Докато човечеството е насочило поглед към предстоящите мисии „Artemis“ на NASA и историческото ни завръщане на Луната, е лесно да се фокусираме само върху най-големите имена в космическата надпревара. За историята първият човек в космоса категорично е Юрий Гагарин (1961 г.).

Но ако дефинираме космоса не чрез километри, а чрез човешкото преживяване – кой е първият човек, напуснал сигурността на синьото небе и сблъскал се с враждебната чернота на вселената? Отговорът ни връща десетилетия назад, при две различни групи безкрайно смели мъже: пилотите на стратосферни балони и тестовите пилоти на ракетоплани.

Какво всъщност представлява ракетопланът?
За да разберем постиженията на втората група, трябва да изясним технологията. Ракетопланът е хибрид между самолет и ракета. За разлика от стандартните самолети, които използват реактивни двигатели или перки (и се нуждаят от кислород от атмосферата, за да горят горивото си), ракетопланът се задвижва от ракетен двигател.

Той носи със себе си както гориво, така и окислител, което му позволява да лети там, където въздухът е почти изчезнал. Ракетопланите имат крила и се пилотират от човек, но огромната тяга им позволява да достигат екстремни (често свръхзвукови) скорости и височини на самия ръб на космоса. Те са буквално липсващото звено между традиционната авиация и космическите капсули.

Епохата на височинните балони: Бавно изкачване към тъмнината
Първите, които разбиват илюзията, че вселената е синя и светла, са въздухоплавателите. Затворени в малки херметизирани капсули, висящи под огромни балони, те се издигат бавно и в пълна тишина към враждебната стратосфера:

Албърт Стивънс и Орвил Андерсън (1935 г.): Пилотирайки мисията Explorer II, двамата достигат рекордните 22,1 километра. Те са първите, които виждат ясно кривината на Земята и съобщават по радиото, че небето над тях преминава от синьо в „наистина много тъмно“.
Дейвид Саймънс (1957 г.): По време на мисията Manhigh II, Саймънс прекарва над 24 часа на височина 30,9 км. Той е човекът, който наблюдава как атмосферата се слива с „безцветната чернота на космоса“. Лишен от земната атмосфера, той вижда звездите не като мигащи точки, а като живи, цветни обекти в безкрайността.
Джоузеф Китингър (1960 г.): Година преди полета на Гагарин, Китингър извършва исторически скок с парашут от балон (мисия Excelsior III) на височина 31,3 км. Поглеждайки нагоре към бездната, той описва небето като „празно, много черно и много враждебно“, добавяйки с дълбоко смирение: „Човекът никога няма да покори космоса. Може да живее в него, но няма да го покори.“
 
Тестовите пилоти на ракетоплани: Скорост на ръба на оцеляването
Докато балоните се издигат бавно, ракетопланите разкъсват атмосферата с груба сила и скорост. Техните пилоти рискуват живота си в експериментални машини, за да съберат данните, които по-късно ще направят полета на Гагарин възможен:

Уилям Бриджман (1951 г.): Пилотирайки ракетоплана Douglas D-588-2 Skyrocket, Бриджман достига височина от над 24 км (15 мили). Управлението на машина при такива скорости и в толкова разреден въздух е било изключително нестабилно и опасно.
Айвън Кинчелоу (1956 г.): С легендарния ракетоплан Bell X-2, Кинчелоу става първият човек, преминал психологическата граница от 100 000 фута (около 30,5 км). По онова време тази височина се е смятала за същинския ръб на космоса, което му печели прозвището в пресата „първият от космонавтите“.

Когато Спутник-1 и Гагарин променят дефиницията за космически полет (свързвайки я задължително с достигането на орбита), тези ранни пионери остават леко в сянка. Тяхната работа обаче дава безценни медицински и аеродинамични данни за това как човешкото тяло и машините реагират във враждебна среда.

Днес, когато астронавтите от програмата „Artemis“ се подготвят да стъпят отново на Луната, те стъпват върху раменете именно на тези мъже. Независимо дали става дума за балон от 30-те години, експериментален ракетоплан от 50-те или за свръхмодерния кораб „Орион“ днес, стремежът е един и същ – да погледнем отвъд синьото небе и да оцелеем в тъмнината.