити и десетки ранени граждани), а стотици активисти са арестувани. Въпреки репресиите, искрата, запалена в село Пристое на 20 май, се оказва необратима и пречупва страха у потиснатото население.

Пак на 21 май 1989 г. са протестите в гр. Дулово, а така също и в село Ябланово, Сливенско. Целта е да се привлече вниманието на световната общественост и специално на симпозиума на Организация за сигурност и сътрудничество в Европа „Свободата на духа и човешките измерения в Европа“ в края на май 1989 г. в Париж.

Бившите концлагеристи от „Белене“ – първите експулсирани от страната

Изненаданият режим на БКП предприема панически действия. Най-напред експулсира от страната бившите концлагеристи от „Белене“, въдворени там без съд и присъда в периода декември 1984 – октомври 1987 г.).

На тях и техните семейства спешно са издадени задгранични паспорти с визи, първоначално за Западна Европа (Австрия и Швеция) и им е наредено за срок от 24 часа да напуснат родната си страна.

Живковият режим прогонва 360 000 български граждани от турски произход

На 29 май 1989 г. генералният секретар на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков произнася дълга реч по телевизията, в която призовава българските граждани от турски произход да напуснат НРБ.

През следващите седмици започва кампания за бързото принудително изселване на близо една трета от турската общност в страната.

Официалната позиция на режима е, че не става дума за никакво масово изселване, а че това просто са туристически пътувания и нарича това огромно принудително изследване на над 360 000 български граждани от турски произход с евфемизма „Голямата екскурзия“.

Подкрепата от българските граждански организации

Въпреки тоталната комунистическа цензура и стремеж за всеобхватен контрол жертвите от турската общност не остават сами срещу режима.

Против нарушените права на българските граждани от турски произход се обявяват редица граждански организации, наричани тогава от режима и ДС „неформални“.

Такива са Независимо дружество за защита правата на човека с председател Илия Минев, независим профсъюз „Подкрепа“, „Комитет 273“, Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и „Екогласност“.

През 1988 г. редица противници на „възродителния процес“ сред турци и помаци се включват в Независимото дружество за защита на правата на човека, създадено от политическия затворник Илия Минев.

Борбата на тези организации за защита правата на малцинствата в НРБ получават гласност чрез западните радиостанции „Свободна Европа“, „Дойче веле“ и Би Би Си.

Отмяната на „възродителния процес“

След рухването на тоталитарният комунистически режим и принудителното оттегляне на диктатора Живков от властта върхушката в БКП променя позицията си за насилствената асимилация, за да може на излезе от политическа изолация от света, в която е изпаднала след „възродителния процес“.

На 29 декември 1989 г. извънреден пленум на ЦК на БКП приема официално решение за връщане рождените имена на засегнатите от „възродителния процес“ български граждани.

През 2012 г. Народното събрание на България приема декларация, с която осъжда опита за насилствената асимилация, извършен от тоталитарния комунистически режим и го определя като акт на етническо прочистване.

Тоталната липса на правосъдие

След рухването на комунистическата тоталитарна система прокуратурата образува през 1991 г. дело срещу вдъхновителите на „възродителния процес“ от комунистическата върхушка начело с Тодор Живков, което и до днес не е приключено.

След смъртта на последния обвиняем бившия комунистически премиер Георги Атанасов през 2022 г. прокуратурата се опита да прекрати делото, но след протест на бивши концлагеристи от „Белене“ съдът отмени прекратяването и се разпореди прокуратурата да установи дали има лица, които са извършвали престъпления по време на „възродителния процес“ извън кръга на вдъхновителите от Политбюро на ЦК на БКП.

И до днес няма участници в репресиите по време на „възродителния процес“, на които българското правосъдие да им е потърсило съдебна отговорност.

Затворените „очи“ на демократична България

Демократична България и до днес не е направила необходимото, за да възстанови напълно засегнатите основни човешки права на жертвите на „възродителния процес“.

Особено проблемно това се отнася до българските граждани от турски произход, принудително изгонени от България през лятото на 1989 г.

За да си върнат майчините имена те са принудени да водят съдебни дела по тежка съдебна процедура, а в продължени на почти десетилетие през 90-те години на ХХ век са в невъзможна ситуация да си върнат гражданството си, загубено в резултат на административните машинации на комунистическия режим.

И това не е всичко. Насилственото поставените им имена от тоталитарната власт фигурират и до днес в регистрите на административните държавни органи, вместо отдавна да се премахнати и да не причиняват унижение и да връщат жертвите към преживения ужас от времето на „възродителния процес“ при всяка справка или вадене на документ.

Така административното наследство на Живков и БКП за погазените човешки права, създадено за броени месеци през 1985 г., не е заличено от демократична България вече 37 години.